Лисицата и детето

Франция, 2007, 92 минути
Режисьор: Люк Жаке
Сценарий: Люк Жаке, Ерик Ронар
Разпространява „Профилмс“
Кино: Cinema City


Филм, невидим за очите


В този нежен филм човекът остава докрай човек, животното – животно. И точно това решение на режисьора Люк Жаке успешно напряга ‛Лисицата и детето“ между очарователната приказка и свирепият документ.

Историята, разбира се, е величаво-простодушна: поривът на невръстната Лила да се сближи с лисицата Титу се изражда в жажда за притежание; своеобразното приятелство предизвиква смъртоносна развръзка. Тогава своенравната, непредсказуема, ласкаво-дива Титу отива на гости в дома на своята малка приятелка – и лутаща се в затворената стая, намира освобождение през острите стъкла на прозореца. Минутите преди финала всъщност разкъсват публиката – малчуганите вярват, че лисицата чудодейно оздравява, а възрастните се сбогуват завинаги с нея и неусвоимата й от човека мъдрост. Но публиката отново се сплотява, когато разбира, че всъщност видяното дотук е приказка за лека нощ, разказвана от вече порасналата Лила на нейното момченце. И ако тя не вярва, че Титу някога я е обичала, то синчето е дълбоко убедено в това.

Да, съгласен съм, че тук има отчетливи, и неизбежни, отзвуци от Лисицата на Екзюпери. Но десетинагодишната Лила е по-скоро една вглъбена в опознаването на дивата природа луничава Пипи, склонна към самотни лудории, за които раницата й винаги е добре екипирана с канап, кибрит, фенерче... Всъщност Лила, ако надуя до дупка усещането си, е събирателен образ на всички възрасти, символ на човечеството, което винаги остава дете пред вълшебството на природата. И затова същото това човечество чупи крак, хързулвайки се по пряспата, прескача пропасти, губи се нощем в горски пещери, подпомага другарите си в еволюционните им дрязги, а опитът му да докосне с любов недосегаемата вселена на животните приключва фатално.

И въпреки това филмът на Люк Жаке носи гигантска лекота. Заразява с безбрежно спокойствие въпреки напрегнатите, на места катастрофични епизоди. Зрителят влиза в кадър и почва да вдишва лакомо ведрия му въздух, дълбокото преклонение на автора пред живописните гори, езера и безчет животни. Красотата на лентата действително секва дъха, най-големите приятелства си остават и най-голямата ни тайна. И тук, както и в ‛Походът на императорите“ има достатъчно много любуващо се и споделено с публиката мълчание, енигматичен текст зад кадър.

Прочее, такъв пестелив откъм думи и тих, много тих беше иначе снажният, облечен в бяла риза Люк Жаке на софийската галапремиера на филма. И когато го чух, осъзнах от какво уважение към живота се ражда искреното и голямо изкуство.

Марин Бодаков