Измислените празници на несъществуващата независимост

На 22 септември се откриват празненствата, ознаменуващи 100 години от провъзгласяването на независимостта на българската държава. Според разпространената от канцелариите на държавния глава и правителството официална информация, те ще продължат 8 месеца и ще включват над 60 прояви в страната и чужбина, организирани от инициативен комитет начело с премиера Станишев и под патронажа на президента Първанов. Целта, както става ясно от изказванията на държавните ни лидери, е отбелязването на независимостта на три нива - национално, регионално и международно - да бъде забелязано в страните, с които България има активни дипломатически отношения. То трябва да е много внушително и да не е само ретроспективно, а да извежда на преден план какво е постигнала България.

Няма нищо необичайно в това датата на обявяване на държавна независимост, ако такава изобщо съществува или може да бъде припозната, да заема централно място в националната празнична символика. В България обаче, както изобщо на Балканите, нещата не стоят така просто. Няма балканска държава, чиято формална независимост да не е била предшествана от васална обвързаност с бившия сюзерен или пряк политически контрол от една или повече европейски сили. И за да не се връщаме по-назад в миналото, можем само да припомним разгорещените спорове скоро след 1989 г. кое събитие да бъде избрано за символизиращо началото на модерната българската държавност: „появата“ на Сан-Стефанска България или провъзгласяването на независима българска държава на 22 септември 1908 г. Изборът на 3 март – датата на подписването на един ефимерен договор, чийто призрак изсмуква съзидателните сили на поколения българи и туря държавата им на пътя на сълзите – вероятно е по-скоро указание за неубедителността на алтернативата. Защо ли?

Непопулярно, но полезно е напомнянето, че българите се сдобиват с международно признат статут на политически субект във време, когато върховенството на държавния суверенитет като водещ принцип в междудържавните отношения съжителства с едно все по-колебливо и двусмислено понятие за независимост. Нямам предвид особеностите на тогавашния пост-Наполеонов световен ред, който изисква пряка намеса на европейските сили не само при прекрояване на граници и територии, но и по много вътрешнополитически въпроси на създадените от тях буферни държави . Тук само мимоходом бих споменала хипертрофиралото ни чувство (търпеливо отглеждано от поколения историци) на жертви пред олтара на съперничеството между себични и алчни външни сили. Забравяме, че тъкмо това съперничество и оттук - неспособността на европейските сили да се споразумеят относно съдбата на Османската империя, прави възможно възникването на националните балкански държави на първо място - ако не бе то, участта на поделена Полша нямаше да ги подмине. А какво да кажем за ‛ключовото място“ и ‛значението“, което великите сили приписвали на този регион, затова не го оставяли на мира. Де да беше така, сигурно все някоя измежду тях щеше да се реши да инвестира в стратегическа комуникация или печелившо производство. Но не – въпреки саможертвените усилия на местните правителства да привлекат финансов капитал отвън, европейският империализъм демонстрира забележителна неохота да изпомпва ресурсите и моделира инфраструктурата на Балканите. Интересът на „големите“ към Балканите винаги е бил негативен: превенция на нечие едностранно надмощие в региона. Както казва кеймбриджката икономистка Джоан Робинсън, „има само едно нещо, по-лошо от това да те експлоатират, и то е да не те експлоатират.“

Работата е там, че в един модернизиращ се и глобализиращ се свят реалните и видимите изяви на политическа независимост – и не само за малки държави като българската - се разгръщат най-вече на полето на избора на един вид икономическа (взаимо)зависимост пред друг. Нека си спомним, че конкретните последици от прекратяването на васалния статут на българското Княжество от Османската империя са преди всичко в икономически план: българската търговия и стопанство се освобождават от „режима на капитулациите“ – неравноправните икономически договори, наложени на империята от европейските сили – и българската държава получава правото сама да договаря тези отношения с външния свят. (В политически план този тип самостоятелност дотогава е вече факт.) Но последвалите експерименти с упражняване на икономическа независимост посредством държавна протекция за местната промишленост чрез защитни мита и държавни поръчки имат по-скоро точно обратния резултат: българската индустрия допълнително губи от конкурентоспособността си, а възникването на българска предприемаческа класа, кадърна да дърпа напред икономическия напредък и на общество, и на държава, така и не се състои. Българският едър капитал е откърмен и възмъжава с комфортната идея за суверенен държавен интерес от неговата закрила, а историята му органично се свързва с понятия, като държавни концесии, държавен клиентелизъм, разточително пилеене и присвояване на държавни средства. Идеите и практиката на блоковата икономическа автархия на комунизма, дошла да замени тази на националната държава, промениха идеологията и мащаба, но не и „политическата целесъобразност“ и социалния конструктивизъм на икономическия протекционизъм. Прочее, цената, която българите плащат за експериментите с икономическа независимост като проекция на политическия си суверенитет, се оказва неоправдано и неприемливо висока.

Само че провъзгласяването на една държавна независимост рядко се свързва с икономически мотиви. Технологията и реториката на национализма утвърждава друг тип семантика на независимостта, често несъвместима с икономическата рационалност, и той сякаш трябва да ни занимава тук. Макар васалният спрямо Османската империя статут на българската държава след 1878 г. да не се явява сериозна пречка пред нейната фактическа политическа самостоятелност, той става все по-неприемлив за набиращия самочувствие военен елит, обгрижван от своя главнокомандващ, българския княз. Захласът на последния пък по средновековното достолепие на българските царе е съизмерим само с презрението му към поверените му българи и техните понятия за държавност. Третият движещ фактор зад акта на прокламираната държавна независимост са македонските иредентисти, които, сдобили се с несъразмерно широко и ключово участие в политическия, военния и обществения живот на българската държава, могат да пренареждат националните приоритети според собствените си тежнения. Само десетина години по-късно обаче българската армия е разоръжена и драстично намалена, основателят на Третото българско царство е абдикирал, а мечтите на македонските иредентисти са погребани. Последвалите седем десетилетия от историята на българската държава, инак трудно сводими под един знаменател, чертаят трайна тенденция към обезценяване, а в определени периоди и към фактически отказ от държавен суверенитет. Не случайно 22 септември не е сред официалните, още по-малко националните празници след 1944 г.; самото понятие политическа или държавна независимост (освен ако не се отнася до антиколониалните движения) не фигурира в политическия речник на комунизма.

Преди близо две години България доброволно, суверенно и демократично се отказа от своя политически суверенитет, след като вече бе делегирала военния си, в името на принадлежността към един транснационален политически съюз. В нито един момент след 1908 г. държавата и обществото ни не са били поставяни в положение на по-отворен режим към света, никога след това те не са били съставна част от международна общност с толкова пропускливи граници, общи правила и споделени ценности. Какво тогава ще празнуваме на 22 септември? Някогашните си химери, нетрезвите си идеали или несполучилите си опити да сме независими? Или просто носталгията по уютния провинциализъм и патернализъм на националното? В символиката на националните чествания има нещо във висша степен успокоително и задушевно, извикващо картината на единния народ, който празнува в патриотичната прегръдка и под благосклонния поглед на своя народолюбив елит. (С основание елитът се гневи, щом някаква шепа безотечественици се опита да отнеме ореола и помрачи радостта от народното единение с профанни призиви за бойкот.) „Да мислим за постиженията на държавата“, призовава министър-председателят българите по повод стогодишната им независимост. Досещаме се - да престанат да се срамуват от нея, както напоследък им стана навик. На представителите на днешната българска държава не им стига „безкрайният празник“ на независимостта от собствените й граждани; те искат и празник на благодарността.

Историята е коварен учител и специалистите по годишнини би трябвало да знаят това. Ако има период в модерната история на българите, когато те преживяват истински подем – стопански и културен, когато се радват на заслужено и реално, не декретирано самочувствие, това е времето на тяхната ограничена политическа независимост след 1878 г. Време на отгледания в космополитните имперски простори и образован в европейски дух български управленски и културен елит. След 1908 г. начева дългата серия от политически злополучия и национални катастрофи, на чийто фон Възраждането на българите под османска власт изкристализира в единственото общо носталгично място на българския национален идеализъм и съзидателен потенциал. Днешното българско общество свързва надеждите си за благоденствие, сигурност и бъдеще с принадлежността към едно не-българско икономическо и политическо пространство. И с ограничения суверенитет на собствения си политически елит. Може би 22-ри е чудесен повод да изпразнуваме нашата неосъществена и несъществуваща независимост.