Ивайло Дичев: Независимост или свободно избрана зависимост?

- Предстои ни стогодишнината от обявяването на независимостта на България. Датата не е популярна, става дума за ‛независимост“, а не за ‛освобождение“...

- Отдавна повтарям, че 3 март е доста проблематичен национален празник. Честваното събитие по никакъв начин не касае България, това е мирен договор, сключен между две империи, при подписването на тоя мирен договор не присъства нито един българин. А и от него нищо не следва, защото е ревизиран с Берлинския. Както обикновено, подменяме реалните неща с фиктивни. Можехме да честваме гласуването на Търновската конституция, която реално установява българската държава и е акт, извършен от нас самите. Независимостта също е един реален политически ход и тя можеше да е националният празник. Изобщо символиката на тая наша модерна държава е доста проблематична за мен. Да вземем този израз, с който се закърмят българските деца в училище - ‛турско робство“. Някаква сладост има в това всички да говорят за турското робство, то си е направо за психоаналитик. Нашите предци са били свободни селяни! Да, селяни са били, не са били графове, това е положението, но са били свободни хора и повечето са живели по-добре, отколкото селяните в Западна Европа. Откъде е тази мазохистична сладост да наричаш баща си роб? Какъв свой проблем решаваш с това? Или да вземем школско-медийната героика. Всеки от нас прекрасно знае, че българите са крайно миролюбиви хора. За съжаление това понякога – например в сегашния политически момент – замирисва на покорство. Но по принцип миролюбие, спокойствие, ако щете житейска мъдрост са позитивни черти. А какви са ни светините, символите? Бунтовници, герои - ще каже човек, че ние сме тук най-големите революционери. Това означава, че наместо да видим хубавото в собствената си култура, ние сме захранени с чужди идеали, с чужди модели. Имитираме другите, състезаваме се по революционност - французите били строили барикади, ама ние също сме се бунтували. Или: състезание по древност - гърците били древни, ние сме още по-древни от тях. Състезание по исторически паметници. Да вземем тази комплексарска теза, че сме били на второ място по археологически паметници в света (като забравят да кажат, че имат предвид паметници на елинистичната култура). Това състезание е абсурдно. Тичаме в някакви чужди коридори и непрекъснато сме нещастни – изследванията ни поставят сред най-нещастните народи на планетата - защото автоматично елиминираме ценното в живота тук. А това само задълбочава проблема, защото в чуждите дисциплини ще сме винаги на опашката. Ако погледнем обективно на своя живот, ще видим, че сме една средна страна в световен план и в много отношения тук се живее значително по-добре, отколкото на много други места. Откакто българите почнаха да пътуват и към Третия свят, са разбрали това.

- Това е така, но дали тези правила на играта не са ни наложени. Дали тези модели преди 150 години не са били едничките, в които можеш да се движиш...

- В историята има всичко – има факти, които да покажат колко ужасно са живели тогава, нещастия, кланета, катастрофи. Има и щастливи, спокойни моменти – и те по определение са повече. Психиката и културата са устроени така, че капката катран се вижда много по-ярко от кацата мед. След сто години например нашето време на невиждано благоденствие вероятно ще се представя с образите на рухващите близнаци в Ню Йорк. Другият момент е, че да помниш едно, по определение означава да забравиш друго, т.е. историческата памет е винаги въпрос на употреба. Да се върнем сега към нашето национално строителство през ХІХ в. Защо българският политически и интелектуален елит настоява толкова на ужасите, на „робството“? Защото идва със закъснение на социо-политическата сцена и трябва да се легитимира. И понеже в една млада, предимно селска страна, без наследствена аристокрация или политически традиции тази легитимация е трудно постижима, започва една безкрайна етническа война върху останките на империята – каквито впрочем наблюдаваме и другаде по света. Първо напрежения, териториални спорове с комшиите, после неуспешна асимилация, етно-чистки, расизъм, с една реч - перманентна етническа война, ако си поиграя с Маркузе. Дори комунистите не правят изключение, въпреки интернационалистката им реторика - спомнете си пазарлъка около Балканската федерация, за да не стигаме до Възродителния процес. Няма ли да е по-добре за самите елити да успокоят държавата веднъж завинаги, да установят идеала за гражданска нация на Левски, в който впрочем се кълнат днес и расистите, и либералите? По-добре ще е, но тогава как ще се легитимират? Както писа Жан-Франсоа Госио, етническото е нулевата степен на политическото: там, където няма идеи, избори, посоки, изниква сякаш природната етническа принадлежност. Голяма вина за тази липса има интелигенцията, която е зависима, прагматична, страхлива. По комунистическо време имаше санкции, страх; в ситуацията на пазарна свобода обаче интелигенцията хукна да се разпродава - било за пари, било за да начесва нарцисизма си, наранен от драматичното й маргинализиране. Няма автономно поле в нито една сфера, нещата, които пишем и говорим, са пряко зависими не от нашите дисциплини, от правилата и ценностите, които ги управляват, а от конюнктурата. Когато ви говорят за това дали е лява политиката на БСП и дали войната в Ирак е била грешка, трябва първо да знаете към кои се води въпросният говорител, за да се ориентирате. Що се отнася до историята, там просто е страшно: нови „романтици“ градят националната фантасмагория в реално време – казва нещо, дава пет интервюта, продава книгата си. Къде е научната гилдия, която да притисне тези чалга-историци (по израза на Иван Илчев)? Гилдията също иска да е популярна, да се отърка о медиите, да хване някой проект, а най-добре да стане съветник на президента... Но интелигенция означава и това да си готов да се лишиш от нещо, да приемеш риска да се конфронтираш; интелектуалната дейност е една особена аскеза. Слабата интегрираност в над-национални мрежи прави нашите хора още по-зависими, още по-подвластни на момента.

- Малката критична маса...

- Естествено. И тук се връщаме на темата за независимостта. ‛Независимост“ е идеална категория, противопоставена на ‛зависимост“ - всички реални страни се намират някъде по средата. Най-независимата страна в момента, САЩ, зависи за своята икономика от комунистически Китай, който изкупува външния й дълг. Българската независимост има важни символични измерения, но какво реално се е случило? Ами прехвърлят се плащанията от Турция към Русия, България става зависима от Русия. Тъкмо в началото на века, преди въпросната независимост, е най-големият разцвет на българската икономика. Защо ли? Независимостта трае четири години, след което войни, катастрофа... В много по-тежка зависимост влиза България след 1919 г. със заемите, с репарациите. После идва Тристранният пакт, после Съветският съюз. Независими за кратко бяхме в началото на 90-те, предполагам, никой не иска да се върне към този период, който свърши с влизането в НАТО и ЕС. Аз лично бих предпочел да говорим за свободно избрана зависимост (и да се гордеем, когато успеем да я постигнем!). Обвързване, което си избрал в собствен интерес; другото е ритуалистика. Гордите понятия на ХІХ век днес почват да стават не просто неадекватни, но и опасни. Навлизаме в свят на все по-дълбоки взаимни обвързаности. Като изключим производителите на петрол, които са особен случай, всяка една страна е включена някъде във веригата на взаимните доставки. Основното е да си вътре, да участваш в това разпределение на труда. В момента, в който те изключат от тази верига, ставаш гордо независим просяк. По тази причина нито една война (какво по-суверенно решение от обявяването на война) днес не може да бъде спечелена - побеждаваш някого с медийни фанфари и после той (Косово, Ирак, Афганистан…) ти ляга на икономиката като воденичен камък. Влиза Русия в Грузия, борсата й обаче губи десетки милиарди. Трябва да преформулираме нашето мислене. Да престанем да мислим с тия чисти категории от типа на ‛робство“, ‛свобода“, ‛геройство“; с това хората са живели във времето на класическите национални държави. Трябва да почнем да мислим света в плаващи категории. Правим едно нещо в една посока и се оказва, че изведнъж в другата посока се появява нещо друго, което не сме очаквали. Екологията е най-добрият пример. Мао избива всичките врабци, изведнъж се нарояват мухите. Трябва да почнем да мислим света в термините на баланса, а не на чистите категории. Няма ясни, определени, еднозначни цели. И тук е цялата сложност на новата ситуация, Джон Ъри я нарича глобалната комплексност. Нито едно еднозначно, чисто действие не е възможно днес в тоя сложен свят.

- Може би тъкмо тази сложност подхранва релативизма в мисленето, който пък от своя страна предизвиква отпора на търсещите еднозначно, чисто действие – едва ли е случайна появата на неоконсерваторите в САЩ през последните осем години.

- Точно така. В нашия вариант това са националистите. Твърдият език - както в американския Среден запад, така и в България, е език на изключените, на губещите. Езикът на националните ценности, на религиозните общности, на безусловния морал, на комунитаризма. От едната страна са тези, които управляват света – големите концерни, науката, транснационалната политика, циркулацията на образи. Там цари мекота, толерантност, прагматизъм. От другата са губещите, които мобилизират общественото мнение със силни послания. От „интелигентния дизайн“, през гоненето на „черните задници“ от Москва, до „циганите на Сатурн“ у нас. Благодарение на демократичната игра те понякога печелят позиции, но обикновено биват тежко наказвани икономически. Твърдия език днес не трябва да го мислим като този от 30-те години в Европа или от края на ХІХ век в Америка. Той е феномен на либерализирани медии. В момента интернет е най-голямата люпилня на крайни идеи, расистки, сексистки... каквото искаш. Поне в демократичния свят той е маркетингова стратегия за привличане на аудитория. Неофашистите днес са много различни от фашистите през 30-те. Те са медиен феномен. Онези са мобилизирали масите на площадите с високоговорителите, с призива да умреш за някаква кауза. Палатката на Сидеров пред президентството е замислена като сюжет за репортаж. По Нова наблюдавахме как Националната гвардия на Расате пада весело в басейни с вода. Представяш ли си Мусолини да играе в телевизионна игра? Дори твърдият език на демокрацията е симулативен. Около Олимпиадата в Пекин много хора бяха възмутени от погазването на човешките права в Тибет. Възмутително и за мене, възмутително и за много други. От друга страна, може ли Америка, Англия, Франция и т.н., могат ли те да санкционират Китай в момента? Не могат. Отидоха на Олимпиадата. Защото Китай е изключително важна брънка във веригата от зависимости на световната икономика.

- Е добре, в този свят на относителна независимост, на относителна свобода на решенията къде са нациите, етносите?

- Не надценявай етническото. Както всичко друго, то е изкристализиране в плана на въображението на някакви реални социо-политически практики. Трябва да се разграничим от съседите, за да разделим ловните си полета, почваме да настояваме на онези предци и обичаи, които ни различават. Сключваме мир срещи трети общ враг, намираме общи черти. Лесно можем да си представим, че ако Северна и Южна България бяха останали разделени, както е до Съединението, вероятно щеше да има тенденция елитите в Южна България да измислят някакъв южнобългарски етнос. Там хората са малко по-тъмни, имали са по-различна история, говорят различен диалект, имат своя характер… Обособяването на Македония, Белгия или Австрия е просто исторически факт. Въпросът е какво казваме, когато настояваме на своята предполагаема етническа идентичност (и защо съвременният европеец ще се обиди, ако го определяте по етнос!). Етническите особености се наблюдават отвън, да речем от етнографа, който обследва някакви племена. Така ядат, в това вярват, такива обичаи имат. Нацията, обратно, е политически проект – тя е свързана с волята на някакви хора да живеят заедно, т.е. националната идентичност се определя отвътре, аз решавам дали съм българин, не пътешественикът-етнограф. Затова, както казах, при етническото не може да има политика, партии, идеи – в етническата група хората, предполага се, участват, въпреки волята си, според някакъв ‛обективен“ принцип. Ако приемем, че партиите на г-н Доган и г-н Сидеров са етнически, то съответно турците и българите са обречени да ги подкрепят до края на живота си, или докато етнографите не решат да ни групират другояче. Не че съм против съществуването на етническо представителство: просто въпросите, които то има да решава, са съвсем конкретни (да речем обучението по майчин език) и не могат да обосноват цялостна политическа програма. В началото на демокрацията имаше една партия на сърдечно болните, сигурно помниш. Малко така ми звучи съществуването на етническа партия. Но, както казах, перманентната етническа война у нас легитимира елити, които управляват по принцип аполитично – не по силата на състезание на алтернативи и идеи, а чрез един кулоарен, шуробаджанашки консенсус, при който винаги има само едно правилно решение, най-често спуснато от Москва или Брюксел, адаптирано към местните условия до неузнаваемост.

- Добре, какво все пак означава да си българин?

- Да си българин означава да имаш определени права. Ние сме граждани на една съвременна европейска страна. Ние сме модерни хора, ние сме част от съвременния свят, който е породил национални държави. Ти търсиш някакво културно съдържание, вечно и неизменно, с което да преживяваме себе си като различни. Но нека сме наясно, това е националното въображение. В този план можем да измислим разни работи, само че винаги трябва да се питаме в каква връзка са те с реалността на живота ни, помагат ли ни да живеем добре. Аз преди малко се опитах да подхвана тая тема за нуждата от помъдряване – намирането на истината за себе си. Ето, ние сме миролюбиви хора, не сме герои, не строим барикади, не се бунтуваме. Това от някаква гледна точка е срамно, от друга може да се окаже по-хубаво тъкмо в съвременния свят, който отхвърля мъжкарството, агресията, едномерността. Ако сериозно се вгледаме в себе си, може да намерим и друго, с което едновременно да се гордеем и да живеем. Но това е мъчителен процес, предизвиква ярост, засилва комплексите (спомни си случая Батак). Това, което става, е, че продължаваме да караме все по-бързо по утъпкания от Джагаров и Кубадински път. Все пак новата геополитическа ситуация налага компромиси. Вземи акцията за символ на България. Какво избраха? Мадарския конник, за който не знаем абсолютно нищо (във вашия вестник някой дори писа, че бил жена!). Съвършено празен символ. Като че ли за нашата идентичност основното е нещата да бъдат далеч, сиреч напълно измислени, за да не би случайно да се засегне някоя чувствителна струна с нещо истинско. Ето на – вече нищо не помним за комунизма, никакви музеи, никакви паметници. Защо са ни екзистенциални проблеми със съвестта, конфликти, мъчително пренареждане на всичко онова, което сме знаели за себе си досега? Малко динамит, малко изтласкване (в психоаналитичния смисъл), малко изгорени документи, малко соц-носталгия. И зад нас зейва празно място, а ние можем да си гледаме кефа в настоящето. И накъде се насочва нашата памет, нашата история – към Перперикон! Колкото по-назад, толкова по-безопасно. Въпросът е нещата да са много-много древни и да нямат отношение към нас сега. Така са постъпили и при Освобождението – изтрили са непосредствената история на съжителството в Османската империя, прескочили са назад към славното Средновековие, за което огромната маса хора не са знаели нищо. Да не пропуснем и комунистите - саморазправата им с непосредственото буржоазно наследство и възвеличаване на разни легендарни селски бунтове от далечното минало. Проблематичното в нашата идентичност е, че няма връзка между това, което правят елитите, и това, което живеят хората. Елитите взимат едни вносни модели и се опитват да ги прилагат - чужди писти за състезание, в които винаги губим. Част от проблема е, че тези елити не са сигурни в своята позиция, опитват да компенсират нелегитимността, бедността, маргиналността си с погнуса към живота на хората наоколо и усилен внос на мерки и теглилки от чужбина. Само че чужбина в глобалния децентриран свят не е едно и моделите са безброй – откъдето нарастващ брой на изключителни представители на един или друг световен пример, врява, хаос и в последна сметка - още по-малка легитимност. Ако съсловията се разчленят по-добре и се йерархизират, ако създадат свои ценности и полета на действие, с една дума - ако преодолеем този социален промискуитет, в който живеем до днес, вероятно ще станем повече нация и по-малко воюващи етноси.

Разговора води Христо Буцев