Из Фердинанд лисицата

Другият цар


По това бреме в политическата ситуация се появи един нов момент. През юли 1908 г. в Цариград победи революцията на младотурците, която принуди султана да възстанови конституцията. Либералното мнение в Европа най-напред беше възхитено от революцията, която като че ли беше предвестник на реформирането и либерализирането на прогнилата и болна отоманска държава. Имаше и други реакции. Фердинанд се надяваше, че България несъмнено ще постигне независимостта си и освобождението на Македония като неизбежен резултат от необратимата разруха в Цариград. Сега реформите, които очевидно се въвеждаха и предвиждаха от младотурците, заплашваха да лишат България от всякаква бъдеща възможност да обяви своята независимост и от повод за намеса в Македония. Намеренията на Ерентал и Изволски като че ли също бяха застрашени, ако подмладена Турция сложеше ред у дома си.

Събитията се развиха много бързо. На 12 септември 1908 новото турско правителство глупаво даде на България претекст с една преднамерена наглост, която, макар и тривиална, предизвика силно възмущение в България и не остави у никого съмнение за недружелюбното отношение на младотурците. Турският външен министър умишлено не покани българския представител в Цариград на вечерята, давана за всички дипломатически представители в Турция. Това беше обида, с която се целеше да се подчертае положението на българския дипломат като представител на васална държава: в продължение на много години и двете страни удобно „забравяха" да споменават това низше положение. Българското правителство се хвана за това и след официален протест пред турците, отзова своя представител. След няколко дни българското правителство пое управлението на южнобългарските железници, които бяха собственост на Турция, и заяви, че използването на тази отсечка от линията от турските войски застрашава автономията на България. И в двата случая провокационните действия на младотурците бяха използвани умело, за да се подготви почвата за обявяването на независимостта, която Фердинанд и правителството замисляха. Британският представител в София Бюканън беше един от малкото дипломати, които не знаеха, но правилно се досещаха не само, че обявяването на независимостта най-после е наистина близко, но и че ще мине pari passu (между другото) с анексията на Босна и Херцеговина от Австрия.

Това беше точна догадка, защото на 16 септември, деня, когато Бюканън написа това на шефа си сър Едуард Грей, Ерентал и Изволски се срещнаха в замъка Бухлау в Моравия. Няма точна информация за какво са се договорили и за конкретните условия на сделката, която са сключили там. Последвалите взаимни обвинения кой какво е казал и какво смятал, че е приел другият, отровиха европейската политика.

В общи линии може да се приеме, че Изволски се е съгласил Австрия да анексира Босна и Херцеговина, без да поставя никакви условия, освен Австрия да подкрепи свободното преминаване на руски военни кораби през Босфора и Дарданелите. От друга страна, Ерентал се е съгласил Проливите да бъдат отворени при условие, че другите сили, подписали Берлинския договор, също се съгласят. Изволски се обвърза дотолкова с Ерентал, че той можа да го заплаши с публикуване на някои документи, които да го изобличат.

Това, което Изволски беше приел в Бухлау, наистина го правеше уязвим за изнудване. По-късната му отровна омраза към Ерентал, който - той настояваше до истерия - го бил излъгал, „се sale juif“ (този мръсен евреин), както казваше, всъщност се дължеше на следното: той с ужас разбра, че като се е опитал да отбележи зашеметяващ дипломатически успех, е изтълкувал съвсем неправилно общественото мнение в Русия. Въпросът за „свободното преминаване през Проливите" с течение на годините беше отишъл на заден план, докато славянските чувства бяха много силни. Като се съгласи с безусловната анексия на двете провинции от Австрия, той всъщност одобри удар срещу сръбските славяни, за да постигне отварянето на Проливите, от което в Русия малцина се интересуваха. Един от хората, които се интересуваха, беше Николай II и той отначало одобри плана на Изволски да постигне отварянето на Проливите за руски военни кораба. По-късно, когато Столипин, руският министър-председател, заплаши да подаде оставка, царят се направи, че не е знаел нищо за тези кроежи.

Когато Ерентал и Изволски вече бяха сключили своята тайна и съмнителна сделка, княз Фердинанд и българското правителство бяха решили, също тайно, бързо да обявят едностранно независимостта си. Една седмица след срещата в Бухлау Фердинанд и Елеонора бяха приети в Будапеща от император Франц Йосиф с изключителни жестове и почестите, които се полагаха на суверен. („Невероятно глупаво“, беше коментарът на кайзера в полето на доклада за приема.) На официалния банкет в замъка в Буда австрийският император произнесе слово, в което отправи горещи пожелания „за преуспяването на младата страна, която благодарение на мъдростта на Фердинанд и на забележителните качества на българския народ показа толкова изключителен напредък“.

В Будапеща Фердинанд се видя с Ерентал, който му каза за срещата си с Изволски. Както за Бухлау, така и за този разговор няма никакъв официален документ. Все пак може да се приеме, че Ерентал е съобщил на княза, че Австрия ще анексира Босна и Херцеговина и че това ще бъде шансът му да обяви, че България скъсва останалите си връзки с Турция. Дали са се споразумели за момента на това двойно нарушаване на Берлинския договор, не е сигурно, но те определено са се договорили, че двете действия са взаимно зависими. По-късно и двамата отхвърляха, че въобще са постигнали някаква договореност. Фердинанд яростно отричаше. Той трябваше на всяка цена да избегне впечатлението, че по някакъв начин се е обвързал с Австрия. Неговото дипломатическо махало, люшнато в момента към Виена, трябваше постоянно да бъде добре смазано, за да се наклони в другата посока, когато дойде моментът.

Изключителният спектакъл, който той изигра в края на престоя си в Будапеща, накара много от добре информираните дипломати да се съмняват в огромния брой доказателства, че в случая Фердинанд върви ръка за ръка с австрийците. По време на разговора си с Франц Йосиф той настойчиво повтори искането си да му бъде дадено „Златното руно", може би най-желания орден в Европа и първи орден на рицарството в Австрия и Испания.

Старият император му каза, че съвсем не може да му даде този най-католически орден поради скарването му с католическата църква за покръстването на сина му в източноправославната вяра. Фердинанд излезе от стаята в може би не напълно симулиран бяс, присъедини се към свитата си и, макар че можеше да го чуе цялата прислуга и други гости на замъка Буда, закрачи наперено по коридорите, като ругаеше на висок глас „този Хабсбургски мръсник". Един от членовете на свитата му каза: „Ваше Височество, може да Ви чуят!“. Фердинанд само направи нетърпелив жест с ръка и продължи да праща императора по дяволите След срещата си с Ерентал той даде воля на яростта си от „се sale juif, digne ministre de cette maison d’Autriche (този мръсен евреин, достоен министър на австрийския император)". (За разлика от Изволски, който също подчертаваше, че Ерентал е евреин, Фердинанд действуваше против характера си — у него нямаше и помен от антисемитизъм. Враждебно настроените и незапознати с това журналисти-антисемити често правеха изводи и обсъждаха някакъв негов еврейски произход, като се позоваваха на огромния му бурбонски нос.)

Той продължи играта си, докато беше в Будапеща. Когато заминаваше, го чуха да казва на личния си секретар: „Бях приет като краставо куче!". В Будапеща той рязко прекъсна австрийския посланик в България само за да му се оплаче, преди да замине, от „възмутителната обида, която му е била нанесена с отказа на „Златното руно". Играта имаше ефект. Един английски дипломат, който по-късно не можеше да повярва, че между княза и Ерентал е било постигнато някакво споразумение, описа заминаването на Фердинанд от Будапеща.

„Той замина в състояние на сляпа ярост към императора и всичко австрийско. Когато старият император застана на стъпалата на двореца и поздрави княза при заминаването му, Фердинанд отвърна на поздрава най-нахално и формално, без дори да го погледне, и замина, като въобще не се опита да скрие яда си."

От Будапеща той отиде във Виена, където към него се присъедини българският министър-председател Александър Малинов. Той настоя Фердинанд да определи точната дата за обявяването на независимостта. Князът не го осведоми подробно за свързаните с това по-широки европейски въпроси, нито за характера на разговорите си с Ерентал. Не посочи дата, каза на Малинов да се върне в България и да чака инструкциите му телеграфически. Беше обзет от съмнения. Не правеше ли голяма грешка, като оставяше в Европа впечатлението, че се обвързва с австрийската политика? На стари години той обясняваше, че е имал угризения на съвестта, защото обявил първо независимостта на България и така дал повод на Австрия също да наруши Берлинския договор, като анексира Босна и Херцеговина. Както каза, не му се искало да бъде параван на ‛les bêtises de l’Autriche“ (глупостите на Австрия)".

В България министрите му се притесняваха и му пращаха телеграма след телеграма, с които настояваха да вземе решение. Най-после на 20 септември Фердинанд, който беше прекарал последните дни на лов в Унгария, тайно се качи на Ориент-експреса за България. Влакът беше пълен и - точно както беше направил преди 21 години - той се затвори в клозета през по-голямата част от пътуването. Когато по-късно разказваше за него, завършваше с думите: „Voilà les dessous de la Royauté (Това е обратната страна на царствуването)", които не бяха забавни на крал Едуард. Той възкликна раздразнено за братовчед си: „Известен е с това, че използва най-груб език по най-невъзпитан начин". В Русчук на Дунава Малинов и другите министри очакваха Фердинанд. За тяхно огромно облекчение той им каза, че всички ще пътуват за Търново на другия ден, 22 септември, за да обявят България за независимо царство, а него - за цар.

Княгиня Елеонора беше вече в Търново, когато сутринта той пристигна там със специален влак. А в София Палеолог получи лична телеграма от Фердинанд, на която от пощата беше отбелязано 8 ч. сутринта: „Днес в 11 ч. сутринта ще обявя независимостта на България. Да живее българският цар!".

Фердинанд прочете прокламация в църквата „Св. Четиридесет мъченици", построена от цар Иван-Асен II през 1230 г. в памет на победата над Византия, и „с гордост и благодарност" посрещна молбата на председателя на Народното събрание и министър-председателя да приеме титлата цар на българите. Короната, изработена от един бижутер в Мюнхен, беше готова вече от цял месец.

Цар Николай II се вбеси, когато научи, че Фердинанд се е нарекъл цар - „постъпка на мегаломан". Фердинанд добре разбираше това и каза под секрет на един приятел, че „се поставя наравно с автократа на цяла Русия - който толкова дълго го е държал на разстояние". Нито недоволството на Николай, нито очевидното злорадство на Фердинанд имаха оправдание в историята или традицията. Титлата цар (както германското кайзер идва от латинското цезар) беше много по-древна в България, отколкото в Русия. През 926 г. папата призна българския цар Симеон за император. Оттогава всички български владетели бяха наричани така и признавани до османското завоевание през XIV век. Това беше единствената титла, която Фердинанд можеше да приеме, без да нарушава традицията. Една седмица преди обявяването на независимостта българският кабинет обсъди въпроса за титлата и единодушно реши да бъде цар.


Из глава 18 на книгата Фердинанд лисицата