Нулева гравитация

Тазгодишната Седмица на съвременното изкуство в Пловдив бе доминирана от един голям международен проект в Баня старинна: ‛Нулева гравитация - архитектура на социалното пространство.‛

Материалната култура е нещо като симптом на обществото. Дали то е богато, прогресивно или религиозно, можем да разберем по външния му вид. С изследването на тези симптоми се заемат кураторите Бетина Щайнбрюге и Весела Ножарова. Те са поканили автори от девет страни, работещи с широк диапазон от изразни средства. Изложбата бе съпътствана от любопитна филмова програма, селекция на Флориан Вюст.

Годините на модернизма са началото на тотални архитектурни проекти. Новото човечество има утопичен начин на живот. Повече от всякога архитектурата е мислена като мястото, което споделяме и обитаваме заедно, където всички нужди са изчислени, а индивидуализмът трябва да отстъпи на целесъобразността. Модернизмът остава източник на вдъхновение за дълго време след войните. Не без значение са противоречивите исторически епохи, през които протича. В някои свои превращения архитектурата преследва утопични цели, които стигат до мегаломания.

Датската художничка Пиа Рьонеке напомня именно тази двусмисленост на човешките постижения. В серия от малки колажи тя смесва картинки от архитектурата на модернизма в асоциативни асамблажи, които загатват за провалили се идеологии. Там присъства и стадионът, конструиран за олимпийските игри в Берлин през 1936 - пример за напредничава технологичност в услуга на крайна идеология.

На изток от Берлин модернизмът има характерен сив цвят, гранитен лукс и понякога стига до нечовешки мащаби. Някои от тези сгради са се превърнали в съвременни зикурати, храмове на носталгията и неуспелите идеологии. Пресечна точка на част от авторите от изложбата са именно тези места от общото минало, които са капсули на времето.

Кристина Инчурайте от Литва показва видео със спомените на хората за славен и луксозен хотел от времето на социализма. Други две сгради от миналото вълнуват Давид Маликович от Хърватия в неговото видео. Това са мемориалният център на партизанската болница, проектиран от Вожин Бакич през 1981, и Италианският павилион, проектиран за панаира в Загреб от Джузепе Самбито през 1982. За него тези две сгради, представители на късния модернизъм и монументалния стил, са натоварени с духа на цялата ера. Те капсулират времето, като с това носят послания. Това навярно е така, защото Милен Станков не търси откровена историчност във фотографиите си, но тя ни се натрапва, когато видим голям панелен блок - продукт на времето си. Той събира, не без ирония, непримиримите природа и бетон в един кадър. Идиличните му пасторални пейзажи откриват на втори план висока бетонна постройка. Фотографиите на Вахрам Агасян показват ‛град-призрак“, който се намира в квартал на втория по големина град в Армения. Той е построен като подарък от руския народ за арменския в помощ на пострадалите от земетресението през 1988. Градът никога не е бил завършен и населен с хора.

Подобен жест правят група японски архитекти след земетресението в Канто, Япония, през 1923. След разрушенията една от най-прогресивните групи архитекти се залавя с възстановяването на града. Софи Торсен показва слайд-прожекция от рисунки и колажи, съпътствана от текст, посветени на тяхното дело. Рисунките на Софи Торсен като че ли улавят формулата на архитектурата, ритъма, който създават отделните криви и фигури в едни умишлено прилежни рисунки с лекота на скица и прецизност на чертеж. Фигурите създават игра на присъствие и отсъствие. Те изглеждат и като стилизиран знак за сграда, с което провокират въображението да конструира физически сградата, и като абстрактен архитектурен план.

Архитектурата като проекция на утопия за идеалния живот днес е продукт за продан с подходящата опаковка. Красимир Терзиев е събрал фотографии и анимирани триизмерни модели на строящи се сгради. Жилището на мечтите днес изглежда огряно от слънце (сякаш на това място винаги грее слънце), обагрено в жизнени цветове, оградено от зеленина, обитавано от красиви хора. По бански костюми.

Правдолюб Иванов показва другата страна на пазара, където всичко е до болка реално. Серията фотографии, събрани от автора, показват домашни интериори от имоти, обявени за продан. Натрупването на картинките създава нарастващо впечатление за нещо общо в различното. Тези помещения са изпълнени с различни вещи, подредени по различен начин, но еднакви в безпорядъка, в социалния слой, който обслужват, разпознаваем по мебелировката и детайлите. Тези лични кътчета като че ли принадлежат на една обща естетика, затънала в характерен битовизъм.

Публичното пространство е на фокус в работата на Лъчезар Бояджиев. Тя на пръв поглед прилича на трескаво събирани изгледи от градове и места, подобно на налудничав план, организиран по свой собствен ред в плетеница от стрелки и пръснати текстове. Неговата работа най–отговорно и директно коментира социалните и геополитическите измерения на архитектурата като лице на обществото и израз на капитала. Лъчезар Бояджиев ни повежда на пътешествие из големи световни метрополии и преминава през посткомунистическите страни и тяхното усилие да излъчват лукс и представителност. Наред с тях той показва и ‛ъглите“ на градската цивилизация, където отсъствието на капитала е заето от случайността.

Aко по някакъв начин Лъчезар Бояджиев обяснява защо градът е това, което е, то Франц Акерман се домогва до това, което градът е. Днес той е голям melting-pot, където се смесват различните култури. Франц Акерман e постоянно инспириран от съвременния урбанистичен свят. Той описва живописта си като ‛ментални карти“ от впечатления от различните места, които посещава, или пък т.нар. ‛не-места“, означени от символите на обща маркетингова визия. Всички тези образи той преобразува в ярки абстракции от калейдоскопични шарки, които избуяват редом до разпознаваемо място, като улица или сграда.

Якоб Колдинг също компилира ‛парчета от града“ в своя афиш. Колажът от урбанистична архитектура и типове градски хора напомнят за звуковата среда на града и градската музика. Имам предвид нещо от типа на мassive attack или dj Goldie. В главата ми започва да звучи онова старо парче „Inner city life“.

За други градската среда е атмосфера, тя събужда собственото себеусещане и провокира асоциации, подобно на лиричното двуканално видео на Калин Серапионов. На единия екран камерата се движи из безлюдни улици. Случайни мисли, които връхлитат автора, преминават през екрана. Вторият екран е изпълнен от постоянно движещ се поток от хора.

По подобен начин, отстранен от средата, е Ергин Чавушоглу. Той представя видео, озаглавено “Империя“. Името на работата е заето от филм на Анди Уорхол, в който фиксирана камера заснема сградата на Емпайър Стейт Билдинг в продължение на няколко часа. Във видеото авторът е заменил обекта на камерата с обикновена жилищна сграда в Турция, от чиито покрив е „израснало“ минаре.

Най-накрая архитектурата може да бъде и обект за художника. Коста Тонев e фиксиран върху пространствени и смислови проблеми, организирани в диптих. В неговите рисунки архитектурата присъства, както би присъствал какъвто и да е друг елемент, подчинен на композицията.

Фалке Пизано представя прожекция с няколко геометрични фигури, които сменят разположението си една спрямо друга. При всеки нов кадър задкадров глас разсъждава върху отвлечени идеи за пространството. Информационната табела обяснява, че авторката изследва връзката между пространствените форми, езика и обществото.

Навярно ще се появи нова утопия, която да определя архитектурата на новата ера. Самуил Стоянов е посветил платното на бъдещето планиране на човека и средата, в която той ще живее. Два интериора с общ център са фонът на привидно абстрактно петно. Зрителят е призован да мобилизира асоциативните си способности и да дооформи петното в познат образ на ембрион.

Преди всичко архитектурата е създадена да бъде обитавана. Докато я обхождаме, тя ни отдава от нейния заряд. Иван Мудов манипулира част от сградата на банята чрез оптическа измама, за да устрои капан на зрителя. Докато се стремите да достигнете до неговото произведение, неочаквано ще усетите непосредственото въздействие на творбата върху себе си. Той ни напомня, че архитектурата е станала все по-обозрима заради масовото използване на стъкла и огледала. Пространствата стават все по-осветени, но и измамно достъпни и подложени на постоянно наблюдение.

Изложбата като цяло е интересна заради разнообразните гледни точки. Допълнението ‛социална“ към заглавието задава острота на темата, на която повечето автори са откликнали. Проблемите на обществената архитектура едва ли ще бъдат решени, но поне са посочени или опоетизирани от художниците.