С Алексей Герман-младши преди Сребърния лъв

- „Хартиеният войник“ ли е единственият руски филм във Венеция?

- Той е единственият от Източна Европа. Селекционерите са изгледали 3600 филма и ние попаднахме в основния конкурс заедно с още 20 заглавия. Но в програмата „Хоризонти“ има още един отличен руски филм – „Диво поле“ (на Михаил Калатозвишвили – бел. пр.).

- Кога се очаква руската премиера на „Хартиеният войник“?

- В края на октомври или през ноември, засега няма точна дата.

- В колко копия ще излезе?

- Засега не знам. Но ще бъдат достатъчно. Всичко трябва да е адекватно. Може да облепим цяла Москва в плакати и да пръснем много пари. Всичко трябва да се изчисли точно. Малко е лошо, много – също. Освен това, вече сме продали ‛Хартиеният войник“ и изобщо на него му върви повече, отколкото на повечето филми в Русия. Това, прочее, е заслуга на продуцентите Артьом Василиев и Сергей Шумаков. Без тях нищо нямаше да стане. Защото са много достойни хора. Канал „Россия“, който е копродуцент, също се отнася към нас внимателно. Много ни помогна Евгений Лебедев.

- Как възприемате тезата, че руското кино е в подем?

- Още преди пет години казах, че това е сапунен мехур. Бях един от малкото, прочее. И съм горд, че бях сред първите, които казаха, че се случва смяна на поколенията. Не разбирам много къде е подемът на руското кино. От една страна, благодарение на Министерството на културата, се появи цяло поколение млади автори. Когато в страната има 15-20 интересни режисьори, това е и много, и хубаво. А има ли подем в руското кино, не знам. Погледнете какво върви по екраните. Wanted (блокбастър, заснет от Тимур Бекмамбетов, режисьорът на „Нощна стража“ и „Дневна стража“, и разпространяван от Universal – бел. пр.) е американски филм, няма какво да се правим, че е руски. Какви руски филми в кината са интересни? Те са далеч по-малко от всичко, което се снима в страната. Докато в продуцентските глави не се роди простата мисъл, че кинобизнесът не е само в категорията на маркетинговите пари, добро кино практически няма да има. Сега отново, като по съветско време, се снимат над 100 филма годишно. За 80 на сто от тях не се знае нищо – нито кой ги прави, нито защо. Колкото и да ни учат продуцентите от разните компании как трябва да продаваме филмите си, съществуват разни пътища. Киното е на първо място изкуство, измислица или фантазия, а не продукт. Филмовият продуцент не би трябвало само да седи и да смята пари, измисляйки комерсиални истории с доходоносни персонажи, а да умее да разказва своите фантазии, детски фобии и мечти. Ето, Спилбърг се бои да плува, защото има акули, и се появява „Челюсти“. Харесвало ти е да си се представяш еди-какъв си в детството – родил се е друг филм. Истинската професия на продуцента е да покаже на света своите и чуждите интимни, юношески сънища, а парите идват после. Докато у нас това не се появи, ще има огромно количество продуценти, пукащи се от важност и обясняващи как е нужно да се снима. Само че и киното е лошо, и разходите не се връщат.

- Тоест проблемът не е в отсъствието на режисьорска, а на продуцентска култура?

- Да. Защо много често режисьори става успешни продуценти? Ами имат опит и знаят какво искат. Ако в киното дойде някакъв ресторантьор например, той по правило бъкел не разбира. И никой няма да седне да му обяснява нищо, тъй като задачата е да му се измъкнат парите. Той, разбира се, ще се опитва да разбере, но това е сложна механика и в нея се влиза трудно. Така хората снимат филми, харчат пари, а после изведнъж се замислят: „Господи, защо направих това? По-добре да бях купил апартамент.“ И това е много лошо, тъй като много свестни хора си отиват от киното. Лъжат ги. Баламосват ги с ритуални танци. Когато знаеш точно какво искаш, можеш да се възползваш от юношеските си фантазии, да получиш резултат от сценариста и да се получи добро кино. А когато всичко е заради парите, жонглирайки с преводни книжки „Как да заснема добре и бързо филм“, написани от неудачници, нищо не излиза.

- Какво за вас е главното в киното?

- Да се опитвам мъчително да се приближа до идеала, който е в главата ми. Да се опитвам да заснема идеалния филм. Такива за мен са „Кабаре“, „Амаркорд“, „Фани и Александър“. Това е бяг към хармонията.

- Кога възниква у вас усещането за максимална близост до идеала?

- Идеалът затова е идеал – невъзможно е да го докоснеш. Но най-главното е удовлетворението, че, както не се е ставало, така изведнъж си го уцелил. Професията ми е интересна не с пъченето „Аз съм режисьор!“. Страхувам се от този тип хора. Някак си е глупаво, да не говорим, че сега има толкова много режисьори. А има и още цял слой хора, които са актьори, режисьори, писатели и радио- или телевизионни водещи. И повечето жени, незнайно защо. Никъде, както в киното, не се люшкаш между усещането, че нищо не става, и онова, че си постигнал желаното. Основните емоции в професията ни би трябвало да са между катастрофата и полета.

- Ако не бяхте станали режисьор, какъв щяхте да бъдете?

- Не знам, всякакъв. Въпросът е как се стараеш и раздаваш в името на успеха. И тъй като аз се старая да се старая, мисля, че ако бях приложил тази упоритост в друга професия, пак щеше да е успешно.

- Какво е най-важното качество на режисьора?

- Станиславски е отговорил на този въпрос: ‛Обичайте изкуството в себе си, а не себе си в изкуството“.

- Имате три дупки на лявото ухо. Носил ли сте обици?

- Да, носил съм. Тийнейджърите винаги искат да се съотнесат към някаква категория – като зараждане на социални отношения. През това минават всички, а дали порастват или не, е друга работа. Аз имах три обици и изранени крака. Защото си бях купил тесни и извити обувки, с които бе невъзможно да се ходи, черно кожено яке, червени очила, през които не виждах нищо. Сега предпочитам удобството и комфорта. Нямам никакво намерение да се вкарвам в социални рамки. Това е обречена надпревара, където скъпото и патетичното са без граници. Просто, когато си мерят колите или часовниците, всичко се повтаря, но в друго измерение. И това има твърде нищожно отношение към тийнейджърското желание за различност.

- Как почивате?

- Рядко. Но ако ми се случи, чета книжки за вампири. Невъзможно е, когато работиш, вечер за разтуха да четеш Джойс. Отивам на вилата, правя шишчета. Скоро в компютъра си инсталирах нова игра. Избрах персонаж, който прилича на мен – гном, ще го обучавам и сам ще се уча. Гледам тъпи филми, а когато работя – добри. Има един виц. Стара кобила цяла седмица мъкне огромни товари. И ето я, изнемощяла, краката й треперят, идва конярят и й казва: ‛Ако работиш добре, в неделя ще отидем да яздим“. При мен е същото.

- Имате ли вече планове за следващ филм?

- Засега нищо конкретно. Само знам, че ще пиша сценарий.

- Сам?

- Да.

- Това е желание да контролирате всичко - от А до Я?

- Просто е по-бързо и по-точно. Знам какво искам – дори не на словесно равнище, а като усещания. Имайки някакъв опит, разбирам как да завържа историята. А това е невъзможно да го налееш в нечия друга глава. В крайна сметка, като пишеш сам, излиза по-точно.

- Пишете и снимате, а критикувате другите.

- Да, пиша и снимам. После ще започна да се снимам в киното, ще водя тв предаване, ще се превърна в девойка и на промоция на реклама за чорапи ще се снимам за женски списания. И така ще престана да бъда режисьор. Киното е единно пространство – и да снимаш, и да пишеш сценарий. Единно пространство, в което можеш и трябва да се стремиш към идеала.

Разговаря Юлия Бурмистрова

Взгляд“, 26 август 2008

От руски Геновева Димитрова