Тайните политически страсти на Балканите – Сръбско-българският флирт от 1904

Появилата се наскоро нова книга на Кирил Мерджански би могла да предизвиква изненада и даже изненади. От една страна тя е в състояние да шокира всички онези, които познават Мерджански като един от най-безспорните ни живи поети. Този му текст няма нищо общо с поезията. Особено темата му и описваните събития.
Тя обаче би могла да изненада и познаващите Мерджански като историк, мощен най-вече в изследването на късната античност. Замяната на изследваното време е, би могло да се каже, радикална.

Тук той се захваща с тема, която – както изглежда – може да бъде подхваната хладнокръвно само от много голяма пространствена дистанция. Най-вече затова, че отдалечеността във времето не е достатъчна, а някои процеси, определящи политическата динамика тогава, продължават да са решаващи за нея и днес, както фоново внушава текстът, без да го изказа директно.

Казано максимално популярно, Мерджански се захваща скрупульозно, неемоционално и непредубедено да изследва опита на две балкански държави, намиращи се в политическа изолация, да предприемат действия за обща защита на техните интереси. Излишно е да се обяснява, че когато иде реч за България и Сърбия, тогава ще става дума за субекти, преживяващи себе си като перманентни жертви на игрите от страна на „великите сили“. В случая от 1904 г. нещата изглеждат така, сякаш те сторват нещо наистина самостоятелно и изцяло в своя изгода. Анализът показва много точно тесните граници на тази самостоятелност и механизмите на манипулацията, упражнявана върху споменатите субекти.

Понеже се налага да мислим за 1904 г., полезно е да си припомним, че по това време България все още се води васална на Османската империя (при което в страната усилено се разпространяват слухове, че Турция се готви за военни действия срещу нея), а Сърбия полага усилия да излезе от сянката на Австро-Унгарската империя. Ситуацията на Сърбия е допълнително усложнена след кървавото отстраняване на крал Александър и неговото правителство през 1903 г.

Факт е обаче, че опитите за алианс между двете страни (по предложение на България към този алианс следва да бъде привлечена и Черна гора) започват още през 1896 г. по внушения от страна на руската дипломация. Тези усилия удрят в последна сметка на камък, сблъсквайки се с радикално проавстрийската и антируска политика на крал Александър. След неговата смърт и конституирането на една проруска династия (на Карагеоргевичите) и нейното правителство обаче, внезапно става възможно и от двете страни да се заговори за консолидация на южните славяни и солидарна съпротива срещу „германизма“, както благоволява да се изразява княз Фердинанд. Впрочем, изследването показва, че преекспонираното германофилство на Фердинанд е историографски мит за местна употреба, за да не кажем нещо още по-така.

На 31 март 1904 г., след мощна дипломатическа активност, се подписват всъщност два договора. Единият е публикуваният веднага пакт за приятелство, уреждащ цивилизовано отношенията между две съседни европейски страни. Другият е тайният договор, уреждащ алианса между тях, тоест политически, военни, геополитически и териториални сделки, захващащи от взаимната защита срещу двете съседни империи, преминаваща през внимателното поделяне на Македония (тогава все пак турска територия) и опираща до пикантни хипотези, каквото е джиросването на Цариград на княз Фердинанд (с което се начесва една негова трайна краста), стига, разбира се, този град да бъде някога превзет.

Договорът остава в тайна, докато не е публикуван от болшевишкото правителство на Русия през 1918 г. Мястото на публикацията не следва да предизвиква изненада само поради една подробност. Глава VII от тайния договор постановява, че всички спорни въпроси между двете страни ще бъдат решавани от руския цар и едва при негов неуспех ще бъдат отнасяни към арбитражния съд в Хага. Този пункт заплита кълбо от питания, които постепенно намират своя отговор.

Търпеливите вглеждания на Мерджански изкарват на бял свят първичния източник, вдъхновил тайния договор – руската дипломация, провеждаща по всевъзможни начини една политика, достатъчно категорично противоречаща на официалната линия, заявявана от империята. Докато на нивото на документално видимото тя държи на договорите си с Австро-Унгария и на лоялността си спрямо Османската империя, манипулациите, упражнявани спрямо балканските й сателити, показват нещо съвсем друго.
Мерджански ясно показва механизмите и възловите фигури, през които тези манипулации добиват продуктивност. Като се тръгне от действителни агенти на т.нар. Азиатски департамент, какъвто е Димитър Ризов, и до слепота откровени русофили като Христофор Хесапчиев, и се стигне до стратегически „визионери“ като иначе австрофила Димитър Петков, като княз Фердинанд, крал Петър и водещите им дипломатически антуражи.

В последна сметка, този алианс се оказва ялов, той не проработва. Единственият действителен ефект от него е втвърдяването на руския контрол над политиката на двете балкански държави, толкова по-ефективен, колкото по-тайни са „взаимно-изгодните“ договорки между тях.

Грижовното изследване на Кирил Мерджански, който не просто изучава „под лупа“ източниците, но вкарва в оборот още 42 монографии и 8 студии, все по някакъв начин отнасящи се към темата, заедно с публикуваните на английски договори от 1904 г. и Руско-българското споразумение за защита срещу евентуална австрийско-румънска агресия от 1902 г., с хирургична несантименталност демонстрира механизмите и инструментите на балканската политика, дори в пиковете на нейната автономност, валидни за обща беда и до днес.

Позволявам си да насоча вниманието на българските историци и политолози към този стегнат и дисциплиниран текст. Смея да твърдя, че ползотворен би бил не само усърдният негов прочит, но и преводът му на български език.