Свобода Бъчварова: Насила не можеш да дадеш...
Online разговор
- Успях да си взема вашата книга във втората книжарница, в която влязох. В първата вече бе свършила, а там ми дадоха последния екземпляр. А изданието никак не е евтино за нашите стандарти тук. Хората ви посрещнаха с овации и препълнени зали, редяха се на опашка, за да ви стиснат ръката. Изпитвате ли най-после удовлетворение, или един истински писател никога не можа да изпита напълно подобно нещо?
- Мисля, че думата „най-после‛ в първия ви въпрос е казана от незнание – вероятно сте много млада, защото нямам нито една моя книга, непосрещната в родния ми град без овации от моите съграждани и читатели при срещите с тях. И винаги съм се вълнувала до сълзи от техния прием и думи, които ми казваха спонтанно. Няма писател, пък бил той и заклет сноб, който да не се вълнува от реакцията на читателя, когато усети, че думите са искрени и са казани с желание да поощрят по-нататъшното творчество… Пращам ви, за пример, един съвсем скорошен e-mail от млад читател.
from Petar Petrov:
Здравейте, Елица и Свобода,
Срещнахме в Пловдив в Стария град на 29.09 в Балабановата къща. Надявам се този е-мейл да ви намери в добро здраве и настроение, а ако не, то целта му е да ви създаде такова. Въпреки че смисълът на живота е в създаването на семейство, човек би искал да остави и нещо друго след себе си, освен свое поколение. В този смисъл повечето от нас имат своята страст, своя искра, която ги съпътства и им дава сили и вяра в бъдещето. От нея черпим мъдрост и определяме начина си на мислене в много ситуации, дори да не го осъзнаваме.
За моя баща Иван този вътрешен пламък беше вашата книга "Земя за прицел". Бях още много малък, когато го помня често да заспива с нея. Всъщност, много повече от това. Татко я носеше винаги със себе си. Четеше я във влаковете, с които пътувахме, в хотелите, в които спяхме, в квартирите, които често сменяхме.
Говореше колко мъдра книга е и я търсеше по всички книжарници, защото първото му издание се прокъса от употреба. Растеше пред очите ми, заедно с нея, а сега остарява с нея, не спирайки да я чете отново и отново.
Сигурно няма да преувелича много, ако кажа, че срещата с вас я е чакал цял живот. Закъсня заради мен и моята работа, воден от синовната обич да отидем заедно, въпреки че предполагам колко търпение му е коствало това. Тази среща имаше и особено значение заради него, защото пред половин година внезапно почина майка ми и това се отрази на всички ни. Не зная какво значение има признанието към труда на един творец от обикновен човек, но ако това ще ви стопли душата, успяхте повече, отколкото предполагате.
Животът е кратък - изкуството вечно. Ако това би ви зарадвало - да, вие го постигнахте.
С най-искрени чувства,
Петър
- Защо не се върнахте толкова време (едни казват 10, други - 20 години, аз така и не разбрах колко точно). Бихте ли ни казали поне една от истинските причини за това? А защо се върнахте сега? Навсякъде ли писателят се чувства като у дома си?
- Заминах през 1989 г. да помагам на единствената ми дъщеря в гледането на първия ми внук, Лукас, та и аз да изпитам радостта от „бабинството‛! После се роди и внучка ми София, втората прелест и радост…
А после - мъжът ми се разболя от рак и живя до смъртта си с нас в Рио де Жанейро. Погребахме го в гробището близко до нас…
С изключение на няколкото месеца през 1996 г., когато се върнах в София, за да си уредя някои належащи практически въпроси след смъртта на Любчо, нямаше за кого повече да се връщам. Човек може да пише навсякъде! А аз живея тук, обкръжена от любов и безкрайно внимание. Затова и може би пиша с лекота на сърцето…
- Какви се вашите впечатления от страната ни, посетихте най-хубавите ни градове. Има ли нещо общо с образа, който вестниците и писмата на приятелите, които четете в Бразилия, е създал?
- Този път дойдох в България по порив и по настояването и безупречната организация на моята невероятна издателка по Дух и Талант – Божана Апостолова, за да споделя вълнението си с приятелите и читателите по повод излизането на дългогодишния ми труд – „По особено мъчителен начин‛. Карлово, София, Бургас, Варна, Пловдив и, разбира се, моята родна Горна Джумая! Кръстосах България с модерни скорости в разстояние на по-малко от 2 седмици и впечатленията ми бяха такива, каквито могат да бъдат от прозореца на експресен влак! Затова се предпазвам от глобални заключения. Рядко ми попада българска преса в Рио. Предпочитам родната литературата, където срещнах немалко нови таланти, особено писателки жени! Нямам лоши впечатления от видяното, освен от непозволителната небрежност и рушителство към чудните ни старини, особено в стария Пловдив, където дори Античният театър от V век, например, е оставен на произвола на „елементите‛. Истински позор! Наистина, насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш!, както казваше баба ми…
А срещите с приятели си остават, както винаги, незаменими! Екстазът на вечерта след „официалната‛ част в Благоевград, когато с Лили Велева, Бойка Асиова и другите близки пяхме прекрасните македонски песни до към 1 часа през нощта, направо прибави дни към живота ми…
- Започвате книгата с думи на Хана Аренд, които ми направиха силно впечатление - „ Прошката е опит да се постигне невъзможното – да се отмени направеното, тя успява да постави ново начало там, където всичко изглежда безвъзвратно‛. Лесно ли човек прощава на себе си, особено ако се занимава с духовното? Трябва ли да се изграждат специални умения за това?
- Първо, „ударението‛ на цитата не е в „прощението‛, а в осмислянето, което е и лутане, и път. Второ, никога не съм била наясно какво означават американски стил психологически формулировки от рода на „да си простиш сам на себе си‛, „да обичаш себе си‛ и т.н. Самата Хана Аренд във вдъхновената си книга „Човешкото състояние‛ твърди, че „прощението‛ не може да се приложи към себе си. А що се отнася до духовното, да, трябва да се изграждат специални умения! Да се възпитават чувствата!
- Предлагате ни „страници, свидетелство на вашата лична вътрешна еволюция‛. Но какъв е финалът й? Може ли да го формулирате за нас?
- Излишно е отново с думи да формулирам финала на моята еволюция, който, до колкото става въпрос за все още жив човек, става ясен в процеса на разказа и в края на книгата ми.
- „Най-хубавата агитация са делата и личният пример‛... А как може да бъде съден един писател, по какви норми?
- Обобщителни характеристики за писателя нямам никакво основание да давам, защото ги нямам и не ме особено интересуват. Всеки може да е и е съден според делата си, в това число и писателят. Истините, за да могат да съществуват, трябва да бъдат въплътени, поне така учи християнството!
- Вие търсите истината, това е заложено във всички нас. И все пак, ако смисълът на всичките ни търсения е това, не ни ли пречи любовта към най-близките да бъдем безпощадни и точни към тях? В книгата ви ми липсваше образа на вашата майка, нищо, че има много образи на майки, достойни и красиви. Останах с впечатлението, че я щадите, както всеки щади това, което обича. Не успях да разбера защо все пак се е разделила с баща ви и е заминала в България с вас, и го е оставила сам. Не е ли задачата на всяка жена в най-бурните и жестоки времена първо да запази семейството си и да не оставя никого сам?
- Мисля, че въпросът ви е поставен, преди да сте дочели докрай „По особено мъчителен начин‛, и се базирате на филма по моята биография, който няма нищо общо с книгата ми върху духовния път именно на поколението на родителите ми. Романът ми не се състои от серия лирични и мемоаристични монолози на фона на бразилската екзотика (подбрани според разбиранията на авторите на филма)! А заглавието действително подвежда, понеже е недомислен синоним на този ми документален роман.
И така, по същество, няма страница в книгата, където да описвам мои преживявания и майка ми да не присъства и фактически, и писмено, и духовно! А една от най-дългите глави в последния том е изцяло посветена на нея.
Що се отнася до „задачите на жените в най-бурните времена‛ и т.н., то отговорът в края на втора част е пределно ясен! Връщаме се в България поради безизходицата и моето заболяване! И при това, ние с мама се връщаме на риск! А смъртната присъда на ВМРО спрямо татко изобщо не е отменена – нещо, което според всички съществуващи документи във и извън моята книга, не допускат ни най-малкото съмнение за съдбата, която го чака, ако се върнеше.
- Така, както сте ни разказали и припомнили нещата от нашата най-близка история, ми се струва, че светът се е наговорил да повтаря грешките ни. Мислите ли наистина, че нашият исторически, държавен и личен опит има значение за всички останали? А ние способни ли сме да го разберем?
- Не съм сигурна, че напълно вниквам във въпроса ви, защото не знам какво точно имате пред вид, като говорите за „света‛, и за какви „грешки‛ става дума. Отговарям ви изобщо за значението на опита – да се поучиш от личен или от исторически опит означава да приемеш лична отговорност и да се стараеш да съчетаваш делото със словото. Само тогава ще ти бъде дадена благодатта да разумееш думите на апостол Павел, че всичко съдейства за доброто на човека, който обича Бога (Рим. 8:28). Всякакви други умувания и уговорки са от Лукаваго!…
- Казвате, че искреността е мерило за стойността на един писател, това ми направи силно впечатление и аз вярвам в него. Но какви са белезите, как читателят би могъл да преценява това? Има ли специално сетиво, уред, инструмент, с който това може да се отмери? Нима един талантлив писател не може да бъде по-добър демагог и от най-талантливия и силен политик?
- Нямам понятие кога и по-какъв повод съм говорила за искреността на писателя – със сигурност не е в книгата! Читателят е винаги и съучастник или поне духовен спътник на разказа, който слуша или чете, иначе не би си направил труда! Затова не толкова умението на оратора – било той политик или писател - е единствено решаващо, а и подбудите на сърцето на възприемащия, неговата неприкосновена вътрешна свобода. По тази линия не трябва да забравяме, както дъщеря ми обича да се шегува, че няма писател или демагог в наше време, който да може да се състезава по влияние с една успешна „рок стар‛, с една „Мадона‛! Явно е, че въпросът за искреността не влиза тук в сметката! Гръцкият мит за самовлюбения самоубиец Нарцис и съдбата на нихилиста-самоубиец Кирилов в „Бесове‛ на Достоевски показват апокалиптичните предели на атеистичното самовнушение.
А ако пък имате предвид политическата лъжа и съзнателната измама, тогава нещата стоят съвсем различно, защото става въпрос за престъпление и лъжесвидетелство, подлежащи, следователно, на разобличение и съд !
- На кой друг бог се моли писателят, има ли такъв бог?
- Неспособна съм да разбера въпроса ви.
- Намеквате, че баща ви е оправдавал събитията в СССР по времето на Сталин или поне се е опитвал да ги разбере. Той явно си е търсил някакво достойно място в света на действието, не само на идеите. Но и в края на краищата това, което се разгръща в македонското освободително движение, взаимни обвинения в предателство, саморазправи, терор е като голяма репетиция на това, което по-късно става в Съюза. А баща ви го е преживял и едва оцелял.
- Трагичната история на македонското освободително движение и на ВМРО по-конкретно не представляват прост вариант в малък мащаб на сталинския терор в СССР. Нещастието на македонското движение е участта на всички малки народи, които са вечните жертви на хищническата ‛real politic‛ на „Великите сили‛ на епохата - до ден днешен! А анализите на тоталитаризма на Хана Аренд, Солженицин и Борис Суварин, да спомена три измежду немалко съществуващите, са от най-проникновените и ви ги препоръчвам с ентусиазъм!
- Ужасяващото убийство на Стамболийски, ‛убийството по размери на жестокост, което може да се сравни само с времената на римската империя‛, казвате вие... Как е възможно в представата за един търпелив и толерантен като нашия народ да съществува и това? Къде се заформя то, не зрее ли тази жестокост именно в идеи, според които си убеден, че не съществува чужда правота, освен твоята?
- Не знам кое ви кара да твърдите, че ние, българите, сме толерантен народ. За търпелив - може би! Богомилите, например, са автентична и масова българска секта, според историческата литература, която съм чела. Но при тяхното радикално манихейство за толерантност не може да става дума! А „вината‛ никога не може да бъде само в „идеята‛, защото, за да има практическо значение, тя трябва да се въплъти, т. е. пак се стига до значението на личния пример и личната отговорност и жертвоготовност.
- И все пак, вашият баща ми изглежда непоправим оптимист, идеалист - така, както го представяте в тези три тома. Нямаме ли нужда от такива хора? Не мислите ли, че те биха подредили света по-добре от другите, реалистите?
- Баща ми преди всичко е човек на Вярата, на вярата в човека, в неговото предназначение и способност да се самоопределя, тоест, вяра дейна, вдъхновена, саможертвена и преобразителна! Няма епоха, която да не се нуждае от такава вяра, но и непременно съпроводена от милост и състрадание, за да не се превърне в ново идолопоклонничество на силата, както ни предупреждава апостол Павел.
- В крайна сметка какво пропуснаха да ни кажат нашите бащи?
- Не ми е напълно ясен въпросът ви. Може би именно това, което по-горе казах за предупреждението на апостол Павел в посланието си към коринтяните: ... да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам… и да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, но ако любов нямам, нищо не съм…
- Какъв е смисълът всъщност – ние ли да променим живота, или животът да ни промени?
- Никога не съм била привърженица на вегетативното съществувание и охолното самодоволство и безотговорност!
- Страдали сте от раздялата с баща ви Тодор Ангелов и вашият роман е историята на любовта ви към него, каквато е всъщност любовта – и с укори, и с възторзи. Животът ви с него е бил една дълга раздяла. Привикнахте ли към раздялата, тъгувате ли за тук?
- Никога не съм имала време за безплодни елегични носталгии. Това, което човек истински обича, е неразривна част от него, тя имено го прави личност!
- Има ли хепиенд във вашата книга? Аз лично го намирам в цитата от папа Йоан Павел II. Но защо тъкмо думите загубиха донякъде своя ореол?
- Никак не съм съгласна, че думите са загубили своя ореол. Зависи в какво вярваш и какво вършиш! А „дума дупка не прави‛ - ключът към същността на Бай Ганю - е неизменното „верую‛ на всяко политическо мошеничество открай време!
- Какво не бива да простим на бащите си и има ли нещо такова - в края на краищата бащите на почти всички нас бяха комунисти.
- Много съм озадачена от този ви въпрос, понеже вече няколко пъти мe питаха подобни неща по време на престоя ми в България. Обяснявам си го донякъде пак с филма за мен, където един мой емблематичен сън за татко е взет извън контекста му и е използван за драматичен ефект. Но не е само това. Изобщо цялата постановка на подобен тип въпроси е „благолепната‛, но и по старому фалшива, вариация на „Павлик Морозов‛ след падането на СССР - зад която се крие непобедимото фарисейство на „жертвата‛ и нейното „благодаря ти, Господи, че не съм като него!‛
За какво и кой на кого трябва да прости, не е ясно?! Ако е въпрос за невярно учение, за греховна вяра, за „ерес‛, ако щете, то „еретиците‛ са преди всичко достойни за съжаление. А ако става дума за съзнателни престъпления и измами, фактите и документите са от централно значение. При всички положения, истината и стремлението към нея е единствения начин, който „ще ни освободи‛ и помири! Затова и написах документалния роман „По особено мъчителен начин‛.
- Какво й трябва на една нация? ‛Костница и образование по история‛, дето казал френският историк Морис Барес. Не й ли трябват и по-приятни неща, които историците вечно подминават, както и героите, които лежат в костниците?
- Способността ми да взимам надълбоко политическите мнения на Морис Барес, наречен от съвременниците си „кръвожадния славей‛, е доста ограничена. Предпочитам дефиницията на антифашиста Люсиен Февр – „La Nation est à la fois un fait subi et un fait voulu, d'où sa force.‛ („Нацията е едновременно и преживян, и желан факт, откъдето идва и нейната сила.‛) Именно втората част е проблематичната за нас. Затова България е имала - и до ден днешен се нуждае - от будители.
- Мислите ли, че достатъчно говорим и пишем за историята на тероризма в България, за анархистите и техните идеи в момента, когато една млада, току-що освободена държава, укрепва и се развива...
- Напълно съм съгласна с вас и мисля, че не е достатъчно.
- В Белгия баща ви е ръководил отряда (Служба Д), който издирвал и наказвал предателите. Освен това, е спасявал евреи и какво ли не още... Но на мен странно ми звучи друго - когато пишете как са наказали най-мразения журналист-лакей, сътрудник на фашистите, със смърт. Сигурно знаете в момента колко охотно и волно се говори за свободата на словото в нашия печат по повод пореден побой над журналист. Кому е позволена свободата на словото и кому - не, може ли с оръжие да се отговаря на словото при какъвто и да било политически режим и система?
- Въпросът за колаборацията по време на война и чужда окупация няма нищо общо със свободата на словото. Белгийският сътрудник на Гестапо, т.е. доброволен сътрудник и служител на чуждо окупационно управление, което официално забранява и потушава систематически свободната изява на белгийското население – не е никакъв „рицар на свободното слово‛. Друг е въпроса дали трябва да бъде екзекутиран. Но това е и вечният аргумент на всички филистери срещу Съпротивата.
- В това ли ви излъга баща ви – „по-добре да се изтребва врагът, отколкото да бъдем закарани на заколение от безропотност‛? Така ли е?
- Откъде са тези невероятни цитати? Със сигурност не са от романа ми! Никой никога до сега не е обвинявал баща ми в кръвожадно пехливанство, а да не говорим, че в нашите отношения и намек за такова нещо не е имало и не е могло да има! Ако имате възможност, препрочетете главата за смъртта на баща ми, където смятам, че може да намерите по-обширен отговор.
- Знаем, че и по време на фашизма има писатели, които са останали твърдо на позициите на пацифизма. Не е само папа Йоан Павел II. Какво мислите вие за това?
- Папата присъства в романа ми не като пацифист, а като активен участник в полската съпротива през Втората световна война. Както и другите религиозни личности, за които пиша, когато се включват в антифашистката Съпротива, те приемат всички последствия от решението си. Специално по въпроса за „пацифизма‛ и борбата срещу нацизма ви препоръчвам да прочетете кореспонденцията на лютеранския пастор Дитрих Бонхофер от затвора, където чака да бъде екзекутиран. Включила съм извадки в моя документален роман.
- Много интересни са анализите ви на Троцки и Херцен за положението на Балканите, те са и с истинска литературна стойност. Пък и малко хора знаехме, че Троцки е бил тук военен кореспондент. Това става за филм. И все пак, ако днес примерно имахте възможност да направите първия си филм или първата си книга, за какво би била тя? Каква е вашата най-неистова необходимост? Така добре описвате себе си като експанзивна, лесна възпламенима и пламенна натура... Какво ви тревожи днес? Какво не дава мира на духа ви?
- Когато човек е на 83 години и е горе-долу добре с акъла и здравето, немалка радост е да не трябва да си измисля фиктивна биография и цели. А ако има нещо, което особено да ме смущава, то е нежеланието на човека да се поучи от опита в най-широкия смисъл на думата.
- Посветили сте книгата на родителите и внуците си. Вашите прекрасни внуци (видяхме ги във филма) обаче не знаят български. Това някакъв знак ли е, метафора ли е? На какво?
- Вие и в статията си за филма навремето писахте, че внуците ми не знаят български! Откъде черпите такава абсолютно невярна информация? И София, и Лукас говорят български. Софи, която сега следва химическо инженерство, знае и досега българските и руски песни, които й пеех, още като беше бебе. А Лукас, който следва социология, след като гледа един бразилски филм за Че Гевара, започна да ме нарича на майтап „Че Свобода‛. И двамата живо се интересуват от това, което им разказвам, както за семейната история, така и за живота ни в България. И двамата се надяват да могат лично да опознаят родината на майка си в най-скоро време.
P.S. Благодаря за отзивчивостта на Свобода Бъчварова и приятелското отношение на нейната дъщеря.
Дължа извинение за фриволно съкратения цитат от романа („по-добре да се изтребва врагът, отколкото да бъдем закарани на заколение от безропотност‛), който всъщност гласи: „Бидейки сам емигрант, Тодор знае, че емигрантът няма какво да рискува. И вместо някой ден неочаквано да бъде откаран на заколение от безропотност, по-добре е да мине в нападателен гард – да изтребва със собствени сили враговете и спасява, когото може...‛ (том 3, стр. 177). Но смисълът му пак ме притеснява.
Разговора води Пенка Монова
- Успях да си взема вашата книга във втората книжарница, в която влязох. В първата вече бе свършила, а там ми дадоха последния екземпляр. А изданието никак не е евтино за нашите стандарти тук. Хората ви посрещнаха с овации и препълнени зали, редяха се на опашка, за да ви стиснат ръката. Изпитвате ли най-после удовлетворение, или един истински писател никога не можа да изпита напълно подобно нещо?
- Мисля, че думата „най-после‛ в първия ви въпрос е казана от незнание – вероятно сте много млада, защото нямам нито една моя книга, непосрещната в родния ми град без овации от моите съграждани и читатели при срещите с тях. И винаги съм се вълнувала до сълзи от техния прием и думи, които ми казваха спонтанно. Няма писател, пък бил той и заклет сноб, който да не се вълнува от реакцията на читателя, когато усети, че думите са искрени и са казани с желание да поощрят по-нататъшното творчество… Пращам ви, за пример, един съвсем скорошен e-mail от млад читател.
from Petar Petrov:
Здравейте, Елица и Свобода,
Срещнахме в Пловдив в Стария град на 29.09 в Балабановата къща. Надявам се този е-мейл да ви намери в добро здраве и настроение, а ако не, то целта му е да ви създаде такова. Въпреки че смисълът на живота е в създаването на семейство, човек би искал да остави и нещо друго след себе си, освен свое поколение. В този смисъл повечето от нас имат своята страст, своя искра, която ги съпътства и им дава сили и вяра в бъдещето. От нея черпим мъдрост и определяме начина си на мислене в много ситуации, дори да не го осъзнаваме.
За моя баща Иван този вътрешен пламък беше вашата книга "Земя за прицел". Бях още много малък, когато го помня често да заспива с нея. Всъщност, много повече от това. Татко я носеше винаги със себе си. Четеше я във влаковете, с които пътувахме, в хотелите, в които спяхме, в квартирите, които често сменяхме.
Говореше колко мъдра книга е и я търсеше по всички книжарници, защото първото му издание се прокъса от употреба. Растеше пред очите ми, заедно с нея, а сега остарява с нея, не спирайки да я чете отново и отново.
Сигурно няма да преувелича много, ако кажа, че срещата с вас я е чакал цял живот. Закъсня заради мен и моята работа, воден от синовната обич да отидем заедно, въпреки че предполагам колко търпение му е коствало това. Тази среща имаше и особено значение заради него, защото пред половин година внезапно почина майка ми и това се отрази на всички ни. Не зная какво значение има признанието към труда на един творец от обикновен човек, но ако това ще ви стопли душата, успяхте повече, отколкото предполагате.
Животът е кратък - изкуството вечно. Ако това би ви зарадвало - да, вие го постигнахте.
С най-искрени чувства,
Петър
- Защо не се върнахте толкова време (едни казват 10, други - 20 години, аз така и не разбрах колко точно). Бихте ли ни казали поне една от истинските причини за това? А защо се върнахте сега? Навсякъде ли писателят се чувства като у дома си?
- Заминах през 1989 г. да помагам на единствената ми дъщеря в гледането на първия ми внук, Лукас, та и аз да изпитам радостта от „бабинството‛! После се роди и внучка ми София, втората прелест и радост…
А после - мъжът ми се разболя от рак и живя до смъртта си с нас в Рио де Жанейро. Погребахме го в гробището близко до нас…
С изключение на няколкото месеца през 1996 г., когато се върнах в София, за да си уредя някои належащи практически въпроси след смъртта на Любчо, нямаше за кого повече да се връщам. Човек може да пише навсякъде! А аз живея тук, обкръжена от любов и безкрайно внимание. Затова и може би пиша с лекота на сърцето…
- Какви се вашите впечатления от страната ни, посетихте най-хубавите ни градове. Има ли нещо общо с образа, който вестниците и писмата на приятелите, които четете в Бразилия, е създал?
- Този път дойдох в България по порив и по настояването и безупречната организация на моята невероятна издателка по Дух и Талант – Божана Апостолова, за да споделя вълнението си с приятелите и читателите по повод излизането на дългогодишния ми труд – „По особено мъчителен начин‛. Карлово, София, Бургас, Варна, Пловдив и, разбира се, моята родна Горна Джумая! Кръстосах България с модерни скорости в разстояние на по-малко от 2 седмици и впечатленията ми бяха такива, каквито могат да бъдат от прозореца на експресен влак! Затова се предпазвам от глобални заключения. Рядко ми попада българска преса в Рио. Предпочитам родната литературата, където срещнах немалко нови таланти, особено писателки жени! Нямам лоши впечатления от видяното, освен от непозволителната небрежност и рушителство към чудните ни старини, особено в стария Пловдив, където дори Античният театър от V век, например, е оставен на произвола на „елементите‛. Истински позор! Наистина, насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш!, както казваше баба ми…
А срещите с приятели си остават, както винаги, незаменими! Екстазът на вечерта след „официалната‛ част в Благоевград, когато с Лили Велева, Бойка Асиова и другите близки пяхме прекрасните македонски песни до към 1 часа през нощта, направо прибави дни към живота ми…
- Започвате книгата с думи на Хана Аренд, които ми направиха силно впечатление - „ Прошката е опит да се постигне невъзможното – да се отмени направеното, тя успява да постави ново начало там, където всичко изглежда безвъзвратно‛. Лесно ли човек прощава на себе си, особено ако се занимава с духовното? Трябва ли да се изграждат специални умения за това?
- Първо, „ударението‛ на цитата не е в „прощението‛, а в осмислянето, което е и лутане, и път. Второ, никога не съм била наясно какво означават американски стил психологически формулировки от рода на „да си простиш сам на себе си‛, „да обичаш себе си‛ и т.н. Самата Хана Аренд във вдъхновената си книга „Човешкото състояние‛ твърди, че „прощението‛ не може да се приложи към себе си. А що се отнася до духовното, да, трябва да се изграждат специални умения! Да се възпитават чувствата!
- Предлагате ни „страници, свидетелство на вашата лична вътрешна еволюция‛. Но какъв е финалът й? Може ли да го формулирате за нас?
- Излишно е отново с думи да формулирам финала на моята еволюция, който, до колкото става въпрос за все още жив човек, става ясен в процеса на разказа и в края на книгата ми.
- „Най-хубавата агитация са делата и личният пример‛... А как може да бъде съден един писател, по какви норми?
- Обобщителни характеристики за писателя нямам никакво основание да давам, защото ги нямам и не ме особено интересуват. Всеки може да е и е съден според делата си, в това число и писателят. Истините, за да могат да съществуват, трябва да бъдат въплътени, поне така учи християнството!
- Вие търсите истината, това е заложено във всички нас. И все пак, ако смисълът на всичките ни търсения е това, не ни ли пречи любовта към най-близките да бъдем безпощадни и точни към тях? В книгата ви ми липсваше образа на вашата майка, нищо, че има много образи на майки, достойни и красиви. Останах с впечатлението, че я щадите, както всеки щади това, което обича. Не успях да разбера защо все пак се е разделила с баща ви и е заминала в България с вас, и го е оставила сам. Не е ли задачата на всяка жена в най-бурните и жестоки времена първо да запази семейството си и да не оставя никого сам?
- Мисля, че въпросът ви е поставен, преди да сте дочели докрай „По особено мъчителен начин‛, и се базирате на филма по моята биография, който няма нищо общо с книгата ми върху духовния път именно на поколението на родителите ми. Романът ми не се състои от серия лирични и мемоаристични монолози на фона на бразилската екзотика (подбрани според разбиранията на авторите на филма)! А заглавието действително подвежда, понеже е недомислен синоним на този ми документален роман.
И така, по същество, няма страница в книгата, където да описвам мои преживявания и майка ми да не присъства и фактически, и писмено, и духовно! А една от най-дългите глави в последния том е изцяло посветена на нея.
Що се отнася до „задачите на жените в най-бурните времена‛ и т.н., то отговорът в края на втора част е пределно ясен! Връщаме се в България поради безизходицата и моето заболяване! И при това, ние с мама се връщаме на риск! А смъртната присъда на ВМРО спрямо татко изобщо не е отменена – нещо, което според всички съществуващи документи във и извън моята книга, не допускат ни най-малкото съмнение за съдбата, която го чака, ако се върнеше.
- Така, както сте ни разказали и припомнили нещата от нашата най-близка история, ми се струва, че светът се е наговорил да повтаря грешките ни. Мислите ли наистина, че нашият исторически, държавен и личен опит има значение за всички останали? А ние способни ли сме да го разберем?
- Не съм сигурна, че напълно вниквам във въпроса ви, защото не знам какво точно имате пред вид, като говорите за „света‛, и за какви „грешки‛ става дума. Отговарям ви изобщо за значението на опита – да се поучиш от личен или от исторически опит означава да приемеш лична отговорност и да се стараеш да съчетаваш делото със словото. Само тогава ще ти бъде дадена благодатта да разумееш думите на апостол Павел, че всичко съдейства за доброто на човека, който обича Бога (Рим. 8:28). Всякакви други умувания и уговорки са от Лукаваго!…
- Казвате, че искреността е мерило за стойността на един писател, това ми направи силно впечатление и аз вярвам в него. Но какви са белезите, как читателят би могъл да преценява това? Има ли специално сетиво, уред, инструмент, с който това може да се отмери? Нима един талантлив писател не може да бъде по-добър демагог и от най-талантливия и силен политик?
- Нямам понятие кога и по-какъв повод съм говорила за искреността на писателя – със сигурност не е в книгата! Читателят е винаги и съучастник или поне духовен спътник на разказа, който слуша или чете, иначе не би си направил труда! Затова не толкова умението на оратора – било той политик или писател - е единствено решаващо, а и подбудите на сърцето на възприемащия, неговата неприкосновена вътрешна свобода. По тази линия не трябва да забравяме, както дъщеря ми обича да се шегува, че няма писател или демагог в наше време, който да може да се състезава по влияние с една успешна „рок стар‛, с една „Мадона‛! Явно е, че въпросът за искреността не влиза тук в сметката! Гръцкият мит за самовлюбения самоубиец Нарцис и съдбата на нихилиста-самоубиец Кирилов в „Бесове‛ на Достоевски показват апокалиптичните предели на атеистичното самовнушение.
А ако пък имате предвид политическата лъжа и съзнателната измама, тогава нещата стоят съвсем различно, защото става въпрос за престъпление и лъжесвидетелство, подлежащи, следователно, на разобличение и съд !
- На кой друг бог се моли писателят, има ли такъв бог?
- Неспособна съм да разбера въпроса ви.
- Намеквате, че баща ви е оправдавал събитията в СССР по времето на Сталин или поне се е опитвал да ги разбере. Той явно си е търсил някакво достойно място в света на действието, не само на идеите. Но и в края на краищата това, което се разгръща в македонското освободително движение, взаимни обвинения в предателство, саморазправи, терор е като голяма репетиция на това, което по-късно става в Съюза. А баща ви го е преживял и едва оцелял.
- Трагичната история на македонското освободително движение и на ВМРО по-конкретно не представляват прост вариант в малък мащаб на сталинския терор в СССР. Нещастието на македонското движение е участта на всички малки народи, които са вечните жертви на хищническата ‛real politic‛ на „Великите сили‛ на епохата - до ден днешен! А анализите на тоталитаризма на Хана Аренд, Солженицин и Борис Суварин, да спомена три измежду немалко съществуващите, са от най-проникновените и ви ги препоръчвам с ентусиазъм!
- Ужасяващото убийство на Стамболийски, ‛убийството по размери на жестокост, което може да се сравни само с времената на римската империя‛, казвате вие... Как е възможно в представата за един търпелив и толерантен като нашия народ да съществува и това? Къде се заформя то, не зрее ли тази жестокост именно в идеи, според които си убеден, че не съществува чужда правота, освен твоята?
- Не знам кое ви кара да твърдите, че ние, българите, сме толерантен народ. За търпелив - може би! Богомилите, например, са автентична и масова българска секта, според историческата литература, която съм чела. Но при тяхното радикално манихейство за толерантност не може да става дума! А „вината‛ никога не може да бъде само в „идеята‛, защото, за да има практическо значение, тя трябва да се въплъти, т. е. пак се стига до значението на личния пример и личната отговорност и жертвоготовност.
- И все пак, вашият баща ми изглежда непоправим оптимист, идеалист - така, както го представяте в тези три тома. Нямаме ли нужда от такива хора? Не мислите ли, че те биха подредили света по-добре от другите, реалистите?
- Баща ми преди всичко е човек на Вярата, на вярата в човека, в неговото предназначение и способност да се самоопределя, тоест, вяра дейна, вдъхновена, саможертвена и преобразителна! Няма епоха, която да не се нуждае от такава вяра, но и непременно съпроводена от милост и състрадание, за да не се превърне в ново идолопоклонничество на силата, както ни предупреждава апостол Павел.
- В крайна сметка какво пропуснаха да ни кажат нашите бащи?
- Не ми е напълно ясен въпросът ви. Може би именно това, което по-горе казах за предупреждението на апостол Павел в посланието си към коринтяните: ... да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам… и да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, но ако любов нямам, нищо не съм…
- Какъв е смисълът всъщност – ние ли да променим живота, или животът да ни промени?
- Никога не съм била привърженица на вегетативното съществувание и охолното самодоволство и безотговорност!
- Страдали сте от раздялата с баща ви Тодор Ангелов и вашият роман е историята на любовта ви към него, каквато е всъщност любовта – и с укори, и с възторзи. Животът ви с него е бил една дълга раздяла. Привикнахте ли към раздялата, тъгувате ли за тук?
- Никога не съм имала време за безплодни елегични носталгии. Това, което човек истински обича, е неразривна част от него, тя имено го прави личност!
- Има ли хепиенд във вашата книга? Аз лично го намирам в цитата от папа Йоан Павел II. Но защо тъкмо думите загубиха донякъде своя ореол?
- Никак не съм съгласна, че думите са загубили своя ореол. Зависи в какво вярваш и какво вършиш! А „дума дупка не прави‛ - ключът към същността на Бай Ганю - е неизменното „верую‛ на всяко политическо мошеничество открай време!
- Какво не бива да простим на бащите си и има ли нещо такова - в края на краищата бащите на почти всички нас бяха комунисти.
- Много съм озадачена от този ви въпрос, понеже вече няколко пъти мe питаха подобни неща по време на престоя ми в България. Обяснявам си го донякъде пак с филма за мен, където един мой емблематичен сън за татко е взет извън контекста му и е използван за драматичен ефект. Но не е само това. Изобщо цялата постановка на подобен тип въпроси е „благолепната‛, но и по старому фалшива, вариация на „Павлик Морозов‛ след падането на СССР - зад която се крие непобедимото фарисейство на „жертвата‛ и нейното „благодаря ти, Господи, че не съм като него!‛
За какво и кой на кого трябва да прости, не е ясно?! Ако е въпрос за невярно учение, за греховна вяра, за „ерес‛, ако щете, то „еретиците‛ са преди всичко достойни за съжаление. А ако става дума за съзнателни престъпления и измами, фактите и документите са от централно значение. При всички положения, истината и стремлението към нея е единствения начин, който „ще ни освободи‛ и помири! Затова и написах документалния роман „По особено мъчителен начин‛.
- Какво й трябва на една нация? ‛Костница и образование по история‛, дето казал френският историк Морис Барес. Не й ли трябват и по-приятни неща, които историците вечно подминават, както и героите, които лежат в костниците?
- Способността ми да взимам надълбоко политическите мнения на Морис Барес, наречен от съвременниците си „кръвожадния славей‛, е доста ограничена. Предпочитам дефиницията на антифашиста Люсиен Февр – „La Nation est à la fois un fait subi et un fait voulu, d'où sa force.‛ („Нацията е едновременно и преживян, и желан факт, откъдето идва и нейната сила.‛) Именно втората част е проблематичната за нас. Затова България е имала - и до ден днешен се нуждае - от будители.
- Мислите ли, че достатъчно говорим и пишем за историята на тероризма в България, за анархистите и техните идеи в момента, когато една млада, току-що освободена държава, укрепва и се развива...
- Напълно съм съгласна с вас и мисля, че не е достатъчно.
- В Белгия баща ви е ръководил отряда (Служба Д), който издирвал и наказвал предателите. Освен това, е спасявал евреи и какво ли не още... Но на мен странно ми звучи друго - когато пишете как са наказали най-мразения журналист-лакей, сътрудник на фашистите, със смърт. Сигурно знаете в момента колко охотно и волно се говори за свободата на словото в нашия печат по повод пореден побой над журналист. Кому е позволена свободата на словото и кому - не, може ли с оръжие да се отговаря на словото при какъвто и да било политически режим и система?
- Въпросът за колаборацията по време на война и чужда окупация няма нищо общо със свободата на словото. Белгийският сътрудник на Гестапо, т.е. доброволен сътрудник и служител на чуждо окупационно управление, което официално забранява и потушава систематически свободната изява на белгийското население – не е никакъв „рицар на свободното слово‛. Друг е въпроса дали трябва да бъде екзекутиран. Но това е и вечният аргумент на всички филистери срещу Съпротивата.
- В това ли ви излъга баща ви – „по-добре да се изтребва врагът, отколкото да бъдем закарани на заколение от безропотност‛? Така ли е?
- Откъде са тези невероятни цитати? Със сигурност не са от романа ми! Никой никога до сега не е обвинявал баща ми в кръвожадно пехливанство, а да не говорим, че в нашите отношения и намек за такова нещо не е имало и не е могло да има! Ако имате възможност, препрочетете главата за смъртта на баща ми, където смятам, че може да намерите по-обширен отговор.
- Знаем, че и по време на фашизма има писатели, които са останали твърдо на позициите на пацифизма. Не е само папа Йоан Павел II. Какво мислите вие за това?
- Папата присъства в романа ми не като пацифист, а като активен участник в полската съпротива през Втората световна война. Както и другите религиозни личности, за които пиша, когато се включват в антифашистката Съпротива, те приемат всички последствия от решението си. Специално по въпроса за „пацифизма‛ и борбата срещу нацизма ви препоръчвам да прочетете кореспонденцията на лютеранския пастор Дитрих Бонхофер от затвора, където чака да бъде екзекутиран. Включила съм извадки в моя документален роман.
- Много интересни са анализите ви на Троцки и Херцен за положението на Балканите, те са и с истинска литературна стойност. Пък и малко хора знаехме, че Троцки е бил тук военен кореспондент. Това става за филм. И все пак, ако днес примерно имахте възможност да направите първия си филм или първата си книга, за какво би била тя? Каква е вашата най-неистова необходимост? Така добре описвате себе си като експанзивна, лесна възпламенима и пламенна натура... Какво ви тревожи днес? Какво не дава мира на духа ви?
- Когато човек е на 83 години и е горе-долу добре с акъла и здравето, немалка радост е да не трябва да си измисля фиктивна биография и цели. А ако има нещо, което особено да ме смущава, то е нежеланието на човека да се поучи от опита в най-широкия смисъл на думата.
- Посветили сте книгата на родителите и внуците си. Вашите прекрасни внуци (видяхме ги във филма) обаче не знаят български. Това някакъв знак ли е, метафора ли е? На какво?
- Вие и в статията си за филма навремето писахте, че внуците ми не знаят български! Откъде черпите такава абсолютно невярна информация? И София, и Лукас говорят български. Софи, която сега следва химическо инженерство, знае и досега българските и руски песни, които й пеех, още като беше бебе. А Лукас, който следва социология, след като гледа един бразилски филм за Че Гевара, започна да ме нарича на майтап „Че Свобода‛. И двамата живо се интересуват от това, което им разказвам, както за семейната история, така и за живота ни в България. И двамата се надяват да могат лично да опознаят родината на майка си в най-скоро време.
P.S. Благодаря за отзивчивостта на Свобода Бъчварова и приятелското отношение на нейната дъщеря.
Дължа извинение за фриволно съкратения цитат от романа („по-добре да се изтребва врагът, отколкото да бъдем закарани на заколение от безропотност‛), който всъщност гласи: „Бидейки сам емигрант, Тодор знае, че емигрантът няма какво да рискува. И вместо някой ден неочаквано да бъде откаран на заколение от безропотност, по-добре е да мине в нападателен гард – да изтребва със собствени сили враговете и спасява, когото може...‛ (том 3, стр. 177). Но смисълът му пак ме притеснява.
Разговора води Пенка Монова