Да анкетираш присмехулник

Книгата на Георги Ингилизов за писателя Христо Карастоянов е от особена порода: първото, което тя разколебава в нашата жанрова памет, е представата за литературна анкета, жанр, който бе занемарен в последните години. „Авторството“ снове в приятелските разговори между двамата, но по-същественото е да се определи това, което живеем, тук и сега, през погледа на един оригинален писател като Карастоянов , т.е. „живот-ът“ по български... Разбира се, разговорът за тази книга трябва да започне в светлината на радичковата метафора за „ябълките карастоянки, които съхраняват уханието си през цялата зима“... Езикът на Карастоянов е жив и образен, тръпчив и ясен... но може неусетно да поднася, особено ако насреща му се пречка някой тъмен балкански субект... Винаги съм си мислил, че ако някой може да напише родната “Възхвала на глупостта“, то несъмнено туй ще е Карастоянов. Творчеството му се вглежда в нашата (при)родна неглижираност и примитивност, но, сигурен съм, това няма да е надменен трактат, макар че писателят владее способността да излита и в абстрактното, а ще е земна и съчувстваща на обикновения човек притча...

В началото писателят се „завръща“ към детството, което е фундамент на „писателя“; той потъва в родовата памет, съзерцавана от днешния „преходен“ ракурс... Не пропуска да отбележи смяната на политическите контексти и как те влияят на творчеството (му); не пропуска да бъде твърд в морално отношение и същевременно протеичен в личностен план; но и отказва да приеме някаква поколенческа вина или подобни там дивотии, които се лансираха в началото на прехода, понеже „животът“ е... „може би единствен“ (Христо Фотев). Карастоянов е индивидуалист до мозъка на костите си, а хуморът му е зевзешки и е признак по-скоро за анархически светоглед, отколкото за класицистичен уклон да се възпява държавността като вся и всьо... Как влияе общественото устройство върху човека – това е тема, която вълнува писателя. „Защо сме такива?“ е въпрос, който го терзае, както и как ни е се отразило обитаването на утопията... нищожността на човека пред гигантската химера и същевременно величието му да се съпротивлява на идиотщините на историята... Всичко това е откриваемо в калейдоскопичния свят на карастояновата проза... Това, че е писал стихове, също се чувства в разказите му, в перфектното извайване на детайла, в езиковите обрати... Контрастирането е обикнат прийом като фона, на който се случват „глупостите и дивотиите“ на битието българско; е здравомислието на един друг българин, закодиран в нас от нелеката ни историческа съдба... Карастоянов е отворен писател за новото, той ненавижда бикоглавието и закостенялостта. Разбира се, този антидогматичен начин на писане не може да бъде описван, той сам си носи характеристиките, които се съживяват при прочита. Затова и спирам - с препоръката да се изчете книгата за и от Христо Карастоянов, родила се с вещото „акушерство“ на Георги Ингилизов...