Чистото зло

В логично построената среда се разказва една история за краха на приемливите логики, за абсолютното несъобразяване с морала и общоприетите ценности. Калигула се стреми към невъзможното - единствено така може да докаже усещането си за абсолютна свобода. Достижимото е непоискано, той желае Луната! Разюзданата му битийна логика е колкото последователна и стройна, толкова и неприемлива. Той е жесток докрай. И самотен – докрай. Страшно самотен в центъра на кървавата шатра, в центъра на осмоъгълника, превърнат в емблема на империята (асоциира се с пречупения кръст и със знаците на други диктатури на безнаказаността и ликвидирането на смисъла и ценността на отделното човешко съществуване). Чист в злото, намерил убежище в презрението, смел в наглостта, готов да изпробва на опън всяка хрумнала му мисъл, запален да довежда до край всяка фраза (подхваща репликата, че хазната е най-важното, и заявява, че тогава животът не е), да преобръща логики, да спори с демагогски аргументи. Иска свобода без граници. Твърди, че този свят е безсмислен и това дарява човека със свобода; че да живееш е обратното на това да обичаш. Този човек и такъв човек не може да бъде щастлив. Крепи го само устремеността му и извратеното му любопитство да изследва докъде може да се стигне в бясното прекрачване на граници, табута, предразсъдъци. Както казва Хереа (Михаил Мутафов) – водачът на интелектуалния елит на Рим, Калигула ‛иска да погуби смисъла‛. В сюрреалистичната логика на кошмара ‛никой повече не може да има право‛.

Ето такъв се отправя към нас Калигула във финала: ‛Към историята, Калигула, към историята...‛ Дори не толкова за поука – защото извличаме ли поуки? – а отрезвяващо напомняне със страх и ужас докъде може да стигне неконтролираният човек...

Интересно ли ви е какво прави интелигенцията в тази ситуация? Какво прави онова обкръжение на Калигула, което заявява, че Римската империя сме ние? Същото! Изчаква, разсъждава, смирява се. Чак когато търпи крах, става силна в анализа си (какви силни думи произнася!), но продължава да бъде абсолютно блокирана в действията си... Тя присъства, наблюдава, един по един нейните представители изчезват от живота. Но докато са още тук, нека ги видим как приемат танца на Калигула в ролята на Венера по мокрия под около басейна (много силна сцена). И нека се запитаме: с какво е по-добра от императора?

Спектакълът на Варненския театър ‛Калигула‛ от Албер Камю е най-яркото театрално събитие през новия сезон. Ако знаем, че негов режисьор е Явор Гърдев, сценограф – Никола Тороманов, композитор Калин Николов, ако виждаме една необичайно ярка роля на съвсем младия Димо Алексиев (Калигула) и предаността на трупата (Михаил Мутафов, Стоян Радев и други) към художествената идея на постановката, тогава тази оценка едва ли ще ни се стори пресилена. Просто варненци продължават самоотвержено да задават нивото на българските театрални търсения.