Народната любов към „братя“ Галеви – сигурно е интересно, а и актуално, да се поразсъждава откъде извира тя. Има обаче един стар капан, в който медиите – къде неволно, къде целенасочено, вкарват независимите коментатори, доколкото ги има. Пускат ги по дирите на нови и нови теми и скандали, така че да забравят предишните, нищо че те интерпретативно са наникъде (да не говорим за отговорности и действия). Затова предпочитам да се запитам какво, да речем, стана с шумно анонсирания в медиите дебат за олигарсите – временно ли затихна, приключи ли, или, както обикновено, не се състоя. Впрочем, мнимите братя не са ли олигарси?

Подхващането на мотива за олигарсите (във и около партиите) преди конгреса на БСП бе опит превантивно да се постави въпросът за опасните връзки между политиката и парите – многото пари, доколкото те „по условие“ носят тежки подозрения, особено пък в редовия електорат на социалистите. И не само заради неизживения им пролетарски комплекс, според който, за да си честен, трябва да си беден (богатите най-добре е да ги изправиш пред народен съд и да им вземеш къщите). А преди всичко, защото, както казваше Чандлър, на дъното на всяко богатство е заровен труп. Не съм видял някой, който сериозно да вярва, че у нас има милиони, натрупани в една или друга степен без престъпление. А и буквално без трупове. Оправданието, на което могат да се надяват забогателите елити, в най-добрия случай е „поради липса на доказателства“.

Големият капитал по нашите ширини продължава да е бомба със закъснител, която рано или късно предизвиква мощни имиджови разрушения и то не само за притежателя му (ако въобще остане жив), а и за всеки, свързан с него – роднина, милиционер, политик и т.н. Така че е напълно разбираемо с наближаването на изборите партиите да се чистят от олигарсите (поне в публичните си изявления), да си ги подхвърлят помежду си или дори направо на прокуратурата.

Доган успя за близо две години да замрази дебата за партиите и парите с прословутото си изказване за обръча от фирми. Защото публичното изричане на нещо, ако не последва санкция, е форма на легализацията му. При това, макар и задочно, тя ангажираше и коалиционните му партньори. Те или трябваше открито да застанат срещу Доган, което така и не направиха, или обръчът да се затегне и около тях. И от тогава им се налага да го разкъсват „отвътре“ с въпроси като този за олигарсите. Основно на БСП, тъй като надеждата на НДСВ отново да влезе във властта и без това е минимална.

Впрочем, поставянето на въпроса от самите политици звучеше донякъде издевателски и твърде много приличаше на предизборен трик – хем отключваше дебата, хем предварително го блокираше. Още на нивото на термина, чиято генеалогия отвежда към аристотеловото, твърде христоматийно за модерните общества, противопоставяне между властта на богатото малцинство и тази на бедното мнозинство. Но главно, защото очертаваше празно множество – можем да говорим срещу олигарсите, но трудно можем да ги посочим публично, поне без помощта на съда, който в дебати не участва. Какъв по-сигурен начин загрижените обобщения да скрият дискредитиращите факти?

Донякъде обаче стана играчка-плачка. Веднъж отключен, дебатът, под натиска на ЕС, все пак набра инерция и трябваше да падне някоя и друга глава на олигарх. Първата се оказа на тъй наречения енергиен бос Ковачки (втори в класацията на богатите българи, обикновено с шест души охрана), при това позволил си да претендира, че е политически опонент на БСП. А уж раздялата с олигарсите, според собствените й изявления, трябваше да започне от самата нея. Например, с лица от кръга бизнесмени около президента, които и без това оставят впечатление, че живеят с дуло, опряно в челото. Е, втората глава – на пловдивския Гергов, май все пак беше от този кръг, но друг въпрос е доколко въобще е паднала. Както, впрочем, и тази на Ковачки. По-скоро става дума за поредната предизборна баталия с бутафорни ножове. Каквато е и цялата ни борба с корупцията, последните „научни доказателства“ за което се съдържат в годишния доклад на Центъра за изследване на демокрацията“, озаглавен по Достоевски „Престъпление без наказание“.

Ако дебатът за олигарсите не беше тръгвал и спрял по партийна линия и се водеше от достатъчно голяма критическа дистанция, щеше да разпознае поне три етапа в зависимостта на политиката от парите през последните две десетилетия. Първият беше на политиците-безсребърници като Желю Желев, Блага Димитрова, Филип Димитров, Елка Константинова, Мишо Неделчев и пр., на които не им хрумваше, че може да забогатеят от властта. Единственото, което искаха, е да не бъдат измамени от бившите комунисти, бившата ДС и пр. Е, бяха измамени. И червените капитали се завъртяха под пищния съпровод на сините митинги. Като най-интересното е, че към безсребърниците в лично качество принадлежеше и Жан Виденов – печалният край на неговото управление беше и краят на този период.

Дойде реституцията, черните партийни каси, процентите, които дължиш на невидимата ръка на властта – от 10 до колкото поеме. Публично беше поставен проблемът за корупцията, но не за да намери решение (включително и до днес), а за да бъде свален Костов и други да се възползват от нейните блага. Започна осребряването на политиката, като нейните избраници не само си обръснаха брадите и си събуха белите чорапи, но облякоха „Бос“ и „Армани“ и се качиха на джипове. Разликата между мутрите и политиците остана само в това, че едните рекетират от името на боса си, а другите - от името на партията и държавата.

Венецът на този втори период беше обръчът от фирми на Доган, гарниран с демонстративните му разточителства на благосъстояние, та чак до съмнително самоубийство в собствения му сарай (още един случай, забравен, преди да бъде решен). Политиката, след като се беше утвърдила като един от най-ефикасните начини за печелене на пари „на черно“ (не от депутатски заплати), искаше на всичкото отгоре хората да приемат това за нормално. Опитваше се приспивно да залюлее общественото мнение със сладки приказки, че няма как иначе, че навсякъде по света лобизмът е добра практика. Макар че дори закон за него, въпреки всички заричания, у нас така и не е приет.

Третият период дойде, когато „донорите“ се изнервиха, измъчвани от въпроса: след като политиката и без това е станала сенчест бизнес, не е ли по-честно заслужилите му представители пряко да се заемат с нея? Пък и след като им се налага да живеят на ръба на закона, включително и заради милионите, които са налели в партийните каси и в предизборните кампании, а ЕС все по-настойчиво им иска главите и трябва да търсят защита от по-висок ранг. Какво по-добро в случая от място в парламента – не толкова заради депутатския имунитет, колкото, за да минат от страната на преследвачите, вместо сами да са преследвани.

Третият период започна донякъде като филм катастрофа – с разнопосочни симптоми, които главните герои в началото не могат да разпознаят и свържат: влизането на местни бизнесмени в местните парламенти без посредничеството на традиционните партии; многократното увеличаване на купуването на гласове – най-елементарния начин за „икономизирането“ на политиката, почти по формулата на Маркс – пари плюс политика равно на пари прим; пратениците на президента от „Съзидание“, които в обиколките си из страната трябваше да „прихванат“ новопоявилите се неидентифицирани политически обекти, възползвайки се от това, че и те самите са такива; изникналият от никъде Гамизов, който вещае политически убийства, за да е ясно, че вече нищо няма да е по старому…

Посланието на бизнеса към политиците обаче доби отчетливост едва с претенциите на Ковачки (и неговия „Лидер“, днес „Напред“): Досега ние ви давахме (пари), отсега вие ще ни връщате (власт). И отговорът не закъсня: Няма да стане! Ковачки, въпреки всички комични демонстрации на почтеност, все пак беше арестуван, макар и за кратко. Най-малкото, защото не е ясно кой на кого е давал пари, а и защото, ако не поставиш първия под карантина, може да пламне епидемия. И акциите на „Лидер“ (заедно с тези на партньорите му) вече трудно ще се качат на политическия пазар.

В попътната битка на фронта между втория и третия период в отношенията между капитала и политиката в нашето общество временният резултат, както може да се очаква, е в полза на играчите от втория. Те, за разлика от своите предшественици от първия период, никак не са лесни, владеят всички видими и невидими средства на боя, не можеш да ги уплашиш и със 700 милиона. Но не в този резултат е проблемът – обратният вероятно би бил още по-лош. Проблемът е, че дебатът за олигарсите бе задвижен и използван за разчистване на сметки между корумпираните елити, т.е. в полза точно на това, на което привидно се противопоставя. И със свенлив поглед през рамо към ЕС – ето, ние сами се борим със себе си. Белким от далеч не се види точно кой с кого се бори и въобще бори ли се някой.