Това е капитулация
Изявление на Андрей Иларионов пред външнополитическата комисия на Камарата на представителите на Конгреса на САЩ
Изявлението на Андрей Иларионов - старши научен сътрудник от института „Катон‛ (Вашингтон, окръг Колумбия) и председател на Московския институт за икономически анализ, пред външнополитическата комисия на Камарата на представителите по време на изслушването:‛От конкуренция към сътрудничество: заздравяване на отношенията между САЩ и Русия‛, предизвика сериозна медийна вълна в Русия и по света – с неточни преразкази, опровержения, интерпретации. Публикуваме пълния превод на изказването на Иларионов.
Господин председателю Берман, господин заместник-председателю Рос-Летинен, господа членове на комитета, благодаря ви за предоставената възможност да споделя с вас своята гледна точка за състоянието на отношенията между САЩ и Русия, а също и за последствията от тяхното укрепване в близко бъдеще.
Предварителни бележки
Най-напред искам да направя необходимите предварителни бележки.
- Аз съм гражданин на Русия.
- В продължение на няколко години съм заемал различни постове в руското правителство и в администрацията на руския президент.
- От момента на оставката ми от постовете - личен представител на руския президент в Голямата осморка и съветник на президента на РФ през 2005 г., не съм заемал длъжности в нито едно правителство и не съм получавал пари нито от правителството на Русия, нито от правителството на САЩ, нито от което и да било друго правителство.
- През последните две години и половина работя тук, във Вашингтон, в Института Катон - независима изследователска организация, несвързана с никакви политически партии в САЩ или в която и да било друга страна.
- Съгласно устава си, институтът Катон не приема финансова подкрепа нито от правителства, нито от правителствени организации, нито финансиране в рамките на държавни програми.
- Бидейки гражданин на Русия и сътрудник на института Катон, аз не мога да давам съвети нито на правителството на САЩ, нито на уважаемите членове на Конгреса на САЩ. Всичко, което ще кажа днес, трябва да се възприема като справочна информация, която вие можете да ползвате по свое усмотрение.
- Каквото и да кажа днес, моите думи трябва да се разглеждат като мое чисто лично разбиране за това какви са интересите на руския народ: как Русия да стане демократична, открита, мирна и процъфтяваща страна; уважаван член на международната общност; надежден партньор на другите демократични страни, включително САЩ.
Отговорността за всичко, което ще кажа тук днес, е само моя.
В заявлението си ще засегна три въпроса:
- проблеми, водещи началото си от историята на отношенията между САЩ и Русия;
- проблеми на Русия, на съседните й страни и на мирните й отношения с другите страни, които възникват във връзка с днешния политически режим в Русия;
- прогноза за това какво може да се случи, ако подходът, провъзгласен от днешната администрация, бъде претворен в живота.
Проблеми, водещи началото си от историята на отношенията между САЩ и Русия
От момента на разпадането на Съветския съюз и образуването на независима Русия две администрации на САЩ, а именно администрациите на президента Бил Клинтън и на президента Джордж Буш –младши, пристъпваха към своите задължения с ясно формулирана цел: да се подобри сътрудничеството между САЩ и Русия. Всяка администрация започваше с големи надежди за взаимно плодотворни отношения. Независимо от спецификата на отделните подходи, личните симпатии, съдържанието на дневния ред, и двете администрации на САЩ правеха много за подобряването на отношенията между САЩ и Русия; ключови фигури на администрациите, включително президентите, им отделяха много време, сили и внимание. И двете администрации създаваха специални органи за развитие на тези отношения (така наречената комисия Гор-Черномирдин при администрацията на Клинтън и двустранната Група на високо равнище при администрацията на Буш). Много делегации пресякоха океана; много часове бяха прекарани в разговори; много решения бяха взети.
Резултатите от тези опити са добре известни. Оказаха се пълен провал. Русия не можа пълноценно да се включи в общността на съвременните демократични мирни нации. Към края на управлението на всяка от администрациите отношенията между САЩ и Русия ставаха още по-лоши, отколкото в началото. Краят на управлението на всяка от администрациите беше ознаменуван от повсеместно разочарование, споделяно както от членовете на администрациите, така и от обществото в Русия и САЩ.
Началото на управлението на администрацията на президента Обама поразително прилича на началото на двете предишни администрации. Виждаме същото желание да се уредят двустранните отношения, същите позитивни заявления, същите многообещаващи жестове и визити. Тъй като политическите режими в нито една от двете страни по същество не са се променили, едва ли може да се очаква, че няма да се повтори вече известният модел: големи очаквания – дълбоко разочарование – пълен крах. Вече за трети път.
Затова, преди да се приложи или дори да се формулира някаква нова стратегия, има смисъл да се отдели известно време за анализ на причините за двата предишни неуспеха. Според мен те се коренят в същността на днешния политически режим в Русия; в това, че САЩ недостатъчно добре разбират вътрешната логика и намеренията на руското правителство; в това, че демократичните страни са неспособни да се справят с предизвикателствата на силни авторитарни режими; в това, че САЩ прилагат двойни стандарти спрямо сходни проблеми на световната арена.
Същност на сегашния политически режим в Русия
Днешна Русия не е демократична страна. Международната правозащитна организация Freedom House пет пъти е присвоявала на Русия статуса ‛Not Free‛ (не свободна) за петгодишния период от 2004 г насам. В съответствие с класификацията на политическите режими, днешният режим в Русия трябва да се третира като чисто авторитарен. Централно място в руската политическа система заема Корпорацията на тайната полиция.
Корпорацията на тайната полиция (КТП)
Сътрудниците на Федералната служба за безопасност – както тези на действителна служба, така и другите, вече в оставка1 - представляват особен род обединение (не непременно институционализирано), което може да бъде определено като братство, орден или корпорация. В корпорацията на служещите в тайната полиция (КТП) влизат, първо, всички действащи и бивши офицери от ФСБ (бившия КГБ) и – в по-малка степен – представители на Федералната служба за охрана (ФСО) и на Генералната прокуратура. Служещите в Главно разузнавателно управление (ГРУ) на Службата за външно разузнаване (СВР) също играят определена роля. Членовете на корпорацията са свързани помежду си чрез преданост към съответните организации, строг кодекс на службата и честта, базови поведенчески принципи, в които, освен всичко друго, влизат принципът за взаимна подкрепа при всякакви обстоятелства и принципът на ‛омертата‛. Тъй като Корпорацията пази традициите, йерархиите, кодексите и обичаите на тайната полиция и разузнавателните служби, нейните членове демонстрират висока степен на субординация на текущото началство, взаимна преданост и много строга дисциплина. Съществуват както формални, така и неформални методи за принуда към спазване на тези норми. Престъпилите този кодекс подлежат на сурово наказание, включително и на най-тежкото2.
КТП и руското общество
Членовете на КТП са специално обучени, добре мотивирани и подготвени да прилагат сила спрямо други хора - в това е съществената им разлика от цивилните. Важната разлика между правоприлагането в съвременна Русия и правоприлагането в държавите, основани на системи от правила, се състои в това, че в първия случай това е далеч не законодателна принуда. То може да бъде принуда чрез власт и сила, когато законите се игнорират, а често и се нарушават. Членовете на Корпорацията се обучават и възпитават в атмосферата на комплекс за превъзходство над останалото население. Членовете на корпорацията изхождат от съзнанието, че те са началници, стоящи над другите хора, които не влизат в КТП. Те имат членски привилегии, които включват атрибути, даващи реална власт над останалото население в съвременна Русия: удостоверение на сътрудник на ФСБ3 и правото да носят и използват оръжие.
Завземане на държавната власт от Корпорацията
За времето, докато Владимир Путин беше на власт, КТП проникна във всички разклонения на властта в Русия. Според изследване на Олга Криштановска4, хора от специалните служби заемат около 77% от 1016 висши държавни длъжности (26% открито са заявили своята принадлежност към различни правоохранителни органи, а останалите 51% скриват своята принадлежност)5.
Главните държавни органи на Русия (президентската администрация, държавният апарат, данъчната служба, министерството на външните работи, министерството на отбраната, парламентът, съдебната система), а също и най-важните компании в сферата на бизнеса и най-важните средства за масова информация бяха завладени от КТП. Тъй като членовете на КТП завзеха ключовите позиции в най-важните държавни институти, деловите кръгове, средствата за масова информация, почти всички достъпни на обществото ценни ресурси (политически, изпълнителни, правови, юридически, правоприлагащи, военни, икономически, финансови, информационни) се оказаха съсредоточени в ръцете на КТП, а в редица случаи – монополизирани от нея.
Средствата за масова информация
Независими средства за масова информация в Русия всъщност няма. Телевизионните канали, радиото, печатните издания са подложени на жестока цензура от страна на правителствената пропаганда, проповядваща култ към властта и насилието и насочена срещу демократите, либералите, ‛западно мислещите‛ и самия Запад, преди всичко САЩ. Равнището на антиамериканската пропаганда е несравнимо дори със съветските времена, най-малкото ако говорим за 1970-те и 1980-те години.
Избирателната система
От 1999 г. насам в Русия не е имало свободни, открити, основани на конкуренция парламентарни или президентски избори. В двата последни случая изборите (за Държавната Дума през декември 2007 г. и президентските през март 2008 г.) се провеждаха под формата на специална операция; в двата случая имаше силна подкрепа във вид на минимум 20 милиона фалшиви бюлетини в полза на кандидатите на режима. Нито една от опозиционните политически партии и нито един от опозиционните политици не бяха допуснати до участие в изборите; дори не бяха регистрирани в министерството на правосъдието. За сравнение: беларуският режим, който се смята за ‛последната диктатура в Европа‛, миналия септември разреши на политици от опозицията да участват в парламентарните избори.
Политическата опозиция
Членовете на политическата опозиция в Русия биват редовно потискани, заплашвани и бити от специалните служби на режима. Всяко събрание на опозиционери от 2006 г. насам беше подлагано на жестоки атаки от щурмови отряди; стотици хора бяха бити, арестувани и хвърлени зад решетките. През април 2007 г. Гари Каспаров беше арестуван и затворен за пет дни. Същия ден беше извършен опит да бъде арестуван бившият министър-председател Михаил Касянов.
Политическите затворници
По данни на правозащитните организации, в страната сега има около 80 политически затворници, които имат присъди от 2 до 9 години лишаване от свобода заради своите възгледи и политическа дейност; те ги излежават в затвори и лагери. Един от най-известните политически затворници е Михаил Ходорковски, който за 9 години е изпратен в сибирския лагер ‛Краснокаменск‛ въз основа на явно изфабрикувано дело срещу него и неговата нефтена компания ‛ЮКОС‛. Компанията беше конфискувана и дадена на една от ключовите фигури на днешния чекистки режим, която сега заема длъжността заместник министър-председател в руското правителство. Г-н Ходорковски неотдавна пак беше докаран в Москва, за да го съдят по още едно изфабрикувано дело - с очевидната цел да бъде оставен завинаги зад решетките. Пак за сравнение: политическият режим на г-н Лукашенко в съседна Белорус, който е далече от истинската демокрация, все пак освободи последните четирима политически затворници през 2008 г. Струва си да отбележим, че съвсем доскоро ЕС прилагаше така наречените ‛целеви санкции‛ срещу г-н Лукашенко и членовете на правителството му. Доколкото ми е известно, САЩ и досега прилагат подобни санкции към белоруското правителство – а не към руското.
Терорът
Има хора, още по-тежко пострадали от режима. За последните десет години десетки хиляди хора бяха убити в Чечня, Ингушетия, Дагестан, Северна Осетия, Кабардино-Балкария.
През есента на 1999 г. няколкостотин души загинаха заради серия от взривове в жилищни сгради, преминала като вълна през страната – от Москва до Буйнакск в Дагестан. Въпреки заявленията на ФСБ, че взривовете са извършени от чеченци, местната милиция успя да залови няколко души при опит да взривят жилищна сграда в Рязан. Те се оказаха агенти на ФСБ. Тогава ФСБ заяви, че това били ‛антитерористични учения‛, провеждани с цел да бъде заложен взрив в мазето на сградата. След като историята получи гласност, задържаните агенти бяха освободени по заповед от Москва, след което те се укриха, а взривовете в жилищни сгради престанаха така неочаквано, както бяха започнали.
От ноември 1998 г. няколко души измежду вероятните кандидати за президент, политици, журналисти, юристи - които или бяха в опозиция, или проявяваха независимост по отношение на политическия режим, бяха убити или починаха при много подозрителни обстоятелства. Сред тях са лидерът на партия ‛Демократична Русия‛ и членът на парламента Галина Старовойтова; журналистът и редакторът Артьом Боровик; журналистът и членът на партия ‛Яблоко‛ Лариса Юдина; губернаторът на Красноярския край Александър Лебед, който през 1999 беше трети в списъка на кандидатите за президентския пост; лидерът на ‛Движение в подкрепа на армията‛, членът на парламента генерал Лев Рохлин; лидерът на партия ‛Либерална Русия‛ Сергей Юшенков; един от организаторите на партия ‛Либерална Русия‛ Владимир Головльов; журналистът и един от лидерите на партия ‛Яблоко‛, членът на парламента Юрий Шчекочихин; етнографът Николай Гиренко; журналистът и писателят Анна Политковская; журналистът и военният експерт Иван Сафронов; заместник-ръководителят на Централната банка на Русия Андрей Козлов; членът на Национал-болшевишката партия Юрий Червочкин; журналистът, редакторът и един от лидерите на Ингушетското национално движение Магомед Евлоев; юристът Станислав Маркелов; журналистът Анастасия Бабурова.
От март 1999 г. вълната от политически убийства излезе извън очертанията на руските граници. През март 1999 г. Вячеслав Чорновил, лидер на партия ‛Народный рух Украины‛ и кандидат за президент на Украйна (изборите трябваше да се състоят през есента същата година), загина при автомобилна катастрофа недалеч от Киев; специалните служби на Украйна квалифицираха това като убийство, инициирано от ФСБ. През февруари 2004 г. Зелимхан Яндарбиев и петнадесетгодишният му син бяха взривени в Доха от двама сътрудници на Руското посолство в Катар. Яндарбиев загина. През септември 2004 г. кандидатът за президентския пост в Украйна на президентските избори през ноември 2004 г. беше отровен и по чудо остана жив. През ноември 2006 г. бившият сътрудник на ФСБ Александър Литвиненко беше отровен с полоний в центъра на Лондон и умря.
Войните с други държави
От 2004 г. политическият режим в Русия започна серия различни по рода си войни срещу чужди държави. Списъкът на войните за последните 5 години е доста внушителен:
- Руско-белоруската газова война от 2004 г.;
- Първата руско-украинска газова война, януари 2006 г.;
- Руско-грузинската енергийна война, януари 2006 г.;
- Руско-грузинският конфликт, свързан с вината и минералните води, март - април 2006 г.;
- Руско-естонският конфликт по повод паметниците;
- Кибервойната, април-май 2007 г.;
- Руско-грузинският въоръжен конфликт, април-октомври 2008 г.;
- Руско-азърбайджанската кибервойна, август 2008 г.;
- Втората руско-украинска газова война , януари 2009 г.;
- Разгърнатата пропагандна война против САЩ, 2006 – 2009 г.
За руско-грузинската война, която започна миналата година, руските власти се готвеха поне от февруари 2003 г. Това е една от най-сериозните световни международни кризи най-малкото за последните 30 години и тя се нарежда сред най-тревожните съвременни тенденции.
По време на тази война:
а). за първи път от нахлуването на Съветския съюз в Афганистан през 1978 г. бяха мащабно задействани въоръжените сили на РФ зад граница;
б). осъществено беше първото нахлуване в независима европейска страна от времето, когато Съветският съюз нахлу в Чехословакия през 1968 г.;
в). за първи път от времето на края на 1930-те и началото на 1940-те години нахлуването на територията на независима европейска държава доведе до едностранни изменения на международно признати граници. Особено тревожна е приликата на тези събития със събитията от 30-те години на миналия век.
Уникалността на днешния политически режим в Русия
Една от най важните особености на днешния политически режим в Русия се състои в това, че реалната политическа власт в страната принадлежи не на някое конкретно лице, не на семейство, не на военна хунта, не на партия и не на етническа група. Властта принадлежи на корпорация от сътрудници на специалните служби.
Политическа система, в която специалните служби играят важна роля, не е толкова рядко явление. ВЧК-ОГПУ-НКВД-МГБ-КГБ в комунистически СССР; Гестапо в нацистка Германия; САВАК в шахски Иран – всички те имаха огромна власт при тираничните режими. И все пак, на нито една от тези организации не е принадлежала върховната власт в съответната страна. При всички предишни исторически случаи специалните служби и тяхното ръководство са се подчинявали на своите политически началници – било то Сталин, Хитлер или Пахлави, независимо от степента на тяхната чудовищност. По такъв начин политическият режим в съвременна Русия е в известна степен уникален, защото досега в нито една страна за цялата световна история (това е вярно, поне що се отнася до сравнително развитите страни през ХХ и ХХІ век) специалните служби не са завладявали цялата политическа, административна, военна, икономическа, финансова и информационна власт.
Това не означава, че цялото население на страната или всички членове на правителствените организации са от спецслужбите. Сред тях има много честни хора и добри професионалисти, които нямат отношение към чекистките/мафиотските структури. Въпреки това не те контролират държавата си и не те вземат ключовите решения в страната.
Прогнозата
Дори при бегъл поглед върху отношенията на САЩ и Русия за последните десет години се открива поразителен факт: в тези двустранни отношения американската страна постоянно отстъпва практически по всички въпроси.
Преди десет години администрацията на Клинтън открито и енергично изрази безпокойство от това, че в Чечня се нарушават основните права на човека. Руската страна посъветва партньорите си да не се месят в техните вътрешни проблеми. Американската администрация в крайна сметка последва съвета.
По-късно, през всички тези години, администрацията на САЩ изразяваше по редица пунктове безпокойство, недоволство и протест: ставаше дума за унищожаването на свободните средства за масова информация в Русия, за ареста на Ходорковски и завземането на ЮКОС; за разрушаването на правовия ред, на избирателната система, на политическата опозиция, на НПО, на правата на собственост (при това, не само по отношение на руските, но и на американските компании, като например Exxon), за политическите убийства, за агресивното поведение спрямо съседите; най-накрая, за откритата агресия на руската армия срещу суверенната държава и членка на ООН - Грузия, след която последва фактическа анексия на две грузински територии – Абхазия и Южна Осетия, и създаване на тяхна територия на руски военни бази и разполагане на редовни войски на Руската федерация.
Във всички тези случаи руската страна убеждаваше САЩ да мълчи; във всички тези случаи американската страна рано или късно изпълняваше съвета. При това, без да бъдат наложени никакви санкции върху поведението на руските власти.
Неотдавна САЩ дори възобновиха сътрудничеството НАТО-Русия – по-малко от шест месеца след руската агресия срещу Грузия, след най-грубото нарушение на международния правов ред, Устава на ООН и Резолюция № 3314 от 14 декември 1974 г.
Неотдавнашното предложение да бъдат ‛презаредени‛ отношенията между САЩ и Русия и да ‛започнат на чисто‛ беше посрещнато от чекистите със зле прикрита радост и задоволство. За тях това означава постигане на онова, за което мечтаеха. Това „така наречено Мюнхенско заявление‛ те възприеха така, сякаш сегашната американска администрация de facto се е примирила с идеята, която руското ръководство изложи миналото лято: че властта на руските чекисти (специалните служби) в постсъветското пространство се възстановява под предлога за така наречените ‛привилегировани интереси‛ на Русия в някои зони. Тази идея вече устремно се реализира в живота: създаден е фонд от 10 млрд. долара; Русия отпуска големи заеми на Киргизия, Беларус, Украйна; неотдавна беше постигнато съгласие за създаване на общи войски за бързо реагиране със седем страни, влизащи в състава на Организацията на договора за колективна безопасност; започна внимателен контрол - на финансово и личностно равнище – върху средствата за масова информация в страните от бившия СССР; Русия непрекъснато се опитва да смени политическия режим в Украйна и да промени прозападния й курс, а Грузия е вече практически повалена.
Последствията от провъзгласената стратегия за ‛сътрудничество‛, за ‛преход от конкуренция към колаборация‛, за ‛подобряване на отношенията‛ при днешния политически режим на Русия са пределно ясни. Такова поведение от страна на администрацията на САЩ не може дори да бъде наречено отстъпление. Това даже не е политиката на умиротворяване, която също е известна на всички след едно друго мюнхенско решение от 1938 г. Това е капитулация. Това е пълна, абсолютна и безусловна капитулация пред режима на специалните служби, чекистите, мафиотите и бандитите на съвременна Русия. Това е капитулация на надеждите и старанията на руските демократи, а също и на народите от постсъветските държави, мечтали да се изтръгнат от системата, която почти столетие ги е контролирала и мъчила; капитулация – и отново пред властта на чекистите. Но това още не е всичко. На всички демократични либерални сили в Русия и другите държави от бившия СССР ясно им дадоха да разберат, че САЩ се отказват по какъвто и да било начин да им помагат в борбата срещу силите на миналото и преминават на страната на смъртните им врагове.
По този начин руският чекистки режим беше открито поощрен за нови похождения в постсъветското пространство - и тук-там, и извън него.
Не аз сам избрах този термин – ‛колаборационизъм‛ – за обозначаване на такъв род политика; заимствах го от названието на тези изслушвания.
Съответно тези, които в бъдеще ще осъществяват тази стратегия на администрацията на САЩ, са колаборационисти. Днес колаборационизъм между двете правителства е възможен само при поставени от руския режим условия и за постигане на целите на руското правителство. От историята на Европа от ХХ век знаем какво става, когато ревизионистка държава си поставя ясно очертана цел да възстанови контрола над съседите си, докато другите държави предпочитат да не защитават жертвите от нападения, а напротив, сътрудничат си с агресора.
Ние също така знаем какви биват последствията от колаборационистката политика: тези, които отстъпват и капитулират, получават не мир, а война с непредсказуем и отвратителен изход. Възможно, и не една война.
И когато това настъпи, трябва да помним, че са ни предупреждавали.
Благодаря.
16 март 2009, 19.24 часа, Вашингтон
(Речта е публикувана на електронната страница на Комитета по външните работи на Камарата на представителите на САЩ http://www.internationalrelations.house.gov/hearing_notice.asp?id=1048.)
1. Известното изказване на Владимир Путин гласи: ‛Няма бивши чекисти‛.
2. Изборът на полоний в случая с отравянето на Александър Литвиненко в Лондон през ноември 2006 г. обикновено се свързва с това, че той е нарушил общоприетия кодекс на агентите на ФСБ.
3. Така нареченият ‛всъдеход‛ – документ, даващ право на достъп до всяко място, учреждение, сграда на всяка територия, независимо от това на кого принадлежи тази територия, какъв е нейният статут – дали е държавна, обществена или частна собственост.
4. По данни към декември 2006 г.
5. Известен е цитатът от речта на Владимир Путин по време на тържеството по случай Деня на чекиста в главната квартира на ФСБ през декември 1999: ‛Аз искам да доложа, че група сътрудници на ФСБ, изпратена в командировка на работа под прикритие в правителството, на този първи етап се справя със задачите си.‛
Изявлението на Андрей Иларионов - старши научен сътрудник от института „Катон‛ (Вашингтон, окръг Колумбия) и председател на Московския институт за икономически анализ, пред външнополитическата комисия на Камарата на представителите по време на изслушването:‛От конкуренция към сътрудничество: заздравяване на отношенията между САЩ и Русия‛, предизвика сериозна медийна вълна в Русия и по света – с неточни преразкази, опровержения, интерпретации. Публикуваме пълния превод на изказването на Иларионов.
Господин председателю Берман, господин заместник-председателю Рос-Летинен, господа членове на комитета, благодаря ви за предоставената възможност да споделя с вас своята гледна точка за състоянието на отношенията между САЩ и Русия, а също и за последствията от тяхното укрепване в близко бъдеще.
Предварителни бележки
Най-напред искам да направя необходимите предварителни бележки.
- Аз съм гражданин на Русия.
- В продължение на няколко години съм заемал различни постове в руското правителство и в администрацията на руския президент.
- От момента на оставката ми от постовете - личен представител на руския президент в Голямата осморка и съветник на президента на РФ през 2005 г., не съм заемал длъжности в нито едно правителство и не съм получавал пари нито от правителството на Русия, нито от правителството на САЩ, нито от което и да било друго правителство.
- През последните две години и половина работя тук, във Вашингтон, в Института Катон - независима изследователска организация, несвързана с никакви политически партии в САЩ или в която и да било друга страна.
- Съгласно устава си, институтът Катон не приема финансова подкрепа нито от правителства, нито от правителствени организации, нито финансиране в рамките на държавни програми.
- Бидейки гражданин на Русия и сътрудник на института Катон, аз не мога да давам съвети нито на правителството на САЩ, нито на уважаемите членове на Конгреса на САЩ. Всичко, което ще кажа днес, трябва да се възприема като справочна информация, която вие можете да ползвате по свое усмотрение.
- Каквото и да кажа днес, моите думи трябва да се разглеждат като мое чисто лично разбиране за това какви са интересите на руския народ: как Русия да стане демократична, открита, мирна и процъфтяваща страна; уважаван член на международната общност; надежден партньор на другите демократични страни, включително САЩ.
Отговорността за всичко, което ще кажа тук днес, е само моя.
В заявлението си ще засегна три въпроса:
- проблеми, водещи началото си от историята на отношенията между САЩ и Русия;
- проблеми на Русия, на съседните й страни и на мирните й отношения с другите страни, които възникват във връзка с днешния политически режим в Русия;
- прогноза за това какво може да се случи, ако подходът, провъзгласен от днешната администрация, бъде претворен в живота.
Проблеми, водещи началото си от историята на отношенията между САЩ и Русия
От момента на разпадането на Съветския съюз и образуването на независима Русия две администрации на САЩ, а именно администрациите на президента Бил Клинтън и на президента Джордж Буш –младши, пристъпваха към своите задължения с ясно формулирана цел: да се подобри сътрудничеството между САЩ и Русия. Всяка администрация започваше с големи надежди за взаимно плодотворни отношения. Независимо от спецификата на отделните подходи, личните симпатии, съдържанието на дневния ред, и двете администрации на САЩ правеха много за подобряването на отношенията между САЩ и Русия; ключови фигури на администрациите, включително президентите, им отделяха много време, сили и внимание. И двете администрации създаваха специални органи за развитие на тези отношения (така наречената комисия Гор-Черномирдин при администрацията на Клинтън и двустранната Група на високо равнище при администрацията на Буш). Много делегации пресякоха океана; много часове бяха прекарани в разговори; много решения бяха взети.
Резултатите от тези опити са добре известни. Оказаха се пълен провал. Русия не можа пълноценно да се включи в общността на съвременните демократични мирни нации. Към края на управлението на всяка от администрациите отношенията между САЩ и Русия ставаха още по-лоши, отколкото в началото. Краят на управлението на всяка от администрациите беше ознаменуван от повсеместно разочарование, споделяно както от членовете на администрациите, така и от обществото в Русия и САЩ.
Началото на управлението на администрацията на президента Обама поразително прилича на началото на двете предишни администрации. Виждаме същото желание да се уредят двустранните отношения, същите позитивни заявления, същите многообещаващи жестове и визити. Тъй като политическите режими в нито една от двете страни по същество не са се променили, едва ли може да се очаква, че няма да се повтори вече известният модел: големи очаквания – дълбоко разочарование – пълен крах. Вече за трети път.
Затова, преди да се приложи или дори да се формулира някаква нова стратегия, има смисъл да се отдели известно време за анализ на причините за двата предишни неуспеха. Според мен те се коренят в същността на днешния политически режим в Русия; в това, че САЩ недостатъчно добре разбират вътрешната логика и намеренията на руското правителство; в това, че демократичните страни са неспособни да се справят с предизвикателствата на силни авторитарни режими; в това, че САЩ прилагат двойни стандарти спрямо сходни проблеми на световната арена.
Същност на сегашния политически режим в Русия
Днешна Русия не е демократична страна. Международната правозащитна организация Freedom House пет пъти е присвоявала на Русия статуса ‛Not Free‛ (не свободна) за петгодишния период от 2004 г насам. В съответствие с класификацията на политическите режими, днешният режим в Русия трябва да се третира като чисто авторитарен. Централно място в руската политическа система заема Корпорацията на тайната полиция.
Корпорацията на тайната полиция (КТП)
Сътрудниците на Федералната служба за безопасност – както тези на действителна служба, така и другите, вече в оставка1 - представляват особен род обединение (не непременно институционализирано), което може да бъде определено като братство, орден или корпорация. В корпорацията на служещите в тайната полиция (КТП) влизат, първо, всички действащи и бивши офицери от ФСБ (бившия КГБ) и – в по-малка степен – представители на Федералната служба за охрана (ФСО) и на Генералната прокуратура. Служещите в Главно разузнавателно управление (ГРУ) на Службата за външно разузнаване (СВР) също играят определена роля. Членовете на корпорацията са свързани помежду си чрез преданост към съответните организации, строг кодекс на службата и честта, базови поведенчески принципи, в които, освен всичко друго, влизат принципът за взаимна подкрепа при всякакви обстоятелства и принципът на ‛омертата‛. Тъй като Корпорацията пази традициите, йерархиите, кодексите и обичаите на тайната полиция и разузнавателните служби, нейните членове демонстрират висока степен на субординация на текущото началство, взаимна преданост и много строга дисциплина. Съществуват както формални, така и неформални методи за принуда към спазване на тези норми. Престъпилите този кодекс подлежат на сурово наказание, включително и на най-тежкото2.
КТП и руското общество
Членовете на КТП са специално обучени, добре мотивирани и подготвени да прилагат сила спрямо други хора - в това е съществената им разлика от цивилните. Важната разлика между правоприлагането в съвременна Русия и правоприлагането в държавите, основани на системи от правила, се състои в това, че в първия случай това е далеч не законодателна принуда. То може да бъде принуда чрез власт и сила, когато законите се игнорират, а често и се нарушават. Членовете на Корпорацията се обучават и възпитават в атмосферата на комплекс за превъзходство над останалото население. Членовете на корпорацията изхождат от съзнанието, че те са началници, стоящи над другите хора, които не влизат в КТП. Те имат членски привилегии, които включват атрибути, даващи реална власт над останалото население в съвременна Русия: удостоверение на сътрудник на ФСБ3 и правото да носят и използват оръжие.
Завземане на държавната власт от Корпорацията
За времето, докато Владимир Путин беше на власт, КТП проникна във всички разклонения на властта в Русия. Според изследване на Олга Криштановска4, хора от специалните служби заемат около 77% от 1016 висши държавни длъжности (26% открито са заявили своята принадлежност към различни правоохранителни органи, а останалите 51% скриват своята принадлежност)5.
Главните държавни органи на Русия (президентската администрация, държавният апарат, данъчната служба, министерството на външните работи, министерството на отбраната, парламентът, съдебната система), а също и най-важните компании в сферата на бизнеса и най-важните средства за масова информация бяха завладени от КТП. Тъй като членовете на КТП завзеха ключовите позиции в най-важните държавни институти, деловите кръгове, средствата за масова информация, почти всички достъпни на обществото ценни ресурси (политически, изпълнителни, правови, юридически, правоприлагащи, военни, икономически, финансови, информационни) се оказаха съсредоточени в ръцете на КТП, а в редица случаи – монополизирани от нея.
Средствата за масова информация
Независими средства за масова информация в Русия всъщност няма. Телевизионните канали, радиото, печатните издания са подложени на жестока цензура от страна на правителствената пропаганда, проповядваща култ към властта и насилието и насочена срещу демократите, либералите, ‛западно мислещите‛ и самия Запад, преди всичко САЩ. Равнището на антиамериканската пропаганда е несравнимо дори със съветските времена, най-малкото ако говорим за 1970-те и 1980-те години.
Избирателната система
От 1999 г. насам в Русия не е имало свободни, открити, основани на конкуренция парламентарни или президентски избори. В двата последни случая изборите (за Държавната Дума през декември 2007 г. и президентските през март 2008 г.) се провеждаха под формата на специална операция; в двата случая имаше силна подкрепа във вид на минимум 20 милиона фалшиви бюлетини в полза на кандидатите на режима. Нито една от опозиционните политически партии и нито един от опозиционните политици не бяха допуснати до участие в изборите; дори не бяха регистрирани в министерството на правосъдието. За сравнение: беларуският режим, който се смята за ‛последната диктатура в Европа‛, миналия септември разреши на политици от опозицията да участват в парламентарните избори.
Политическата опозиция
Членовете на политическата опозиция в Русия биват редовно потискани, заплашвани и бити от специалните служби на режима. Всяко събрание на опозиционери от 2006 г. насам беше подлагано на жестоки атаки от щурмови отряди; стотици хора бяха бити, арестувани и хвърлени зад решетките. През април 2007 г. Гари Каспаров беше арестуван и затворен за пет дни. Същия ден беше извършен опит да бъде арестуван бившият министър-председател Михаил Касянов.
Политическите затворници
По данни на правозащитните организации, в страната сега има около 80 политически затворници, които имат присъди от 2 до 9 години лишаване от свобода заради своите възгледи и политическа дейност; те ги излежават в затвори и лагери. Един от най-известните политически затворници е Михаил Ходорковски, който за 9 години е изпратен в сибирския лагер ‛Краснокаменск‛ въз основа на явно изфабрикувано дело срещу него и неговата нефтена компания ‛ЮКОС‛. Компанията беше конфискувана и дадена на една от ключовите фигури на днешния чекистки режим, която сега заема длъжността заместник министър-председател в руското правителство. Г-н Ходорковски неотдавна пак беше докаран в Москва, за да го съдят по още едно изфабрикувано дело - с очевидната цел да бъде оставен завинаги зад решетките. Пак за сравнение: политическият режим на г-н Лукашенко в съседна Белорус, който е далече от истинската демокрация, все пак освободи последните четирима политически затворници през 2008 г. Струва си да отбележим, че съвсем доскоро ЕС прилагаше така наречените ‛целеви санкции‛ срещу г-н Лукашенко и членовете на правителството му. Доколкото ми е известно, САЩ и досега прилагат подобни санкции към белоруското правителство – а не към руското.
Терорът
Има хора, още по-тежко пострадали от режима. За последните десет години десетки хиляди хора бяха убити в Чечня, Ингушетия, Дагестан, Северна Осетия, Кабардино-Балкария.
През есента на 1999 г. няколкостотин души загинаха заради серия от взривове в жилищни сгради, преминала като вълна през страната – от Москва до Буйнакск в Дагестан. Въпреки заявленията на ФСБ, че взривовете са извършени от чеченци, местната милиция успя да залови няколко души при опит да взривят жилищна сграда в Рязан. Те се оказаха агенти на ФСБ. Тогава ФСБ заяви, че това били ‛антитерористични учения‛, провеждани с цел да бъде заложен взрив в мазето на сградата. След като историята получи гласност, задържаните агенти бяха освободени по заповед от Москва, след което те се укриха, а взривовете в жилищни сгради престанаха така неочаквано, както бяха започнали.
От ноември 1998 г. няколко души измежду вероятните кандидати за президент, политици, журналисти, юристи - които или бяха в опозиция, или проявяваха независимост по отношение на политическия режим, бяха убити или починаха при много подозрителни обстоятелства. Сред тях са лидерът на партия ‛Демократична Русия‛ и членът на парламента Галина Старовойтова; журналистът и редакторът Артьом Боровик; журналистът и членът на партия ‛Яблоко‛ Лариса Юдина; губернаторът на Красноярския край Александър Лебед, който през 1999 беше трети в списъка на кандидатите за президентския пост; лидерът на ‛Движение в подкрепа на армията‛, членът на парламента генерал Лев Рохлин; лидерът на партия ‛Либерална Русия‛ Сергей Юшенков; един от организаторите на партия ‛Либерална Русия‛ Владимир Головльов; журналистът и един от лидерите на партия ‛Яблоко‛, членът на парламента Юрий Шчекочихин; етнографът Николай Гиренко; журналистът и писателят Анна Политковская; журналистът и военният експерт Иван Сафронов; заместник-ръководителят на Централната банка на Русия Андрей Козлов; членът на Национал-болшевишката партия Юрий Червочкин; журналистът, редакторът и един от лидерите на Ингушетското национално движение Магомед Евлоев; юристът Станислав Маркелов; журналистът Анастасия Бабурова.
От март 1999 г. вълната от политически убийства излезе извън очертанията на руските граници. През март 1999 г. Вячеслав Чорновил, лидер на партия ‛Народный рух Украины‛ и кандидат за президент на Украйна (изборите трябваше да се състоят през есента същата година), загина при автомобилна катастрофа недалеч от Киев; специалните служби на Украйна квалифицираха това като убийство, инициирано от ФСБ. През февруари 2004 г. Зелимхан Яндарбиев и петнадесетгодишният му син бяха взривени в Доха от двама сътрудници на Руското посолство в Катар. Яндарбиев загина. През септември 2004 г. кандидатът за президентския пост в Украйна на президентските избори през ноември 2004 г. беше отровен и по чудо остана жив. През ноември 2006 г. бившият сътрудник на ФСБ Александър Литвиненко беше отровен с полоний в центъра на Лондон и умря.
Войните с други държави
От 2004 г. политическият режим в Русия започна серия различни по рода си войни срещу чужди държави. Списъкът на войните за последните 5 години е доста внушителен:
- Руско-белоруската газова война от 2004 г.;
- Първата руско-украинска газова война, януари 2006 г.;
- Руско-грузинската енергийна война, януари 2006 г.;
- Руско-грузинският конфликт, свързан с вината и минералните води, март - април 2006 г.;
- Руско-естонският конфликт по повод паметниците;
- Кибервойната, април-май 2007 г.;
- Руско-грузинският въоръжен конфликт, април-октомври 2008 г.;
- Руско-азърбайджанската кибервойна, август 2008 г.;
- Втората руско-украинска газова война , януари 2009 г.;
- Разгърнатата пропагандна война против САЩ, 2006 – 2009 г.
За руско-грузинската война, която започна миналата година, руските власти се готвеха поне от февруари 2003 г. Това е една от най-сериозните световни международни кризи най-малкото за последните 30 години и тя се нарежда сред най-тревожните съвременни тенденции.
По време на тази война:
а). за първи път от нахлуването на Съветския съюз в Афганистан през 1978 г. бяха мащабно задействани въоръжените сили на РФ зад граница;
б). осъществено беше първото нахлуване в независима европейска страна от времето, когато Съветският съюз нахлу в Чехословакия през 1968 г.;
в). за първи път от времето на края на 1930-те и началото на 1940-те години нахлуването на територията на независима европейска държава доведе до едностранни изменения на международно признати граници. Особено тревожна е приликата на тези събития със събитията от 30-те години на миналия век.
Уникалността на днешния политически режим в Русия
Една от най важните особености на днешния политически режим в Русия се състои в това, че реалната политическа власт в страната принадлежи не на някое конкретно лице, не на семейство, не на военна хунта, не на партия и не на етническа група. Властта принадлежи на корпорация от сътрудници на специалните служби.
Политическа система, в която специалните служби играят важна роля, не е толкова рядко явление. ВЧК-ОГПУ-НКВД-МГБ-КГБ в комунистически СССР; Гестапо в нацистка Германия; САВАК в шахски Иран – всички те имаха огромна власт при тираничните режими. И все пак, на нито една от тези организации не е принадлежала върховната власт в съответната страна. При всички предишни исторически случаи специалните служби и тяхното ръководство са се подчинявали на своите политически началници – било то Сталин, Хитлер или Пахлави, независимо от степента на тяхната чудовищност. По такъв начин политическият режим в съвременна Русия е в известна степен уникален, защото досега в нито една страна за цялата световна история (това е вярно, поне що се отнася до сравнително развитите страни през ХХ и ХХІ век) специалните служби не са завладявали цялата политическа, административна, военна, икономическа, финансова и информационна власт.
Това не означава, че цялото население на страната или всички членове на правителствените организации са от спецслужбите. Сред тях има много честни хора и добри професионалисти, които нямат отношение към чекистките/мафиотските структури. Въпреки това не те контролират държавата си и не те вземат ключовите решения в страната.
Прогнозата
Дори при бегъл поглед върху отношенията на САЩ и Русия за последните десет години се открива поразителен факт: в тези двустранни отношения американската страна постоянно отстъпва практически по всички въпроси.
Преди десет години администрацията на Клинтън открито и енергично изрази безпокойство от това, че в Чечня се нарушават основните права на човека. Руската страна посъветва партньорите си да не се месят в техните вътрешни проблеми. Американската администрация в крайна сметка последва съвета.
По-късно, през всички тези години, администрацията на САЩ изразяваше по редица пунктове безпокойство, недоволство и протест: ставаше дума за унищожаването на свободните средства за масова информация в Русия, за ареста на Ходорковски и завземането на ЮКОС; за разрушаването на правовия ред, на избирателната система, на политическата опозиция, на НПО, на правата на собственост (при това, не само по отношение на руските, но и на американските компании, като например Exxon), за политическите убийства, за агресивното поведение спрямо съседите; най-накрая, за откритата агресия на руската армия срещу суверенната държава и членка на ООН - Грузия, след която последва фактическа анексия на две грузински територии – Абхазия и Южна Осетия, и създаване на тяхна територия на руски военни бази и разполагане на редовни войски на Руската федерация.
Във всички тези случаи руската страна убеждаваше САЩ да мълчи; във всички тези случаи американската страна рано или късно изпълняваше съвета. При това, без да бъдат наложени никакви санкции върху поведението на руските власти.
Неотдавна САЩ дори възобновиха сътрудничеството НАТО-Русия – по-малко от шест месеца след руската агресия срещу Грузия, след най-грубото нарушение на международния правов ред, Устава на ООН и Резолюция № 3314 от 14 декември 1974 г.
Неотдавнашното предложение да бъдат ‛презаредени‛ отношенията между САЩ и Русия и да ‛започнат на чисто‛ беше посрещнато от чекистите със зле прикрита радост и задоволство. За тях това означава постигане на онова, за което мечтаеха. Това „така наречено Мюнхенско заявление‛ те възприеха така, сякаш сегашната американска администрация de facto се е примирила с идеята, която руското ръководство изложи миналото лято: че властта на руските чекисти (специалните служби) в постсъветското пространство се възстановява под предлога за така наречените ‛привилегировани интереси‛ на Русия в някои зони. Тази идея вече устремно се реализира в живота: създаден е фонд от 10 млрд. долара; Русия отпуска големи заеми на Киргизия, Беларус, Украйна; неотдавна беше постигнато съгласие за създаване на общи войски за бързо реагиране със седем страни, влизащи в състава на Организацията на договора за колективна безопасност; започна внимателен контрол - на финансово и личностно равнище – върху средствата за масова информация в страните от бившия СССР; Русия непрекъснато се опитва да смени политическия режим в Украйна и да промени прозападния й курс, а Грузия е вече практически повалена.
Последствията от провъзгласената стратегия за ‛сътрудничество‛, за ‛преход от конкуренция към колаборация‛, за ‛подобряване на отношенията‛ при днешния политически режим на Русия са пределно ясни. Такова поведение от страна на администрацията на САЩ не може дори да бъде наречено отстъпление. Това даже не е политиката на умиротворяване, която също е известна на всички след едно друго мюнхенско решение от 1938 г. Това е капитулация. Това е пълна, абсолютна и безусловна капитулация пред режима на специалните служби, чекистите, мафиотите и бандитите на съвременна Русия. Това е капитулация на надеждите и старанията на руските демократи, а също и на народите от постсъветските държави, мечтали да се изтръгнат от системата, която почти столетие ги е контролирала и мъчила; капитулация – и отново пред властта на чекистите. Но това още не е всичко. На всички демократични либерални сили в Русия и другите държави от бившия СССР ясно им дадоха да разберат, че САЩ се отказват по какъвто и да било начин да им помагат в борбата срещу силите на миналото и преминават на страната на смъртните им врагове.
По този начин руският чекистки режим беше открито поощрен за нови похождения в постсъветското пространство - и тук-там, и извън него.
Не аз сам избрах този термин – ‛колаборационизъм‛ – за обозначаване на такъв род политика; заимствах го от названието на тези изслушвания.
Съответно тези, които в бъдеще ще осъществяват тази стратегия на администрацията на САЩ, са колаборационисти. Днес колаборационизъм между двете правителства е възможен само при поставени от руския режим условия и за постигане на целите на руското правителство. От историята на Европа от ХХ век знаем какво става, когато ревизионистка държава си поставя ясно очертана цел да възстанови контрола над съседите си, докато другите държави предпочитат да не защитават жертвите от нападения, а напротив, сътрудничат си с агресора.
Ние също така знаем какви биват последствията от колаборационистката политика: тези, които отстъпват и капитулират, получават не мир, а война с непредсказуем и отвратителен изход. Възможно, и не една война.
И когато това настъпи, трябва да помним, че са ни предупреждавали.
Благодаря.
16 март 2009, 19.24 часа, Вашингтон
(Речта е публикувана на електронната страница на Комитета по външните работи на Камарата на представителите на САЩ http://www.internationalrelations.house.gov/hearing_notice.asp?id=1048.)
1. Известното изказване на Владимир Путин гласи: ‛Няма бивши чекисти‛.
2. Изборът на полоний в случая с отравянето на Александър Литвиненко в Лондон през ноември 2006 г. обикновено се свързва с това, че той е нарушил общоприетия кодекс на агентите на ФСБ.
3. Така нареченият ‛всъдеход‛ – документ, даващ право на достъп до всяко място, учреждение, сграда на всяка територия, независимо от това на кого принадлежи тази територия, какъв е нейният статут – дали е държавна, обществена или частна собственост.
4. По данни към декември 2006 г.
5. Известен е цитатът от речта на Владимир Путин по време на тържеството по случай Деня на чекиста в главната квартира на ФСБ през декември 1999: ‛Аз искам да доложа, че група сътрудници на ФСБ, изпратена в командировка на работа под прикритие в правителството, на този първи етап се справя със задачите си.‛