Въпреки че се организират като стимул за внедряване на съвременните артистични медии и език в локалната сцена, изложбите ‛Арт позитив‛ в Пловдив имат вече доказан статут на пълноценно арт събитие. Редом със Седмицата на съвременното изкуство, те са най-съществен акцент в програмата на сдружение ‛Изкуство днес‛. Те са също и добра алтернатива за формата на общата изложба. Темите са по-скоро примамка и не търсят определен критически или особено задълбочен ефект. Но, за разлика от други подобни изяви, при „Арт позитив‛ нещата някак се получават, резултатът е далеч по-убедителен и балансиран. В енергията и постъпателната упоритост, с която се открива всяка поредна година, има особена ценност, която рядко се среща тук. Едва ли има друг подобен пример извън София. Освен това, изданията му досега са съхранили успешно локалния си характер, колкото и да е условно изискването за местожителството на участниците в регламента им. Повечето художници, които могат да се видят по това време на годината в „Баня Старинна‛, не се появяват на столичната сцена. ‛Арт позитив‛ е примамка, която се стреми да освободи напълно ентусиазма и желанието за работа. Ненапразно целта му е предопределена като позитивна.

Темата тази година е Сладко. Асоциациите, които тя извиква, са свързани най-вече с изобилие на поп арт, кич и глезотийки. Но в това отношение пловдивската изложба е доста по-сдържана и балансирана. Никой от участниците не се е разпуснал напълно в бонбонено розови крайности. И това е може би най-сериозната слабост на изложбата. Иначе, оказва се, че и политиката, и историята, и театърът, и надуваемите обекти, дори някои социални наблюдения също могат да бъдат сладки.

Мнозина от артистите са реагирали най-първосигнално, като са превърнали в изкуство всичко сладко, което им се е изпречило на пътя. Елеонора Хаджиниколова е снимала мед, Мария Миткова – празните тави от домашна лютеница... Облепената с бодли близалка на Антония Костова е един от най-апетитните и забележителни обекти в тази редица и изобщо в изложбата.

Други са се хванали буквално за думата. Самуил Стоянов е изписал ‛Сладко‛ на пода на една от залите с пакети сол и към това е добавил своя списък с още подобни антиноми: ‛Политика – корупция и манипулация; любов – омраза, завист и егоизъм...‛. На пръв поглед работата изглежда лесна и ясна, но текстът прибавя в нея още смисъл как антиномите всъщност допълват взаимно значението си, изграждат се едни други по същия начин, както пакетите сол служат като материал на артиста за думата ‛сладко‛.

В своите ‛Бучка Захар‛ и ‛Бучка Сол‛ Севдалина Кочевска също се е заиграла по подобен начин с размяна на смисъла. Двете бучки са съвършено еднакви, експонирани под похлупак. Няма как да ги оближеш, за да разбереш дали твърдението на авторката, че са два противоположни вкуса, е вярно.

Продан Марков (който се оказа пловдивски художник) пък е употребил една друга семантика на сладкото в работата си ‛Пратка‛, като е намесил цяла серия от разпознаваеми знаци – пакети брашно, плътно увити в кафяв скоч, огради с бодлива тел, класически торби от битака за трансгранична търговия на черно. От всичко това лесно се сглобява асоциацията с дрога и определен криминален сюжет.

Странно защо на особена почит например в работите и на Стоян Терзиев, и на Маргарита Попова е рок групата от 70-те Sweet. Без да се ангажират с конкретни разсъждения, двамата просто са експонирали самата група или някои техни изпълнения.

В работите на Надя Генова, Велизар Димчев, Йоханес Артинян, Лора Пармакова, Петър Кочевски, Боряна Николова, Вячеслав Есенков сладкото е просто добавка, но без много принос към общия вкус. Анимацията ‛Франки – сладкият мечтател‛ на Велизар Димчев например е графичен разказ за един герой на консуматорското общество в естетиката на компютърна игра. А сериозната политическа критика в ‛Сладкият вот‛ на Млък! Колектив не търпи особено захаросване на смисъла и поуките.

Концепцията ‛Сладко‛ се държи доста по-стабилно в работата на Наташа Кюпова ‛Сладко от история‛ и във видеото на Емил Миразчиев ‛Teews‛. Наташа Кюпова буквално е консервирала различни драматични епизоди от историята на ХХ век в буркани, описани подробно и собственоръчно, както се полага на зимнина. Отдалеч те изглеждат досущ като компот. От близката дистанция в бурканите с червеникава течност се различават фигурките на войници и разни други участници в събитията.

Eмил Миразчиев е реализирал стария комедиен гег с торта в лицето. Сладкото е доста болезнено в случая, а от обърнатия каданс така и не става ясно дали тортата лети срещу или от лицето. В определен момент размазаният крем изчезва почти магически и връща на мястото обичайната всекидневна гримаса.

В ‛Сладко‛ има и засилено театрално присъствие. На самото откриване на изложбата Мая Бежанска прави пърформанс със захарен памук ‛Подари ми крила‛, свидетелствата от който са една прожекция с крилати танцуващи сенки по стената и също крилати светещи обекти.

В централната зала на банята сценографът Иван Карев е инсталирал неопределен сребрист надуваем обект Е 4000, който се задейства от човешкото движение наоколо.

Накрая изложбата оставя натрапливото чувство за захарен глад, желанието да изядеш моментално парче торта и доволство, че някой полага толкова желание и усилия, за да конструира едно такова събитие, въпреки не толкова сладката участ на подобни инициативи.