Арх. Павел Попов: Виртуалното, което ще се реализира?

На 28 април 2009 г. бяха обявени резултатите от ограничения конкурс за Многофункционален комплекс – вторичен столичен център. При обявяването си той бе подложен на критика от Съюза на архитектите в България заради непомерно високия (за огромното мнозинство български архитекти) праг за участие. Председателят на Съюза отказа участие в журито, а САБ организира архитектурна работилница – своеобразен успореден конкурс – на същата тема.

До конкурса бяха допуснати: „Фостър & Партнърс" (Великобритания), „Заха Хадид Лимитед" (Германия), „Доминик Перо Аршитектюр"(Франция), Обединение „Г-3" (България, представлявано от арх. Георги Стоилов), „Фуксас Асочати С.Р.Л." (Италия) и Консорциум „Адаис проект" (България, съставен от 19 архитектурни и инженерни фирми). Конкурсните работи бяха разгледани на 25 и 26 април 2009 г. от международно жури в състав проф. арх. Хеле Жул (Дания) - председател на журито, арх. Браян Спенсър (САЩ), арх. Пол Андрьо (Франция), арх. Кионоре Кикутаке (Япония), арх. Петър Диков, главен архитект на София, арх. Любомир Пеловски, САБ, арх. Митьо Виделов, МРРБ; чл. кор. проф. арх. Атанас Ковачев бе председател на техническата комисия.

Журито присъди наградата на архитект Доминик Перо.

Конкурсните проекти ще бъдат изложени в Националната галерия за чуждестранно изкуство до 6 юни т.г.


К



- Какво предлага награденият проект на Доминик Перо?

- Неща, които не могат да се обяснят с термините на архитектурата. Миналата година излезе книга, посветена на неговото творчество и неговата фирма DPA (Dominique Perrault architecture). В нея само споменатите с по една снимка проекти са 92, а подробно са илюстрирани и разгледани още 63. От Националната библиотека в Париж - работата, с която стана известен като млад, до ден днешен, но главно в последните десетина години - има над 150 проекта. Половината са на световно равнище. Известна част са построени. Друга голяма част са конкурсите, които той не е спечелил. Почти всички претендират за нова концепция. Преди да говорим за неговата архитектура, да видим къде стои той като творец и къде стоим ние, защото нещата се промениха. Ако тази книга беше излязла преди 20 години, вероятно щеше да е структурирана календарно или тематично – обществени, жилищни, промишлени сгради, градоустройства и т.н. Тук няма нищо подобно. Първата й част е посветена на опитите му, тя така се и казва - ‛Есета‛, и там няма конкретни обекти; а последната част е посветена на неговата фирма, на собствената й сграда. Помежду са тия над 150 сгради и проекти в части, озаглавени по следния начин: ‛Ключови проекти‛, ‛Кутии‛, ‛Воали‛, ‛Опаковки‛, ‛Маси‛, ‛Тектоники‛, ‛Петна‛, ‛Кули‛, а най-спорната и неясна до момента е ‛Мереология‛-та. За да си отговори човек какво Перо има предвид под мереология, отваря Уикипедия и чете сложна философска статия за днешните теории за отношението между частта и цялото. Човек трябва да е чувал за бръснача на Окам и разни други неща, за да се опита да разбере какво архитектът има предвид. Предполагам, нито журито, нито публиката са наясно за какво става дума, а софийският проект като най-нова творба е еманация на същата материя.

- Как според вас ще бъде посрещнат проектът?

- Публиката, включително архитектурната колегия, ще бъде много стъписана, като види този проект, класиран първи. Нито между българските проекти от архитектурната работилница, нито между другите пет от поканените има нещо подобно. Перо е направил крачка в неизвестното, а дали това е крачка в едно лъчезарно бъдеще, или е нещо друго, никой не може да каже. Най-големият ми проблем беше да разбера преимуществата на подобен "градски пейзаж", който много прилича на природен. Идеята напомня за скали, каквито има в Търново, или при язовир Ал. Стамболийски, в долината на Русенски Лом - това е повече геотектоника, отколкото градски струпвания. На пръв поглед това се отнася единствено до формата. Има ли изобщо втори поглед, не знам. На макета сградите му са покрити с плексигласови калпаци, всички различни, различно високи, подредени в две вериги. Подобен проект, но с отчетливо понятни като архитектурни обекти продълговати сгради, беше българският проект на АДАИС –обединение на 18 фирми (?!). Перо каза, че калпаците са виртуални, но в предишните му работи от групата на воалите и опаковките, има намек за такова нещо, а самият той има проектирани опаковани сгради. На някои от таблата му опаковките не изглеждат условни, защото имат конструкции, подобни на тези от проекта му за Мариинския театър в Санкт Петербург – като дебели паяжини. Проектът на Фуксас за Миланската фиера като мислене е нещо подобно, при това осъществено, но там покритието е материализирано и то – убедително, но е само навес. Подобен предлага и Перо над част от пешеходната зона. Тези градски пейзажи, които се виждат от космоса толкова едри и значителни като естествени образувания, вече имат предтеча. Само че, за да се реализират като градски пейзаж, плексигласовите опаковки (които формират идеята и без които ефектът е немислим) ще трябва да се материализират с прозрачни корави конструкции или с някакви воали, мрежи.

- Какво има под опаковките?

- Под опаковките има най-обикновени сгради. Какви точно и с каква форма, с каква конструкция и какво предназначение, Перо не се занимава. Той вдигна едно калпаче и каза: ‛Ето тук има три кубчета, но те могат да са и пет, могат да са други, важното е да се получи този градски силует, който го докарва най-близко до замисъла‛. А замисълът е да се направи верига, която прилича на прозрачни скали, подобна на лъскав неизпечен кейк. Под сградите и на терена обаче има проста и стегната схема, паралелна, с един единствен тъп ъгъл, една чупка по средата. Под земята всичко е подредено много картезиански, много френски. Сутерени, гаражи, паркиране, обслужване, движение на няколко нива. А отгоре има "пешеходна зона", широка 200 метра, дълга 1000... и тези нечувани и невиждани не само в България скалисти вериги от двете страни. Такъв проект да спечели на чисто български конкурс беше немислимо.

- И все пак спечели.

- За мен е очевидно, че българската и чуждата част на журито са се разделили, чужденците са харесали Перо, а нашите не. Това е догадка, по средата на дебата се смяташе, че води Фостър, след него - българският проект на АДАИС, а Перо беше трети. Разбира се, има голямо значение, че той единствен от корифеите дойде да докладва лично. Три часа, след като кацна, се яви и въпреки че се падна да говори последен, беше свеж, симпатичен, отворен, достъпен. Френска работа. Като каза: ‛Обемите ми са виртуални‛, т.е. обвивките не са материални, се усети една въздишка в залата. Публиката реагира още на часа. Защото това е много спорен момент. Ако материалната структура се изпълни като отделни нормални сгради, а силуета просто трябва да си го въобразим (както той каза), това е много рисковано намерение. Ако ставаше дума за красота, неговият макет беше не само по-красивият, той беше различният макет. Останалите правят градски центрове, каквито сме виждали (освен Хадид, но тя не прави архитектура, а релефи). Имаше по-едри, по-дребни, със или без замах, но все познати неща. Непознатият човек в цялата работа беше Перо.

- Все пак обаче човек възприема градоустройственото решение, вървейки по улиците, не го гледа от космоса.

- Точно в случая не е така, защото комплексът е първото и последното нещо, което се вижда от София в едър план, излитайки или кацайки на близкото летище. Всички участници бяха отчели, че новият център се вижда прекрасно от самолет. Най-интересната илюстрация на Перо е изгледът от североизточния край на парцела, в дъното се вижда Витоша, а от двете страни стените на "каньона" рамкират кадъра. От подобна позиция, но с по-висок хоризонт, има огромна цветна панорама на Фостър, тя направи силно впечатление.

Всички чужди проекти бяха отчели, че доминанта на ситуацията е Витоша, че тя диктува решението. Композициите са изключително едри, защото планината е грамадна. Българите, може би понеже са й свикнали, по-малко са се съобразили с планината. А тя е вълшебна. Проектът на арх. Георги Стоилов прилича доста на проекта за град Бразилия - тук министерствата са в еднакви и паралелни призми, които държат оста на композицията, а в нейния край (там, където в Бразилия се издига сградата на Секретариата на Конгреса) има небостъргач във вид на висок неправилен цилиндър. Отдавна светът не прилага симетрични композиции с една висока доминанта, каквато беше в проекта на Лусио Коща. При Стоилов, освен тази основна композиция, от двете й страни има по два даунтауна с общ обем, по-голям от "правителствената ос", така че тук има две неща – Бразилия и Манхатън - в едно, на 6-и километър в София.


- Не е ли отживелица планирането и градостроителството на едри блокове, на големи площи едновременно - Бразилия, Димитровград, Дефанс... Китай строи чисто нови градове, но там са съвсем други условията...

- На големите проекти (както ги наричат французите) не може да им мине времето, а в случая и поръчката е такава. Ако я нямаше голямата идея и намерението да се строи комплексно и монументално, щеше да е много различно. Всъщност, на предполагаемото желание на обявителя да има монументален площад са отговорили единствено българските проекти. При останалите е трудно да се познае, че става дума за правителствен център – няма марсови полета, кур’д’оньори, симетрии, нищо такова.

- Изглежда най-силно впечатление прави проектът на Перо.

- Разбира се, аз не съм възторжен и заслепен. Този широк каньон всъщност отива от никъде за никъде. Той излиза някак си на Цариградско шосе в единия край при колелото и още по-някак си - на северния край, към Искърско шосе, и това е. Оста на Перо не е никаква устройствена ос. Тя е като топографска даденост, гледа Витоша, сочи Витоша... и нищо конкретно. Това, което не ми харесва в проекта на Перо, е, че не обръща никакво внимание на довеждащия транспорт, на комуникацията в тази част на града. Проектът му не съдържа комуникационни придобивки за града.

- А другите?

- Ами много е интересно. Един от българските журьори в паузата каза нещо, което беше много смешно, но и вярно. Българските проекти, и двата, съдържали точни символи на първични полови белези, единият мъжки, другият женски. Това го каза член на журито, но и от самолет се вижда, че беше истина. Изглежда човешкият стремеж да оприличава формите на нещо познато в друг мащаб е неизтребим.

Проектът на Хадид прилича на букет или на корал. Още нещо искам да кажа. Идеята архитектурата да се оприличава на нещо е стара френска мода. Именно Перо с проекта си за Библиотеката в Париж откри софистиката на прозрачността. Тя трая около десет години. Въпреки че точно в книгохранилищата (именно те претендираха за прозрачност) няма никакъв смисъл фасадите им да са прозрачни – по-скоро напротив. Прозрачните сгради на Стоилов в неговия макет са спомен от онази мода, други прозрачни макети нямаше. Ако в България днес виждаме градоустройството като форма, свързана с нещо друго, встрани от архитектурата, то Европа вече го изживя. Сега като кажеш, че искаш архитектурата да прилича на природата, на естествено образувание, това е твърде общо, твърде мащабно, не е метафора. Вече не е нормално да се твърди, че сградата приличала на фалос, на гъба, на звезда, на вихрушка, на галактика, на орбитална станция или на животно. Още има такива изказвания и обекти, които приличат на конкретни животни и организми, но това е минал етап. Ние тук обаче сме още в него. И китайците също – да твърдиш, че е хубаво стадион да прилича на гнездо, е идиотско. Самите му автори са мислели, че е идиотско, преди да ги наградят и построят.


- А в архитектурната работилница имаше ли интересни идеи?

- Да, може да се каже, че студентите нямаше да се срамуват кой знае колко, ако бяха гледани наравно с майсторите. Като тенденция всеки от тези 25 или 26 български проекта на изложбата в САБ могат да се групират, да се придърпат под знамето на някой от големите и да се подкрепят взаимно. Да се обособят видово. Аз се надявам някой ден някой да го направи при разбора на този паралелен преглед. Не по функционален и не по програмен признак, а подредени според вида на композицията - би се получило точно като в книгата за Перо. Възможните композиции (винаги) са краен брой.

- Опитвам се да разбера как това ново образувание, ако бъде построено, ще промени София.

- Трябвало е да го предположи този, който обявява конкурса. За мен беше потресаващо, че половината проекти (с изключение на Фостър и АДАИС) изобщо не се занимават с градския транспорт. Беше им изпратена метросхемата (проект) - може би повече от всичко друго си заслужава нея да публикувате. Тя щеше да е смешна, ако не беше ужасна. Това, което тя предлага, е толкова дивашко, че участниците просто не са я взели предвид. На останалата София те не се месят. Аз се надявах – ще дойдат външни хора, ще кажат: ‛Абе, от 70 години имате прекрасната идея на някой си Мусман за релсов транспорт, който свързва най-хубавите ви нови квартали – готов път, трасето му седи и релсите му още ги има в нашия обхват; можете директно да го вкарате в употреба". Няма такова нещо. Външните хора са си казали: ‛Както сте се докарали, така ще се съобразим‛ – програмата нищо не иска от тях, нито предлага алтернативи по въпроса.

Аз се надявах някой от участниците да каже: ‛Летището ви е близо, това е временно, да мислим в далечна перспектива. Повече от 20-30 години не може да изкара, тъй и тъй ще го местите. Какво правим тогава?‛ Или обратно: "То остава там, разширява се, наоколо се строи ниско, гористо и се правят нови гари за друг вид транспорт, не този, който предлагате. Метросхема като вашата никъде няма - примки в полето като връзки за обувки". Това се надявах да стане, но не би.

Смятам, че за тях е било по-интересно как стои новият проект спрямо собствената им линия на развитие, на моментните им интереси и тенденции, отколкото да решават проблемите на София. Това важи и за българските проекти. Освен това, дори най-прославените пет пари не дават за качеството на работното място и качеството на обитаване. Жилищата, офисите и хотелите, които предлагат, не се вписват в никакви норми, дехуманизацията е пълна. Виж, под открито небе са хубави... те не биха били толкова безотговорни, ако обявителят беше читав.

Всички очаквахме повече. Обаче конкурсът все пак беше полезен, защото много ясно показва накъде вървят нещата, какво значи голямо бюро и славен участник, нашите екипи как стоят спрямо тях...


- И награденият строи?

- Тук очевидно предстои огромен път от голямата идея до конкретното строителство. Този път е по силите само на такива големи проектантски бюра като техните. Те могат да си позволят да хвърлят голямата идея, защото, примерно, остане или не остане опаковката виртуална, знаят как да я реализират. А ние не, много сме далече.

От една страна, проектът на Перо е реалистичен - той не може да се започне веднага, но може да се строи на части, може да се построи наполовина; може да има опаковка виртуална, което е по-трудно, отколкото ако е материална, но ако стане материална, ще трябва да се мие; всичко е постижимо. Ако беше разрешено да се пита от страна на публиката, щях да питам Перо как може да се материализира виртуалната опаковка. (За полярния кръг и за екватора е добра идея да създаваш квартален микроклимат; в нашите все още благодатни условия няма смисъл. В България, ако архитектът е добър, сградите няма смисъл да бъдат климатизирани.) Но това щеше да е много излишен въпрос. Перо щеше да се засмее и да каже: ‛Аз така си го представям и мога да го направя да изглежда така, без материална опаковка‛.


- А как се представиха останалите – Заха Хадид, Фостър, Фуксас?

- Не мога да се съглася, че Заха Хадид е архитект. Дизайнер, скулптор - може би. Тези десени, които е показала като развитие на идеята, под формата на шалове или фаянсови плочки щяха да са супер. Това, което тя всъщност предлага, е вместо да се разпростре из целия терен от 600 декара, да свие в един квадрат цялото съдържание. Квадрат, който има по-малко от една трета от целия терен, за сметка на страшна гъстота вътре, като средновековен арабски квартал, но от небостъргачи. Посред много високи жилищни квартали със заоблени форми щръква едно несиметрично, остролисто цвете, разположено встрани от центъра на квадрата; и тази скулптура, всъщност нечувано висок релеф, представлява акцент и доминанта на композицията. Около застроения квадрат има грамаден парк от всички страни. Очевидно от самолет ще изглежда красиво - с дълбоките си сенки и тъмни каньони ще бъде нещо, което е... абе, каменно цвете. Каменно-стъклено цвете, с малко арабески, стилизирани растителни фрагменти, които всъщност са високи сгради. Но това не е архитектура. И природа не е, а хиперболизиран микрокосмос. Става за списание, но не става за работа и живеене.

А Норман Фостър е голямото ми разочарование. Той изглежда е мислил, че сигурно печели и е проектирал така, че да хареса на аборигените и да построим замисъла лесно - с нашите възможности и представи. Първичните полови белези той разполага редом, като кулата е изнесена извън кратера. Развитието на идеята е представена (интересно и щедро) чрез серия от макети, от които се вижда, че дълго време кулата е липсвала и се е появила на финала. А съвсем накрая е сложил една абсолютно излишна, с нищо неоправдана редица от 25-30-етажни жилища и хотели, като моливчета, по северната граница. Точно там има разсед, там не бива да се строи изобщо, камо ли високо. В неговите натуралистични макети дори етажите са подчертани с райе, да не стане някоя грешка с аборигените.

Алтернативен е проектът на Фуксас – той има три ясно обособени "букета" от сгради, на кръгъл план всеки "квартал". Те могат да са два, могат да са пет – на етапи според възможностите. Той също пет пари не дава за мащаба и комуникацията в града. Неговият бял, силно стилизиран макет е антипод едновременно и на Фостър, и на Георги Стоилов. Както и Хадид, той се изявява преди всичко като скулптор. Нека са повторя - ако идеята беше да отворим вратите на големите архитекти за поръчки в България, конкурсът е успех. И това, че спечели визионерски проект без много доказателства и без снизходителни реверанси към публиката, е напълно приемливо. Такъв, какъвто е, проектът на Перо не може да се построи веднага, нито след 10 години. Много неща има да се доизмислят. Лошото е, че награденият проект не допринася за софийското градоустройство. Фостър се беше постарал много повече – той връща метрото по "Цариградско шосе" (дали знае, че така беше мислено първоначално?) и прави връзка с проектирания клуп за летището през "Дружба". И предлага нова линия по трасето на околовръстната железница. Направи ми впечатление в неговите схеми, че "пътят за Белград" не минава по "Сливница", а по "Тодор Александров"!

Точно по същото време, със същите срокове, горе-долу на същата площ и в сходна по значение територия тече конкурс за нов градски център "Уелси роуд енд парк лейн" в Кройдън – едно от присъединените градчета на 19 километра от Трафалгарския площад. Спрямо нашите мащаби - горе-долу същото. Тяхното "Цариградско шосе" обаче минава през средата на конкурсния терен. Ние на свой ред можехме да постъпим по английски, ако бяхме включили в конкурса прилежащите "Младост 1", "Въртопо" и бяхме поискали цялостно транспортно решение в тази част на града.

27 април 2009

Разговора води Христо Буцев