Русия винаги е била примамлива за българите. Близкият език, сходните нрави, богатата култура, историческите преплитания – всичко това се омотава в кълбо, което – като го търкулнеш, все ще стигне до някого, който ще хване с мерак крайното конче, ще го подръпне и така – разгъвайки го, да стигне до голямата страна. Дори Бай Ганю е бил в Русия, какво да кажем за възрожденците ни. Поради това, когато ти се отдаде възможност да посетиш Русия, особено пък ако мястото се нарича и Санкт Петербург, няма време за замисляне и дърпането на крайчето конче ще е още по-нетърпеливо: България – този ъгъл от света, и българинът – този провинциален жител на планетата, няма как да не се впечатли, че ще го приеме един град, бил столица на империя и построен с такъв точно замисъл – да бъде столица на империя. Ситуация, описана вече от Йоан Екзарх – кой ще откаже да види такива чудесии?! Не се отказах и аз, когато Мария Станкова ми се обади, че сме поканени тя, Силвия Чолева и Палми Ранчев от Международна асоциация ‛Живая класика“ да бъдем представителна делегация, която да гостува в рамките на Санкт-Петербургския ‛Салон на книгата“ за Дните на българската култура, в частност литература.

Както е известно, 2009-а е Година на България в Русия и шанс, макар и не кой знае колко голям, да се опитаме да заинтригуваме огромната страна с писането по/на български. Още повече, че имахме и добър повод – романите на Мария Станкова ‛Наръчник по саморъчни убийства“ и ‛Трикракото куче“ бяха преведени и издадени в Русия под общото заглавие ‛Лекарство от зла“. И така – спокойни, уверени и нетърпеливи – зачакахме пътуването до Нева.


Приключенията преди Русия

И щяхме да си чакаме и досега. Найден Андреев – бивш естрадник, в момента технически сътрудник на МК, назначен от Стефан Данаилов за главен координатор на годината на България в Русия (вероятно защото преди време е пял негова песен, друга причина не виждам, човекът не става, по случилото с нас си личи) получил поканата, пренасочена към него от министър Стефан Данаилов, но решил (може би защото в Русия не отиват любимите му членове на Съюза на българските писатели, хеле пък Любомир Левчев хич го няма, а кой е по-велик от Любомир Левчев), че ще я пренебрегне и въобще няма да задвижи въпроса. Превръщайки, така да се каже, собственото си невежество по отношение на съвременната българска литература в основание да цензурира нашето пътуване. В същото време уведомява руската страна, че всички по гостуването на българските писатели в Санкт Петербург върви по план – и те спокойни, и ние спокойни. Дори, за по-голям авторитет, се представял пред хората от ‛Живая класика“ и пред Санкт-Петербургското правителство не като съвсем обикновен технически сътрудник и координатор-наемник, а като заместник-министър. Ех, мераци на неудовлетворено самолюбие и прекършено либидо! Нашето спокойствие обаче също се прекърши, след като времето си минаваше, а никой отникъде не ни потърси, за да си дадем международните паспорти за руска виза. Обадихме се в Министерството на културата, там охнаха и ахнаха, от Санкт Петербург им вдигнали скандал и те – щат не щат – влязаха в режим на съдействие. Надежда Захариева помогна за бързото издаване на визите ни, но категорично отказа да ни включи в групата, пътуваща под егидата на министерството, пътя трябваше да си платим сами. Вярно, бяхме закъснели, но не по наша вина – Найден Андреев, естрадникът, не си беше свършил работата, дори напротив – беше саботирал културните връзки между България и Русия и повече дори – беше саботирал годината на България в Русия. Прочее, техническият сътрудник с мерак за заместник-министър още се шляе из коридорите на министерството, усвоявайки по предназначение народната пара. И не пропускайки да разнася музикалното си бездарие по световните сцени – било в Москва, било в Брюксел, било където свари. Като в същото време се явява по телевизия ‛7 дни“ да учи на ум и разум зрителите.

Както и да е, след нерви, търчане, несигурност ще пътуваме ли, не ли – най-сетне тръгнахме. И – като благодарим публично на министерството за съдействието при визите, за останалото съвсем спокойно можем да кажем – българското Министерство на културата е Министерство на българската социалистико-реалистична култура, министерство на/за хора, които отдавна са изпаднали от културния процес, но които то зорлем пробутва, зорлем ги крепи като живи мощи. Но живите мощи – ако и част от културата, са нейното минало, нейното настояще е живият поток, който я съживява и обогатява. И докато българското Министерство на културата не се обърне с очи към този жив поток, дотогава там ще е застояло и миришещо на лошо блато. И това го казвам не за да ругая, това го казвам с добро чувство и с огромно, ама наистина огромното желание да помогна.


Приключенията в Русия

В Санкт Петербург ни посрещнаха Марина Смирнова и Ярослава Кин, съответно изпълнителен директор и менажер по проектите на ‛Живая класика“. Настанихме се в хотела (‛Арт хотел“ – показателно наименование, разположен е на улица ‛Маховая“) и веднага на ресторант. В Санкт Петербург бяхме в края на април, но приближаването на белите нощи се усещаше – часът е 21, после 21.30, след това 22.00, а слънцето още свети. Малко е объркващо – с усещането си, че има още много от денонощието, а то всъщност преваля, към края си е. Тъй и в ресторанта – имахме чувството, че малко раничко отиваме – ярко е слънцето, а то хич не беше. Но разказвам приключението ни с ресторанта заради други две неща: първо, той беше грузински и когато попитах: ‛Грузински ресторант в Русия след август 2008?“, ми отговориха, че само името му е грузинско, иначе всичко си идва от Русия. Сиреч ембаргото работи, което не пречи и на симулакрумите да работят. Другото, по-важното – там се запознахме с Андрей Битов, един от големите съвременни руски писатели, автор на ‛Пушкински дом“ (прочее, книга, все още непреведена в България – пропуск). Очарователен или, както биха казали руснаците, ‛замечательний человек“ – открит, умен, освободен, благоразположен. Той е причисляван към руския постмодернизъм, но прозата му е интелигентна, мека, фина, градска, елегантна, ромоляща – учена проза, ерудирана и умна. На масата беше в стихията си, както в стихията си беше и по време на ‛Кръглата маса“ на другия ден. Тогава той цитира Пушкин, че руснаците не били особено любопитни към другите в отговор на моите думи, че ако наистина има изгубен интерес между България и Русия, тази загуба е едностранна – само от голямата държава към малката, не обратното. Преди да заминем, влязох в сайта на книжарница ‛Български книжици“ и установих, че в раздела ‛Руска художествена литература“ са посочени цели 353 заглавия. Между тях, разбира се, много са съвременни криминалета – Александра Маринина води първенството, ‛Бригада“ също е там, както и поредицата ‛Патрули“ на Сергей Лукяненко, но стоят и автори като Юз Алешковски, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Владимир Войнович, Людмила Улицка, Саша Соколов... Особено важно тук е значението на библиотеката ‛Нова проза“ на ИК ‛Жанет 45“ и ‛Факел експрес“, но и други се престрашават – ‛Бард“ например издават братя Стругацки, а ‛Захарий Стоянов“ – руска класика (ясно защо – за да не плаща Иван Гранитски авторски права). ‛Кариопа“ издава Виктор Пелевин, ‛Агата-А“ – Владимир Сорокин; въобще да се говори за липса на български интерес към съвременните руски автори е пресилено, да не кажа невярно. А какво да кажем за апостолската дейност на Георги Борисов и списание ‛Факел“, благодарение на които ние сме напълно в час не само за последните ходове на руската политика, но и за последните ходове на руската литература. Докато преводът на Мария Станкова в издателство ‛АСТ“ (преводачът, между впрочем, не беше посочен никъде в томчето) се явява първият превод на български автор след 20 години пустота. Нашите питерски колеги живееха с представи за българската литература от преди 30-40 години – споделяха мило отношение към Павел Вежинов и към българските ‛детективи“, писани от Богомил Райнов и Андрей Гуляшки. Сиреч, литературни връзки и познания от годините на социализма, след това – мир и покой. ‛Живая класика“ са се нагърбили с нелеката задача да запълнят тази празнина и поканата им към нас беше първата им стъпка в такава посока.

Време е вече да разкажа по-подробно за нашите домакини, защото те са надеждата на съвременната българска литература за пробив в Русия. Международната Асоциация на центрове за съвременна култура ‛Живая класика“ е основана през 2007 година от випускници на Филологическия факултет на Санкт-Петербургския университет ‛на базата на Института за руска литература (Пушкинский дом) към Руската академия на науките“. В асоциацията вече споменах за Марина Смирнова и Ярослава (Слава) Кин, останалите са Борис Аверин, Александър Болшев, Анна Абалакина, Ксения Лоскутова, Даря Пичугина, Анна Флоренская, Владимир Voldoo Чулгин, Елена Ухина и Николай Патарая. Но който иска повече да узнае за дейностите на руските ентусиасти, нека влезе в сайта liveclassics.ru, там ще научи всичко. Само ще посоча, че освен с популяризацията на най-добрите произведения от литературното минало и настояще, ‛Живая класика“ се е устремила да търси в Русия място и за френската, немската, италианската, арменската, американската, казахската, българската и балканските литератури. Тяхната енергичност вече дава резултати – освен организираните Дни на българската литература в Санкт Петербург, тяхно дело са и честванията, посветени на Андрей Битов и Людмила Петрушевска, спектакли, електронни издания и т.н., и т.н. Забележителна креативност плюс работа в екип и нещата се получават. От което, прочее, може да се поучим и тук, в България, вместо всеки да се грижи сам за себе си и съвсем малко за литературната общност.

Не бяхме само българи гостите на питерския ‛Салон на книгата“. Имаше шведи, французи, германци, литовци. За всички нас беше организиран ‛Литературен експрес“ – руски писатели разказваха за местата на литературния Санкт Петербург и тези, които са останали в паметта им. Чухме за блокадата, за пътя на Разколников до лихварката, за Смолни, за архитектурните безобразия (и там ги има, макар че са доста по-малко, отколкото в София и въобще в България), за Пушкин, Достоевски, Есенин, Ахматова... И много малко, почти нищо за Бродски. Пихме шампанско и ядохме зефир на Дворцовый мост, пихме водка и ядохме хайвер в Дома на писателите – впечатляваща сграда, голяма и поддържана, в София такова нещо няма, а май и в България. Въобще може да се каже, че уважението към литературния труд в Санкт Петербург, пък и в цяла Русия, се е съхранило – писателят не е някакъв странен тип, който нека си пише, щом го влече, ама да не ни занимава с това и да не ни иска нищо, а важна културна фигура, без която идентичността на нацията е невъзможна, а гордостта й – още по-малко. На срещите с българските писатели, на които аз съвсем не очаквах множество посетители, бях опроверган – имаше хора, залата – ако не пълна, поне не полупразна. С една дума, Санкт Петербург ни посрещна и задържа с благоразположение и доброжелателство – времето беше прекрасно за края на април, слънцето, както казах, грееше ярко и жарко до 22.00 часа, хората бяха любезни, мили, усмихнати, услужливи. Като прибавя и това, че – возейки се с автобуса на ‛Литературния експрес“ по задръстените улици на Санкт Петербург (там, между другото, разбрах, че проблемът със задръстванията в София е нерешим – след като в този известен с ширината и простора на улиците и проспектите си град стават задръствания, какво да се надяваме за София), ни беше осигурена специална милиционерска кола, която да ни проправя път – човекът на литературата се чувства важен, уважаван, значим. Както каза един от нашите руски колеги: ‛Милиционерски ескорт за литературата – как да не си представим поне за малко, че от нас зависи нещо“.

Е, имахме приключения и на връщане – объркахме часа на тръгване от Санкт Петербург и изпуснахме самолета си. Тогава се ударихме челно в стената на руската бюрокрация, за която личността е нищо, а институцията всичко. Но няма да развалям прекрасните си спомени от Санкт Петербург и приятелите от ‛Живая класика“ с този разказ – макар че винаги съм знаел и знам, че руската държава и руската култура са съвсем различни неща, както и руското чиновничество и руските хора. Полюси на смразяващ студ и очарователна топлота, но Русия, знаем, е страна на контрасти, така че и този не бива да ни учудва. Просто трябва да работим за възобновяване на интереса й към нас, българските пишещи, защото – убеден съм, имаме какво да предложим. И то съвсем не свършва със стиховете на Дамян Дамянов и книгите на Людмила Филипова, изложени на българския щанд в Санкт-Петербургския ‛Салон на книгата“.