Болонският процес

Болонският процес има за цел да създаде европейско пространство за висше образование с общи стандарти за академичните степени – бакалавър, магистър и доктор, както и стандарти за качество и за признаване на придобитите квалификации и на периодите на обучение на територията на цяла Европа. По-конкретно, той обхваща страните, ратифицирали Лисабонска конвенция (Конвенцията на Съвета на Европа и ЮНЕСКО от 11 април 1997 г.) Името на Болонската декларация (Съвместна декларация за европейско пространство) идва от университета в италианския град Болоня, където тя е подписана през 1999 г. от министри на образованието от 29 европейски страни.

Преди Болонската декларация документ с подобен характер е Magna Charta Universitatum, който е подписан на 18 септември 1988 от ректори на европейски университети, събрали се, за да честват 900 години от създаването на Болонския университет. През 1998 г. пък министрите на образованието на Франция – Клод Алегр, на Германия – Юрген Рютгерс, на Италия – Луиджи Берлингуер, и на Великобритания – баронеса Теса Блекстоун подписват Сорбонската декларация, в която се обявяват за „хармонизиране на архитектурата на системата на европейското висше образование‛.

Страни, присъединили се към Болонската декларация:

1999 - Австрия, Белгия, България, Великобритания Германия, Гърция, Дания, Естония, Исландия, Испания, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Словения, Унгария, Финландия, Франция, Холандия, Чехия, Швейцария, Швеция;

2001 - Кипър, Лихтенщайн, Турция, Хърватска;

2003 - Албания, Андора, Босна и Херцеговина, Македония, Светия престол, Русия, Сърбия;

2005 - Армения, Азербайджан, Грузия, Молдова, Украйна;

2007 - Черна гора.

Монако и Сан Марино са единствените членки на Съвета на Европа, които не са се присъединили към Болонския процес.

К