Кошмарът на Хумболд

Бидейки философ, лингвист, дипломат и министър, Вилхелм фон Хумболд намира и време да създаде през 1810 година Берлинският университет, който носи днес неговото име. За времето си това е визионерски проект - той решава да събере в университета различни дисциплини, за да могат в него студенти и преподаватели с всякакви нагласи да се сблъскват и така да провеждат „свободно търсене“, освободено от философски системи и други предразсъдъци. За разлика от Германия, където той е много известен, както и неговият брат, естествоизпитателят Александър, в Европа малко се знае за неговото дело. Като че ли тази празнота трябваше да запълни създаването на едно „европейско пространство за висшето образование“, започнало с Болонската декларация. Хармонизацията на системите на висшето образование, започната с нея, изглеждаше тръгнала от доброто намерение да се промени в известна степен прекалената меркантилност на процеса по изграждането на Европа, да позволи най-накрая появата на европейско съзнание. Уви, въпреки че поставя основите на една подобна Европа на знанието, определяйки лостовете за постигането й, Декларацията се опира на най-малкия общ знаменател – културата на управлението.

Това е мнението на различните автори в този сборник, който представя резултатите от колоквиума „Националните образователни системи и националните мисловни категории“, състоял се в Копе, Швейцария, през 2004 г. Подчиняването на висшето образование на пазара, за което става дума в сборника, минава през уеднаквяване на ръководенето на курсовете, което не се интересува от спецификите на отделните дисциплини, за да се получи една обща и еднаква „образователна услуга“. Услугата се състои в прилагането на привидно неутрални инструменти – като разделянето на обучението на три етапа (по 3, 5 и 8 години: бакалавър, магистър, доктор) за сметка на междинните дипломи; разбиването на образованието на модули, което върви заедно със създаването на системата на кредитите, които да могат да се „прехвърлят“ между европейските вузове. Тази система облагодетелства по условие мобилността на студентите (ала не на независимо кои), но преди всичко свежда стойността на обучението единствено до неговото часово измерение. Тя облагодетелство най-вече усилената автономизация на вузовете, окуражавани да се втренчат в собствените си ресурси, като създават катедри, спонсорирани от частни фирми, или като въвеждат постоянно повишаващи се – там, където досега ги е нямало – такси за студентите. Което води директно към приватизацията на вузовете. Накратко казано, става дума за нещо повече от хармонизация на съдържанието на образованието. Това наистина е проект с голям размах, целящ да преобрази условията за производство и разпространение на интелектуалния труд, да сведе висшето образование до стандартизирана услуга, осигурена от университетите, мутирали в конкуриращи се предприятия, водени от истински мениджъри, бълващи проект след проект и стремящи се да осигурят колкото може повече „професионализацията“ на студентите, вместо да култивира у тях критична мисъл, както показва Сандрин Гарсия в статията си. Намаляването на средната продължителност на обучението в бакалавърската степен е придружено със засилването на школския характер на научаването и със снижаване нивото на научни знания и компетентности за по-голямата част от студентите. […] Цената, която ще трябва да се плати, освен новите социални неравенства при достъпа до културните блага, ще засегне способността за самостоятелно критическо мислене и „средната“ научна компетентност, отбелязват в увода Франц Шлютхайс, Марта Рока и Ескода и Пол-Франц Кузен.

Моделът, който авторите повече или по-малко поддържат, е системата на държавните университети. Рик Фантазиа разкрива в статията си големите неравенства между тях самите и в достъпа до образованието в тях, както и първенстващата роля на наследствеността и на социалния капитал, които фаворизират постъпващите.

В книгата се разглежда и образованието в няколко държави. Шарл Сулие описва „френския случай“ и разкрива „разрастването на управленския дух“, който се поражда от конфликта между факултетите. Докато най-отдалечените от новия дух на капитализма се стремят, както чрез студентите си, така и чрез преподавателите, да изявяват своето противопоставяне на Болонския процес, той пък е подкрепян от множество дисциплини, близки до управлението, които повече или по-малко съзнателно виждат отплатата, която им обещава превръщането на университетите в масови business schools. Той отбелязва и двойствената роля, която социологията играе в този процес, превръщайки се в истински Троянски кон, когато в нейната „автономна“ версия ударението се слага върху утилитарността, изискваща методите й да се поставят в услуга на бизнеса или политиката, както беше вече отбелязал Пиер Бурдийо.

В Италия, според Стюард Улф, прилагането на Болонския процес позволява да се изявят известни противоречия и „клиентелистки“ логики, съществували досега в университетското образование и които без съмнение изискват реформа. В Германия въвеждането на реформата изостря други противоречия, според Улф Вугениг – тя изостря сдържания досега елитизъм, изявен в дуалистичната система на висше образование – традиционни университети и Fachhochschulen (Висши професионални училища) – и предизвиква остри противопоставяния.

„Духът на Болоня“ поставя управленската логика в центъра на дейности, които би трябвало да са й чужди. Той е доста по-малко щедър, отколкото ни внушава текстът на декларацията, предупреждава в заключението Ив Уинкин, добавяйки, че ако търсим кои са наивниците „между стачкуващите [тогава, срещу болонските нововъведения, бел. р.] студенти и ректорите на университетите, те едва ли са тези, за които си мислим.“

Liens-socio.org