Мастилени петна след Людмила Филипова

Я научила женщин говорить,
но, Боже, как их замолчать заставить...

Анна Ахматова



Още от първите страници на „Мастиленият лабиринт“ ми стана ясно: не, това няма да е между книгите, които ще взема с мен на пустинен остров. Не искам тя да ме води „до дъното на Историята“ – плитко и скучно ще ми е през целия път. Ясно ми беше, а все пак продължих да я чета. И когато я прочетох, след кратка почивка (нещо като карантина), започнах отново. Сякаш не можех да повярвам, че всичко това наистина се случва с българското слово. А би трябвало да съм претръпнала... Тогава защо с толкова гняв подчертавах претенциозните пасажи, които ме убеждаваха отново и отново, че авторката се намира отвъд границата на бездарието?!

Да, две трети от този така наречен роман е школски послушен преразказ на чужди мисли и научни трудове. Допускам, че при надлежно почистване от всякакви опити на Людмила Филипова да изрази лично мнение, подобно действие може да носи някаква полезност. Например, запознаване по достъпен начин на учениците до седми-осми клас с работите на големи наши учени-историци.

Преразказвайки дисциплинирано теориите на общопризнати имена в историческата – и не само - наука, обаче, Людмила Филипова иска не толкова да се скрие зад гърбовете им, колкото да се качи на главите им и така да извиси ръст.

Да, словесното новаторство на Филипова е такова, че героите й ни гледат с „гълъбови очи“ и носят „снежни якички“ (пояснявам за авторката: за цвят на очите се използва „гълъбовосив“ или „гълъбов цвят“, просто „гълъбов“ характеризира форма и големина и тогава героят е за ожалване; със „снежнобял“ можем да определим цвета на якичката, „снежен“ посочва материала, който моментално се стича по гърба, създавайки неприятно усещане). Но това е по-скоро забавно, защо се гневя? Наистина, малко трудно мога да разбера изречения от рода на „Вера вдигна очи от страниците и захапа с тях репортера“ – с какво точно е бил захапан бедният репортер – със страниците или с очи. Ако обаче си чел „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, бързо ти става ясно: „Предай на своя господар – захапа ме с очи монахът...“ (с. 160). Не можем да отречем, че като читател, Филипова има добър вкус.

Това, за жалост, не й пречи да създава изречения, от които читателят остава без дъх: „Бяха толкова реалистични, като че от ноздрите на животните всеки миг ще запращи пара, а копитата им ще звъннат в мрамора. Срещу тях позираше голата статуя на Аполон и сякаш махаше за поздрав на конниците с прекършената си ръка“ (с. 124). Какви ги върши парата и защо статуята позира (при това гола!), само авторката си знае. А за граматика е просто дребнаво да споменаваме.

Но когато герой на Филипова обува „строените до вратата ботуши“ (с. 206), това му дава възможност да разполага със значителен брой крайници и да се окаже полезно за динамиката на действието. Можем да налетим и на някой, който носи „гора от цветя“ (с. 226), да надникнем в зиналата черна паст, където треперят „призрачножълти точки, като електрически риби на дъното на океана, където хората не стигат“ (с. 25), да видим „сенките на пламъците“ (с. 32), да чуем „пронизителното като ранен трол“ (с. 38) скърцане на врата. После, на с.49, ще разберем, че крачките могат да бъдат „безмълвни“ и да се взрем в лице, което „дава вид на вглъбен в мислите си човек“ (с. 62), докато героинята Вера чувства „тежест, която я дъвчеше с челюстите си“ (с. 66). Ако ви се струва, че прекалявам с цитатите, бързам да уточня – подобни постижения могат да бъдат открити почти на всяка страница от текста на Людмила Филипова. Читателят е пощаден единствено на местата, където Филипова преразказва.

В едно свое интервю (или писмо, не помня) авторката се оплаква (дали тук изразът „проскърцва като ранен трол“ няма да бъде по на място?), че живеем във време, когато всеки втори пише. Пояснявам за Людмила Филипова – и по времето на Пушкин е било така, що се отнася до грамотното население. Проблемът с писането в нашето съвремие е в това, че текстове като „Мастиленият лабиринт“ доказват единствено вредата от всеобщата грамотност. Изчерпаните тиражи на книгата не ме впечатляват - в края на краищата, не само авторите могат да бъдат стилистично безпомощни и неграмотни. Освен това, агресивната рекламна кампания, свързана с издаването на текста, можеше наистина да продаде „лед на ескимосите и пясък на бедуините“. Навярно в това е и основната причина да се занимавам с този текст – създаването на „дюкян“ за производство на този вид кръстословици може да е доходоносно, но няма нищо общо с литературата.

Такива са възможностите на Людмила Филипова да борави със словото, затова и образите в текста са лица с най-общо изражение (моля да бъда извинена за перифразата).

Вера, милата героиня Вера – въпреки очевидната любов на авторката към нея, е, убедена съм, девойчето с проблеми - доста е истерично и непрестанно се разпада. Сърди се на татко, хапе с очи репортера и усеща непреодолимо влечение към злодея. Всичко това най-вече защото „В мига хората няма как да знаят всичко онова, което може да последва след някоя неочаквана среща. И слава богу, защото иначе много всепоглъщащи моменти не ще бъдат изживени“ (с. 161). Ето такива неща се раждат, когато „зъбчатите колела на мисълта й захрупаха толкова бързо, че скърцането им запълни тишината“ (с. 166). Извисена от това хрупане и скърцане, героинята все по-трудно и с нежелание възприема заобикалящата я действителност: „Вера се бореше с глъчката, долитаща от всички страни. Хора. Твърде много. Шепнеха, говореха, скърцаха с обувки, смееха се досадно. Лазеха като мравки между ушите й, докато се опитваше да открие какво се бе променило от вчера до днес“ (с. 189). Ами най-вероятно става дума за влошена хигиена.

Ариман – това подсказва и името му - трябва да е страшен и зловещ, но се получава, както е казал класикът, „той ме плаши, а на мен не ми е страшно“, защото как да се изплашиш от непознат, описан по следния начин: „Лицето му бе все така застинало в лишена от емоция безизразност. Погледът му бе ням в самотата, устремен в бездушното пространство. Като че трескаво търсеше невидимото, примирен пред последователността от очакваното и случващото се“ (с. 160)?! В подобни случаи храбрият войник Швейк казва: „Много обичам да слушам хора, които говорят идиотщини на квадрат“. Швейк винаги е в състояние да ти подобри настроението и да внесе известен оптимизъм във всяка ситуация. Все неща, които ще са ни нужни, за да можем да изтърпим друга среща с героя, при която той „погали с длан завивката на леглото, леко, сякаш се страхуваше, че може да я запали. Когато стигна до края й, стисна юмрук и долови комарите, които бръмчаха между ребрата му. Не, не бяха комари, а мухи и досега не бяха се обаждали едновременно“ (с. 204). Тук най-вероятно Швейк би се пръснал от удоволствие.

По-горе стана дума за динамиката на действието. Няма да се занимавам с туристическите постижения на героите. Има обаче един момент, от който на читателя наистина може да му се завие свят. На 280-а страница Вера наблюдава от прозореца на таксито „портокалови и лимонови дръвчета, отрупани с цвят“. На 281-ва страница героинята вече е слязла от колата и вижда още една „чудна портокалова градина... Оранжевите плодове на дърветата изпъкваха като точки на зелена калинка на фона на ярко синьото небе“. Пояснявам за Филипова: дори в Италия тия неща не стават с такава скорост.

Людмила Филипова определено търси свой, оригинален начин на писане. Когато подобно търсене е подкрепено с талант (Вера Мутафчиева) – резултатът е блестящ. В случая с „Мастиленият лабиринт“ имаме текст, който може да бъде определен от Хамлетовото „думи, думи, думи“.

Още един последен цитат, който показва как авторката подчертава нежната душевност на своята героиня: „Най-сетне двамата излязоха от гората и пред тях се откри гледка, която Вера пожела да закове в спомените си с пирони и да я облепи с тиксо за вечността“. Тук вече Ана Ахматова да й бере греха на Людмила Филипова.

Въпреки че Швейк успя да ми подобри настроението, трябва да кажа, че текстове като „Мастиленият лабиринт“ ме карат да мечтая за необитаем остров, където подобна книга няма да стигне. Няма да ми се налага да чета и общите приказки, с които Мария Станкова, доц. д-р Амелия Личева и Стилиян Иванов характеризират текста. Тези хора наистина ли не разбират, че подобно съсипване на словото означава ликвидиране и на мисленето!? Наистина ли не си дават сметка до какво води подобна арогантна неграмотност? Е, нека се огледат. И се сещам за думите на Ивайла Александрова от нейно интервю по повод прекрасната й книга „Горещо червено“: „Българската интелигенция сама участва в своето обезглавяване“.