Два и половина

„Новата книга на Богдан Русев е големият български пробив в съвременния детективски роман“ – с такова предизвикателство задната корица на книгата ни подканя да прочетем втория роман на трийсет и тригодишния Богдан Русев. Твърдението, разбира се, представлява рекламна хипербола, защото „съвременният детективски роман“ едва ли знае, че в него е бил направен някакъв пробив. И все пак, бихме могли да кажем добри думи за тази книга. Преди всичко, защото е много честна в жанрово отношение. Тя иска да бъде детективски роман и е точно това – нито повече, нито по-малко. Иска да си намери ъгълче в една много разпространена традиция и се е постарала да овладее нейната милионно изпитана и одобрена рецепта. Чете се бързо и с увлечение, интригата удържа читателския интерес, повествованието тече много леко, прелистваш страниците с необичайна бързина... Добри думи трябва да бъдат казани и за диалога: лек, пъргав, минимализиран откъм реторически похвати; нищо не спъва вниманието на четящия до степен, в която не го кара да се замисли за нещо повече от това, което му предлага сюжетното действие. Предполагам, че след като вече е овладял тази рецепта, Богдан Русев може да създаде цяла серия от подобни романи; и съм сигурна, че те ще намерят своята публика и ще имат доста приличен пазарен успех. А пък литературната критика може да напише нещо в жанра, предложен като алтернатива на традиционното кандидатстудентско съчинение за изпита в СУ. Достатъчно е да вземем цитат от Богомил Райнов (Господин Никой, например), да го поставим редом с цитат от Къщата и ще се сключи интертекстуално поле като източник на любопитни литературно-исторически разсъждения.

И все пак – какво не достига на Къщата, за да бъде истински принос (ако не чак пробив) в голямата световна традиция на криминалното четиво? Тя е малко по-„лека“ от средното равнище на добрите постижения даже в собствения си жанр. Характерите са „рехави“ и психологически неразвити, дори когато става въпрос за толкова известна сюжетна конвенция като детектива антигерой. Увлечен от бързината на възприемане, читателят чак накрая съзнава, че много малка част от сюжетното действие му е послужила, за да натрупа някаква логическа основа на финалните събития, които развързват интригата и предизвикват удовлетворение чрез освобождаване от сгъстеното напрежение. Развръзката, с други думи, се случва според отношения и събития, които са съществували напълно извън възможността да бъдат доловени и от най-прозорливия поглед, а това оставя усещането за „нагласеност“ и кара читателя да се чувства излишен – нещо, което детективското четиво не е в състояние да си позволи.

Повествованието е длъжно да кодира в себе си ключове за развързване на загадката и точно интелигентността на това кодиране определя границата между добро и посредствено в криминалното четиво.

И накрая, донякъде вживяна в детективската функция, ще попитам защо главният „лош“ герой, навсякъде известен като „Сашо Сотиров“, на страница седемдесет и втора се появява – навярно в контаминация с името на добрия герой, детектива-дилетант Ники Вълков, като „Ники Сотиров“? А пък в заглавието на колонката ми се крие времето, за което може да бъде прочетен романът, ако читателят му не се разсейва с други неща – два часа и половина.