Преди да пиша за „Варненско лято‛, трябва да разтоваря главата си от спомени: Васил Арнаудов, Малкълм Фрагер, Иван Маринов, Ифра Нийман, Марта Деянова, други... пак Васил Арнаудов.

Този фестивал ме е отгледал музикално – първо като дете, по-късно като младеж - фаготист от Музикалното училище, та до днешния не знам какъв, вече приютен от друг фестивал – „Мартенски музикални дни‛. Това е моята музикална дъга – Варна-Русе.

Тук свършва сантиментално-биографичната част.

Започвам своя разказ за финала на Варненско лято’09. Известно е вълнението на фестивалите – предизвестени провали и неочаквани радости, които си разменят местата. Например: неочаквано радостен провал. Човек обаче винаги трябва да е готов да бъде сполетян от хубавото. Така подготвен, отидох на концерт на чешкия струнен квартет „Беневиц‛.

И хубавото ме напълно сполетя – великолепен концерт! Заради Багателите оп.9 на Веберн, чието преживяване в зала е истинско чудо, и заради трагичния, балансиращ между играта и изповедта, квартет на Бедржих Сметана; и заради представения като истински бароков Trauerspiel Розамунда – квартет от Шуберт. Музицирането става театър – на звука, който се движи в ограденото от четиримата подвижно пространство, на афектите, на тайните свързвания и експлозивните промени. Говоря за музицирането на младите чехи. Звуковото богатство на квартета се разполага между нищото, през звуковия шепот до тихите викове. Динамично-тембровата и артикулационна скала изглежда бездънна в своята ниска област – тази на неизявеното, загатнатото и многозначното. Често свирят без вибрато, това дава огромна яснота на полифонията и изостря най-фино артикулацията, поради което музиката започва пряко да ти говори. За нескованата прецизност и порива при изпълнението на Веберн не искам да говоря, защото, споделяйки, губя нещо от съкровено преживяното – а, извинете, не искам. Очевидно е, че маниерът на свирене, мислене, общуване чрез музика, споделянето й в ансамбъл се променя. И „летвата‛, както повтаряше често Васил Арнаудов, „непрекъснато се вдига‛. Пред смаяните ни погледи.

(А нашите ведущи, както се казва, квартети израстват с лирико-танцувалните опуси на наш фертилен композитор плюс всякакви валсове, танга и пр. градински репертоар. Да.)

Следващата вечер не отидох на концерт (и това е форма на критика), останах пред радиото, за да чуя Симфония №3 от Малер с Константин Илиев. Изумително. (Какъв Оркестър е била Софийската Филхармония! И каква страст и суровост, и точност в Константин Илиев! И нежност нечувана.) Присъединявам това сюблимно изпълнение към фестивалните си преживявания.

Следва квартет „Бородин‛. И без предшестващите го чехи – „это не то‛. Но с оглед на тях – „это совсем не то‛. За жалост, това не е онзи „Бородин‛: Копелман (Дубински)-(Александров) Абраменков-Шебалин-Берлински. Въпреки че Андрей Абраменков още свири. Естествено, показаното не е „руина‛. То е рутина.

Хайдн, грубовато скициран, ритмически прецизно изсвирено Концертино (1920) от Стравински. Бях много благодарен, че чух тази чудна пиеса – вече не „Петрушка‛, но още не „Пулчинела‛: от руската гъсеница прораства бойка неокласическа пеперуда. Действително, както нахално се изразява младият Булез: „Стравински остава!‛ Шостакович – квартет №3 – добросъвестно съобщен. Катарзис – нямаше. Чудо – нямаше. Самите квартетисти – поотделно! – опитваха да се спасят от скуката чрез някакви волунтаристични подеми, виртуозности, спорадични възбуди или свръхтихи (неживи) динамики. Спирам, защото не ми е приятно да пиша така за един ансамбъл, който беше (ще бъде?) от висок ранг. Но ако пиша другояче, няма да е честно.

Отидох на концерта на Оркестъра на Китайското радио и телевизия (те каква аудитория имат!) малко притеснен от ред неясноти. Това симфоничен оркестър ли е? Или тип милиционерски ансамбъл за песни и танци? Или какво? Тръпнех да не чуя нещо от рода на „От изток пламенее зората‛ и други идеологически и пентатонически издържани песни, любими на Луиджи Ноно по едно време. Не – оркестърът е леко мичурински по състав – вярно, само традиционни китайски инструменти, но в комбинации, в които едва ли някоя императорска династия ги е слушала. Такъв един древно-народно-симфоничен състав, предназначен да записва главно филмова музика и музика към сериали (това са данни от програмата). Но свирят прекрасно - много поетично и гъвкаво. Извънредни виртуози, извличащи нечувани звуци от причудливите си съоръжения. Имаше нещо от рода на цимбал с continuo-функции, имаше вълшебния духов ръчен орган шенг, имаше лютни пипа, бамбукова флейта, quasi цигулки и т. н. Да не забравяме, че Китай цивилизационно ни води с ех-ех-ей колко хиляди години. Музиката очевидно е композирана или поне „пипната‛ от академични композитори – деликатно обаче, без много странични суб- и просто доминанти. За пълен лаик в сферата на китайското като мен беше много приятно, остана обаче чувство, че ми пя механичният Андерсенов славей. А аз искам живия.

Концерт на ОФД-Варна. Пропускам – не концерта, мнението си. Само да изкажа съжаление, че Менделсон не е унищожил приживе т. нар. Концерт за цигулка, че и с пиано и неясно защо – и с оркестър. Иначе програмата хубава1, но защ– deleted. И диригентът2 сигурно не е лош, но как да разб – deleted. И солистите3 – млади, старателни, обаче – deleted. Нататък.

А! Hortus musicus – Браво, Браво, Браво и мерси на тези чудесни (полу)старци-разбойници. Сякаш излезли от старичките, износени и много любими техни „грампластинки‛. Как слушахме навремето Ludus Danielis или плочата им с италиански ренесансови танци! Андрес Мустонен си е истински медиатор – между музика и инструмент, между ансамбъл и публика, между сега и тогава. Той свири, извършва дервишоподобни движения, модерира, прелюдира между пиесите, подпява, издава някакви парамузикални, но чудесни звуци. Създава шемет и всички благодарно се въртяхме там. Щастлив съм, че имаше онзи „брум‛ на живото музициране за разлика от стотици европейски групи за стара музика, автентични до смърт и стерилни до ужас. Чудесни музиканти-майстори са естонците и създават много радост, точно така: работилница за радост - Omnes gentes, gaudite!

Следва Таня Колева&адепти или, както дъщеря ми ги нарече, „перкусионически съдружници‛. Официално – Младежки перкусионен ансамбъл. Таня, пламтящата Таня е известна с дяволската си страст – изцяло споделена – към ударното царство, и силата, с която заразява/убеждава/принуждава околните да я следват в замислите й. Още шест момчета, напълно заразени, изтънчени в отношението си към звуците, ритмично витаещи, прекрасно „говорещи‛ многочислените перкусионни езици и диалекти, живеещи в музикалното Днес. Много различни – един е коварно-гъвкав, друг е силов, трети – вглъбен, друг – дистанциран ироник, друг пък любопитен и очарован. И в това представление имаше магия, а тя при ударните е просто задължителна. Много се радвах как толкова талантливите и отдадени момчета нищят Кейдж, Такемицу, Франк Дзапа. Пак имаше холандска музика, пак почти нямаше българска музика и това вече е рецидив. (А Румен Бальозов има извънредно смешни „Марсиански танци‛ точно за перкусионен секстет.) Страхотно, пропито с хумор и мрачно-деловита концентрация изпълнение на „Музика за маси‛ от Тиери де Мей, все едно, че съвсем без думи разиграваха Бекетовото „Охайо импромптю‛. Браво на Таня и „брави‛ на младите хора! И „добър път‛, понеже сигурно ще заминат да учат някъде без връщане.

Това за мен бе чудесният завършек на фестивала. Но... бедни, бедни Македонски, защо продължи още 2 дена?

Оперен гала-концерт. Не разбирам тази форма – все пак операта е интегрална творба и не се състои само от любими места. Не обичам подобни оперни карантии – оттук-оттам. Иначе певците навярно пеят добре – силно, страстно, високо... параноидно обзети, се хвърлят върху въображаеми врагове или либета. Но това сигурно е спецификата на оперното изкуство у нас днес. Твърде странен диригент – Христо Игнатов. Някак си унило-гузно поведение на пулта, това, което се чува, няма как да е различно, особено в оркестровите откъси4 . Нищо страшно, но едва ли в бъдеще бих бил привлечен от спектакъл или концерт под негово диригентство. Може би ще е интересно някой да (психо)анализира близо 20-годишното му присъствие на пулта и „на руля‛ на Варненското ОФД.

Последният концерт беше на белгийски хор. Посланици на Европа, културни мисионери и т. н. За да бъда политкоректен, само ще кажа, че не останах на втората част. Защо ли? Заради първата, разбира се. А може би зад гърба ми се е случило Чудото? Кой знае.

И все пак, стигат чехите и Hortus musicus, китайският оркестров славей и Таня Колева „со другаре‛, за да бъда много щастлив. Да се зарадвам и да приветствам сърдечно правещите фестивала. Радвам се, че пак успях да хвана моя детски Фестивал, макар и само за опашката.

Но в нея, повтарям, имаше няколко прекрасни пера...


1. Равел – Alborada del Gracioso; Менделсон; Рахманинов – Островът на мъртвите; Дебюси – Iberia.

2. Амори дьо Клозел – действително професионалист, но според мен изненадан от изпадналия в край-на-сезонна апатия оркестър и малкото репетиционно време.

3. Д. Малеева и Ксавие Льоконт де ла Бретонери.

4. Приятел ми пусна любителски видеозапис от откриването на фестивала – Десета симфония на Шостакович. Оркестърът свири по забележимо различен начин! Защо допуска странни изяви, не знам и не искам да знам.