Непосилната цена на колективизацията

 

Михаил Груев. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век. С., Институт за изследване на близкото минало, 2009. 362 с.

„Приличаха на бежанци по време на война, натоварили вещите си на каруци като цигани. Всички се изселваха и аз се страхувах, че в селото няма да остане жива душа...” Това е краят на една покъртителна история, която с много вещина ни разказва Михаил Груев в последната си книга „Преорани слогове”. Бежанците са всъщност няколкото милиона български селяни, останали без собственост, а войната, която се води с особено ожесточение почти цяло десетилетие, е насилствената колективизация на тяхната земя.

---

Петдесетте години на двадесети век са може би най-турбулентните в социално и икономическо отношение години на изминалото столетие. Те маркират края на един начин на живот, който определя ритъма на българите от столетия. За по-малко от 10 години селяните на Елин Пелин и Йовков губят не само земята си – източникът на тяхната прехрана и оцеляване във физически смисъл, но и неписания морален кодекс със своите патриархални правила на поведение. Светът на селото - такъв, какъвто съществува от векове, завинаги си е отишъл, а керваните на оцелелите се проточват по пътищата към града. За тридесетина години (от началото на 50-те до средата на 70-те) селското население се стопява с над 2 милиона души, а градовете набъбват почти три пъти. С пълно основание Михаил Груев определя колективизацията като „най-значимият стопански и социален катаклизъм, преживян от неговите [на българското село – б.м.] жители”. След руините на този гигантски проект на комунистическото генно инженерство остава „днешното обезлюдено и агонизиращо българско село”.

 

За колективизацията е писано много и да се добави нещо неизвестно във фактологията би било почти невъзможно. Вместо да върви по утъпканите вече пътеки, Михаил Груев ни предлага една нетрадиционна за класическата историография разходка из недавното минало. И наистина, възможностите пред него са били няколко: да се опита да повтори наративния експеримент, като разчита предимно на документалните масиви на централно и местно ниво; да ни предложи пълен с цифри математизиран разказ при всичката несигурност и даже манипулативност на комунистическата статистика или да фокусира изследователската си оптика в един отделен случай (района на Българския северозапад), понасяйки риска да бъде обвинен в непредставителност на своите изводи.

С пълното съзнание за съществуващите подводни камъни, Груев взема смелото решение да комбинира класическите историографски методи с все още недостатъчно популярните у нас подходи на микроисторията и устната история. Ако цитираме неговите думи: „налага се използването на „двойна оптика”, която да следи, от една страна, самата партия-държава... а от друга – да отчита рефлексията на всички тези усилия в живота на селската общност”.

Този неконвенционален изследователски хибрид от „неофициални” устни разкази и официални документи обаче се оказва изключително продуктивен, поне във варианта, предложен на читателите на „Преорани слогове”. С помощта на тази „двойна оптика” Груев е в състояние да проникне много по-дълбоко в процеса на колективизация, като инвентаризира не само неговия ритъм и периодизация, но и невидимите през институционалните архиви поражения върху „неписания морален кодекс”.

Ако се замислим, именно през този хибриден изследователски подход могат да бъдат открити някои от най-важните въпроси (и отговори) на съпътстващите колективизацията тектонични процеси в българското общество. В безспорно най-силния параграф на своето проучване (5.1.), авторът се опитва да разкрие механизмите, превърнали откритата (на моменти) съпротива на „далечния български Запад” в тиха и повсеместна адаптация към режима.

Отговорът, който - трябва да се признае - звучи доста убедително, Михаил Груев търси в настъпващите промени в ежедневния живот на доскоро откъснатия Северозапад. „Колективизацията – твърди авторът – започва да се схваща като метафора за цялостните стопански и социални трансформации, които се извършват десетилетия наред след Втората световна война... За голяма част от селските райони... тя съвпада с електрификацията”. Разбира се, в началото основен фактор е „вледеняващият” и „сковаващ всички страх”. Постоянните репресии и натиск безспорно дават резултат и сподавят всяка (видима) опозиция срещу колективизацията. Преди това обаче Северозападът събира смелост и сили за открита конфронтация с комунистическия режим. В едно неочаквано припламване патриархалната комуналност на селото се противопоставя на привнесената комуналност на колективизацията. С активното участие на Тодор Живков бунтовете са смазани, а лагерът в Белене получава нова партида за превъзпитание.

Откритият сблъсък обаче е много рискована стратегия, която носи тежка човешка цена. Затова и повечето предпочитат „двойствеността, пасивността и безразличието”. От тях, обаче, до „тоталния конформизъм в обществото” и адаптирането на Северозапада към кооперативното ежедневие има много път, който е извървян от властта с помощта на така наречената от Груев метафора за сипея:

Масовизацията [на колективизацията – б. м.] би могла да бъде оприличена на каменен сипей или лавина, при който се лабилизира първо най-горният пласт, който започва да „тежи” върху тези под него. От своя страна, поддалите се впоследствие, поради гъсто преплетената мрежа от семейно-родствени и междусъседски връзки, сами се превръщат в „тежест” за най-упоритите и устойчиви членове на локалната общност.

Веднъж пречупила съпротивата на „най-твърдоглавите”, много от които са изселени или пратени по лагерите, властта успява да гарантира външната лоялност на българското село. Тоягата става все по-малко необходима и по-често започва да се заменя от политиката на моркова: „50-те години на село са времето, в което се прокарват пътища, по които тръгва първата земеделска техника, първите коли и автобуси... светва първата крушка”. С рухването на частната собственост върху земята бързо са пометени и стожерите на досегашния неписан морален кодекс. „Постепенно кооперативното стопанство се „преоткрива” като неочакван източник на приходи, ползи и блага”. Формира се специфична „култура на кражбата”, при която присвояването на държавната (ничия) собственост се разглежда като заслужена отплата за насилствено колективизираната земя и отнетия работен добитък. С течение на времето топящите се селски райони успяват да „опитомят” системата, да я откажат от най-утопичните й идеологеми и да превърнат натрапеното и омразно ТКЗС в беззащитна дойна крава, от която безнаказано се черпят ресурси.

И тук Груев стига до втория си много важен въпрос, който структурира разказа и му придава аналитична дълбочина: „Защо, след като толкова насилствено и продължително е установяван старият режим тук [в Северозападна България], днес е толкова мъчителна раздялата с него ?”. Хипотезата на автора е, че всъщност се сблъскваме със сходна реакция на селото срещу заплашващата малкия му свят промяна. Тя идва отвън и се посреща с обяснима враждебност. Веднъж, през 50-те, обект на атаката е собствеността върху земята и утвърденият от векове начин на живот и труд. В по-ново време възстановената частна собственост пък ликвидира установеното „динамично равновесие” между системата и възползващите се от нейните зейнали пролуки селяни.

Разбира се, основният разказ следва криволиците на времето и вълните на масовизиране на колективизацията и „передышките” между тях. Благодарение на използваните устни разкази и лични свидетелства, процесът е представен многопластово, редувайки микро (в Делейна, Неговановци, Винарово, Брегово и т. н.) с макро (Видин, София) нивата на процеса. Единствената критика, която може да бъде отправена към „Преорани слогове”, е, че на някои места започва да буксува в прекалено „етнографична” екзотика. Вън от съмнение, Груев има добре развити сетива за етнографските институти на селото, но проточилите се на десетки страници описания на ритуалността на хляба, грамадата, задругата и заредата натежават и разфокусират наратива.

Етническата пъстрота на региона и неговият пограничен статут внасят допълнителни възможности за изостряне на анализа. Те, разбира се, не са пропуснати от Михаил Груев, който умело успява да намери значението на тези регионални специфики и да ги вплете в плътния разказ за колективизацията на селото. Нямам съмнение, че всички тези качества ще помогнат на „Преорани слогове”, също както и предните две книги на автора, да стигне до широк кръг читатели много повече, отколкото обикновено посягат към историческите лавици на книжарниците.

 

------

Предприетият от лятото на 1948 г. курс към форсиране на колективизацията в цялата страна обхваща с пълна сила и Българския северозапад. След като до този момент на територията на Видинска, Кулска и Белоградчишка околия са изградени само седем кооператива, на структурите на комунистическата партия в отделните села е възложено императивно да създадат ТКЗС. Ето как описва това събитие в родното си село тракторист от Грамада, на когото е възложено да изоре бразда, очертаваща границите на новия кооперативен блок от 6000 декара:

Първата оран беше с духова музика, 7–8 цивилни и още толкова въоръжени комунисти от селото. Чичо ми – Петко Марин, носеше отпред знамето и определяше къде да мине браздата – водеше ме през люцерни, овощни градини, засети вече ниви – важното беше да е най-хубавата земя. И тъй като беше най-хубавата, когато се изора с трактор, се получи много богата реколта...

Описаният модел на учредяване на ТКЗС би могъл да се проследи в много села в този край, а вероятно и в цялата страна. Особено характерен за атмосферата в локалната общност при нейното видимо разделение на „свои” и „чужди” е разказът на друг селянин от Извор махала – тогава 15-годишно момче:

Взимаха се всички общински земи и една сутрин тръгнаха да забиват коловете. Аз гледах от нашия двор, когато вървяха през пладнището. Вата Павлова водеше кравите и колата, а знамето беше побито на ярема между кравите... Всички младежи ни събраха и Мито Йонов държа реч, каза, че сме направили нова стъпка, че вече имаме стопанство, че селото масово се е стекло този ден и др., а това не беше вярно – аз гледах и знам колко беше вярно.

По съвършено друг начин пресъздава атмосферата около формиращата се нова показност и празничност намиращият се от „другата страна на браздата” комунистически функционер от с. Урбабинци:

Вълнуващи бяха първите манифестации на кооператорите на Първи май и Девети септември. Начело са автомобилът и тракторът, а след тях е изкарано всичко: крави, волове, телета, коне, плугове, редосеялки, грапи, коли, каруци, а народът – весел, в национални носии и с цветя, приветствува ръководителите на селото...

Разрастването на мрежата от ТКЗС-та в района, а и в цялата страна, има не само стопанско, но и важно пропагандно и идеологическо значение. Тя се превръща във видим израз на абсолютната доминация на първичните структури на комунистическата партия в живота на локалната общност на различни нива. Създават се нови щатни места за заслужилите междувременно доверие местни кадри. Наред с председателя на селсъвета и партийния секретар, олицетворяващи единството на властта в селото до този момент, се появяват нови властови позиции – на председателя на стопанството, членовете на управителния и контролния съвет, бригадирите. Всички те получават и контролират различни видове ресурси, които постепенно ги превръщат в мотивирана от запазването и усъвършенстването на кооперативната система селска прослойка. Така новосъздадените ТКЗС-та се превръщат във второ, след селсъвета, средоточие на властта и неин най-важен инструмент за икономическо и пропагандно въздействие върху локалната общност.

 

Михаил Груев

Из Преорани слогове, с. 121–123