18% – между симптом и събитие

 

 

Захари Карабашлиев. 18% сиво. Сиела, С., 2008

Една книга, която често се споменаваше през последната година. Появи се в националните конкурси за белетристика, а през септември достигна до номинация във Вик и Канети. Читателите очевидно я предпочитат, Сиела твърди, че е публикувала третото й издание, макар че по-вероятно става въпрос за допечатка. Междувременно Карабашлиев издаде и сборник с разкази, пиесата му Неделя вечер се завъртя на една провинциална сцена и сега очаква столична премиера. Всичко това ни подсказва, че българската литература се е надигнала на пръсти в очакване на събитие, че все още има хора, които се радват на хубави книги от родни автори, че вече назрява времето, когато количественото натрупване на промени ще се опита да се превърне в модерно качество. Разбира се, тези процеси съществуват повече като потенциална възможност, отколкото като случила се действителност, и романът на Захари Карабашлиев е добро доказателство за това.

Да започнем с добрите страни, с това, което привлече публиката (любопитно е, че критиката по-скоро мълчи, може би се чуди накъде да поеме). Карабашлиев уважава читателя и прави очевидни усилия, за да го привлече и развлече. Масовото правило на новата ни емигрантска литература: разказвай за себе си, защото ти си България извън България, работи и тук, без да ни дразни като автоцентричния подход на Красимир Дамянов или политическата есеистика на Илия Троянов. Носталгичното Аз на Захари Карабашлиев е фиксирано върху една младежка любовна история, която се е случила в София, но със същия ефект върху сюжетното действие можеше да се случи във всеки друг град по света. Романът ни е спестил онзи напън да преразкажем на чужденците и на себе си как е изглеждал „тоталитарният космос”; подобен разказ сам по себе си може да бъде актуален и полезен, стига да не беше станал толкова банална стратегия на културен износ през последните десетина години. Освен това е безспорно, че младият автор честно се старае да пише по правилата на доброто литературно писане: той съгражда три различни типа наратив, които смесва в добра пропорция; някъде около средата на книгата вмята обяснение на метафората, която присъства в заглавието; ускорява сантименталните реминисценции с елементи на криминално действие; прави добри моментни снимки на живота в провинциална Америка; разказва ни често за фотографията, при това по принцип се е научил да разказва добре; съвестно се старае да изгради смислен и действен диалог... С всичко това 18% сиво стои добре върху сцената на съвременната българска литература, където преобладават нарцистичните усилия на различни автори да пишат за това, което е интересно главно на тях (особено за самите себе си), вярвайки, че читателят, по стара възрожденска традиция, ще върви в коловоза на своя будител.

И все пак, 18% сиво е по-скоро книга-симптом на назрели потребности, отколкото книга-събитие. Тя е твърде „изучена” и недостатъчно оригинална. И трите типа наратив принадлежат към литературното минало, включително в „сглобката” си на роман за пътуване, или традиционния англо-американски road novel. Както се полага на всеки пътуващ човек, героят разнася по света своите (доста банални) душевни проблеми, опитвайки се в същото време да порасне, да надрасне причините-в-себе-си, които са довели до тях. Той разбира, че принципът на добрата фотография е да повярваш в обикновеното, да разбереш стойността на ежедневното щастие, умението да се радваш на традиционно „човешки” (като любовта например) неща. Това са онези 18% сиво, които крият в себе си – и правят възможни – екстатичните крайности на черното и бялото, на доброто и лошото. Употребата на жаргон, на „неприлични” изрази най-малко може да предизвика изненада, не само в американската, но и в българската литература. Меланхоличният сюрреализъм на финалната сцена е по-скоро неуспех да се намери смислен край на една по принцип зададена като без-крайна, или отворена, перспектива на житейската ситуация, в която се намира съвременният човек. Но нека да не забравяме, че това все пак е първият роман на Захари Карабашлиев. Едно е сигурно – оттук нататък ще следим с повишено внимание неговите следващи книги.