Георги Дюлгеров: Плаши ме история без културни параметри

 

- Минаха четири години, откакто на киевското летище въодушевено ми разказваше идеята за “Козелът”, а ето, че филмът вече излиза на екран.

- Сериозно, разказвал ли съм ти? Тази идея е много стара. Любопитството ми към Радичков е отдавна, смятам го за уникален писател, който заради своеобразието си е неразбираем в чужбина, за съжаление. За първи път разбрах това в Москва, във ВГИК, когато като студент в ІІІ курс, струва ми се, правих театрална постановка по разказа му “Вятърът на спокойствието”, където, типично по радичковски, нищо не се случва – бостан, заловили са циганин-крадец, старец и гърбушко си говорят... И видях как на всичките ми колеги очите им станаха на домати – нищо не разбират. Това не отговаря на никакви класически определения за конфликт, фабула, сюжет. Две години по-късно с един руски драматург, Андрей Скалон, написахме сценарий по разказа “Януари” (пиеса още нямаше). Опитахме се да хванем света на Радичков. Все още ми седи в главата кръчмата, която е много студена и неуютна, празна е, там носят вълците, а героите са в мазето, където е много топло, но и задушно – заради изпаренията от кожусите не им се виждаха главите, а само краката. Сещаш се каква студентска изгъзица щеше да бъде, но преподавателите ми нищо не разбраха, естествено, и не ме пуснаха да го снимам. И тогава се обърнах към Хайтов. И, слава Богу – той е много по-лесен за правене: ясна фабула, ясен конфликт, ясно развитие на образите... Но Радичков ми стоеше в главата. Моята младост съвпадна с големия театрален бум по негови пиеси – постановките в Пазарджишкия театър, прословутият “Януари” на Коко Азарян и т. н. Към този “Козел” специално любопитството ми е отдавна – той се намира в едно сборниче “Скални рисунки” и все го прехвърлях, прехвърлях... Човек не може да обясни защо и как му хрумва някаква идея, но през лятото на 2003 по най-безумния начин изведнъж си въобразих, че някоя като Скарлет Йохансон може да изиграе тая роля. И се запалих – чакай да напиша, никаква Скарлет Йохансон няма да играе при мен, ами поне да помечтая какво би било, ако е тя. И написах някакъв вариант, вероятно него съм ти разказал.

- Тогава ти вече мислеше за сътрудничество с Кристин Димитрова...

- По това време много ми харесаха нейните разкази, тя е от малкото добри разказвачи в България. От друга страна, сътрудничеството с нея ми беше страшно полезно, защото Кристин малко ме отрезвяваше от моята прекалена влюбеност в Радичков, отвреме-навреме ме чукаше по носа и теглеше към други неща. Всъщност, цялото ни занимание беше не да се опитаме буквално да възпроизведем автора – дори при един фабулист като Хайтов това е невъзможно, камо ли при Радичков, където няма фабула. Няма! Там нещата се случват на сюжетно ниво. Аз разграничавам понятията “сюжет” и “фабула”.

- Всички ги разграничаваме.

- Не всички, затова в лекциите пред студентите категорично определям тези термини, за да се разбираме, като говорим. Фабулата е интригата – това, без което не може, а сюжетът съчетава в себе си и изобразителното, звуковото, музикалното решение, смислите, които внушаваш. Та съчинихме ние с Кристин някаква фабула и се залъгвам досега, че съм постигнал да е неговият свят, неговите герои, т.е. работата да не е еднозначна с битовата история. Търсили сме героите да не са реални, а категориални – никой от тях не е характер, а категория. И оттук нататък всичко, което се случва между тях, е означено, това са знаци. Веднага давам пример – песента, която тя пее, не е фолклор едно към едно, не е илюстрация на прекрасния български фолклор, а е знак за истинска идентичност.

- Вътре има и кънтри.

- Това си е ясно, задължително. Не може нашето да е велико, пък тяхното да не е. Напротив, той, като почва да свири, поема кънтрито точно от нея. Присъствието на фолклора е затова, че една чужденка връща героя към фолклора. Ясно е, че е знак. Или имането, Кристин много хубаво го тълкуваше, то не е просто имане, а нещо, с което не сме готови да се срещнем... И, разбира се, понеже говорим за Радичков, при него най-важното са героите. Смея да твърдя, че знам цялото му творчество. Познавачите му ще видят, че във филма има заемки от “Януари” и от много други негови неща...

- Но от “Козел” е останал само козелът...

- И конфликтът между две същности, две култури! Само че при Радичков е между градското и първичното. В наши дни ние го проектирахме като между две различни култури. В своята категориалност неговите герои са толкова диалектични, че няма положителни и отрицателни. Всеки има своята правда и своите кусури. Само на Анджела не можахме да й намерим кусур – толкова е обаятелна. Е, имаше известна злобичка, заядливост, за да е малко скандалджийка, а не да е съвсем меката, интелигентна западнячка...

- Но пак си е симпатична.

- Това вече се дължи на актрисата. Но аз мисля, че светът на Радичков това търси. Краси Доков дойде изключително подготвен – той е играл много Радичков и много помагаше, също и Иван Савов. Неговият образ беше най-коварен. Искахме да го направим по-разбираем и затова наблегнахме на неговата страст – иманярството. За Иван Бърнев да не говорим – той ми е любимецът!

- В почти всичките си филми се занимаваш с абсурда. Но твоят абсурд е различен от магическия абсурд на Радичков. Тъй като директно се занимаваш с конфликта човек-общество, той е по-социално ориентиран, нихилистичен, с откровен публицистичен патос. Имам усещането, че в “Козелът” се опитваш да обемеш двата типа абсурд.

- Страхотно ме задължаваш с понятието “абсурд”, защото това е сериозна тема. Правил съм и откровен абсурд - “Гардеробът” по Станислав Стратиев, и мечтаех да направя “Сако от велур” – преди да стане пиеса, беше сценарий, който той написа за мен. Но тогава се изплашиха и не го приеха. Не знам накъде бих потеглил, ако бях направил “Сако от велур”... Според мен абсурд трябва да се прави много конкретно. В това отношение голям учител ми е Леон Даниел. Смятам, че най-добрата постановка на “В очакване на Годо” е неговата. Преди бях гледал и други, където абсурдната ситуация се поставя в условна среда и героите се държат въобще, възможни са навсякъде. А при Леон те бяха балканджии, в много наша културна ситуация, актьорите това много хубаво го бяха усетили и работата се намести. Аз се плаша от история, захвърлена в пространството, без всякакви културни параметри. Знам, че младите ми колеги сега много мощно настояват да преодолеем пиетета към националното, да се опитаме да се ситуираме извън традицията. Вероятно имат право. Не мога да им наложа забрана. А и всяко поколение идва с отрицание на предишното. Но аз продължавам да вярвам и не се срамувам от идеята, че да те захрани националната култура е нещо много важно. Веднага правя уточнение – държавните граници за мен не маркират националната култура, не ме подозирай в национализъм. За мен понятието е много по-общо – всичко, което има отношение към балканската култура, е и мое. В този аспект Орхан Памук е моят Нобелов лауреат и никой не може да ми го отнеме. Защото, като чета книгите му, да речем, “Музей на невинността”, сякаш става дума за моето детство, моята младост – същите неща са ми се случвали и на мен... Оттук нататък, подхождайки към абсурда, той трябва да е заложен на драматургично ниво, т. е., по време на снимки не се занимавам с това. Единственото, което казах на артистите, беше: “Ще ми се да е смешно. Ако го играете като комедия, ще съм ви благодарен”. И, слава Богу, поне на няколкото прожекции досега в София и страната публиката се смее. Жанрово сме се стремили към романтична комедия в стила на Били Уайлдър – двама души враждуват и накрая се събират. А вече отзад са знаците – правят секс не къде е, а върху имането, а не го намират... Що се отнася до абсурда във филма, струва ми се, че той се случва през конфликта на категориите и знаците. Разбира се, и козелът е много важен – онзи в разказа не говори. Но аз много обичам новелата “Щърков сняг”. Та там щъркелът говори. Това одухотворяване на животните заимствахме и вкарахме в козела. Защото при Радичков животните са по-мъдри от хората или поне това искахме да постигнем във филма. Тоест, козелът трябваше да стои като еманация на вечното.

- И се държи изключително.

- Как беше докаран до снимки, е отделен филм – едно момче се хвана да снима, но, за жалост, се отказа. Те всъщност са два козела. Как бяха опитомявани, как ги докарахме до страхотно опитомяване и как по време на снимки пак подивяха! Иван Бърнев си ги яздеше, сякаш родео гледаш. Анджела преди снимки отиде при тях над Своге, в планината, където живееха със своите дресьори, яхна единия без проблем, но по време на снимки козелът заяде – мята я и не й дава да го язди. По някакъв начин те се озлобиха от това, което ги карахме да правят. Много умни животни. Тя язди на първия дубъл върху гърба му, но той я помирисва и интуитивно усеща тя от какво се страхува – да не я хвърли в дола. И в следващия дубъл – право натам. И я хвърля безмилостно. А не сме знаели още, че е бременна, слава Богу, детето се роди и всичко е наред. Но тук вече идва моето възхищение от американката – изумително чувство за отговорност, едно мънкане нямаше, макар да беше цялата в синини и рани. Мога да ти разказвам за нея безкрайни истории. Например великденска ваканция, всички моментално изчезнаха, а тя идва при нас с продуцентите: “Може ли да попитам нещо? Понеже в контракта ми пише, че, за да напусна снимачния терен, трябва да взема от вас разрешение, може ли да си отида в София за великденската ваканция?” (смях) Не съм сигурен дали продуцентите знаят какво пише в този контракт, аз във всеки случай не знаех, нито пък някой от другите актьори... Те се изпаряваха по средата на снимачния ден. Нашите са така. Тя поиска разрешение. Невероятно същество.

- Как намерихте Анджела?

- С Кристин вече бяхме написали образа, щеше да играе Ингеборга Дапкунайте, тя се нави за мизерната за нея сума от 40 хиляди евро, която пък тук е огромен хонорар. Но в момента, когато французи й предложиха, според мен, пет пъти повече, тя не че отказа, но ми прати факс, в който обясняваше, че може да идва за по два дни от април до юли... А ние заснехме всичко в плътни 33 дни, иначе нямаше да стигнат парите. И след този отчайващ факс, две седмици преди снимки, си говоря с Вихра Кюркчийска, обяснявам й, че ще използваме музика на баща й Красимир Кюркчийски, че ще платим авторски права и я питам дали случайно не знае някоя чужденка, която пее фолклор. Казва за Анджела. И тя идва с една тамбура... Не беше заставала пред камера, а е страхотна. На втория ден от снимките я питам: “Кажи ми как се оправи?” “Ами аз чаках два дни да ми правиш забележки, да ми се караш, а ти – нищо. И тогава се озърнах да видя какво правят другите артисти и гледам, и те нищо не правят. Е, значи, това е работата в киното – нищо да не правиш. И аз нищо не правех”. (смях) Това е гениално.

- Самата истина е.

- Мъча се да уговарям актьори, които идват при мен и почват да се преструват, да не ми играят образ: “Недейте, бе, хора! В киното се живее. Дайте да намерим начина да живеете пред камерата.” Прави се и образ, разбира се, но трябва да му влезеш в системата на условни и безусловни рефлекси, да живееш като него. Затова трябва да станеш Руси Чанев, който го измисля и го прави. А иначе – лека-полека, драматургията ще ги носи, ако я няма – няма да се спасят с преструвки.

- Тази година ще честваме 20-годишнината от 10 ноември, а изведнъж се сетих, че всъщност толкова време мина, откакто снимахме “Лагерът” – най-рекапитулационният ти филм.

- Аз го наричам „поръчков” филм.

- Какво според теб се промени в българските нагласи през тези 20 години?

- Геновева, ти ме хвърляш в толкова сериозна тема! Аз съм човек с бавни рефлекси (смях), а ти ми задаваш суперсложен въпрос. Промени се строят. Както и да наричат промяната - “нежна революция”, “кадифена революция”, той се промени революционно. За мен всяка революционна промяна е лоша. Аз мечтаех за еволюционно развитие на държавата. Тук сега ще ме заплюят всички, че съм червен боклук, обаче не можеш да ме подозираш, че съм такъв – все пак, преди знаменателната дата, имах някакви по-радикални политически прояви. Не бях доволен, естествено, от онзи съществуващ строй и го казвах тогава. Но моментът, когато из основи рухна една система, ние се оказахме негодни да построим друга. И то се вижда, че всичките, на които сме вярвали и за които сме гласували, са се набъркали в батака. Има поговорка: “Не можеш да правиш тухли и да не се изцапаш до раменете с кал”. Уви, това е истината. Моят любим автор Симеон Радев в също така любимата ми книга “Строители на съвременна България” разказва как се случва строежът. Как се стига до Драган Цанков, който казва: “Нямаме изход от ситуацията, освен немедлена турска окупация”. И това след петнайсетгодишно изграждане на държава! В тази посока през изминалите 20 години нищо ново за мен не се случи. Гради се наново държава и е пълен хаос – преместване на пластове, размени на политически роли, рухване, възнасяне и пак рухване... В такъв революционен хаос няма нагласи. Нагласата е резултат на еволюционно отстояло се време, когато лека-полека се формира представата за добро и лошо. Сега тези категории непрекъснато се променят. В първите години моделът стана черно-бял. Ако непосредствено след 9 септември бяха мръсните фашисти и добрите комунисти, непосредствено след 10 ноември бяха мръсните комунисти и добрите фашисти, което не е цялата истина и не може да бъде... Струва ми се, че за нагласи ще можем да говорим след известно време. Това, което се случва, е нормален процес, ще се смени още едно поколение, ще се уталожат нещата, ще се стабилизира икономиката, ще се наложи по-нормален капитализъм, защото този досега беше див и безогледен...

- В “Козелът” изследваш българския манталитет през парадигмата “задръстеност-отвореност”.

- В три филма подред: “Черната лястовица”, “Лейди Зи” и “Козелът”, се занимавам с призиви за вглеждане в различния от нас, да бъдем любопитни и внимателни. Най-страшното, което се случи в тези години - слава Богу, ние не го докарахме до косовския вариант или Босна и Херцеговина - бяха процесите на избуяване на краен национализъм, етническата нетърпимост, неприемане на „другия”... Имам интелигентни приятели, които твърдят, че американците и японците не раждат никаква култура, че са вторични консуматори. Други се втурват да търсят упование в древността на българската нация. Между другото, една такава родолюбива фондация в Кърджали беше отвратена от “Козелът”. Краси Доков с ужас в очите (смях) доведе при мен интелигентен на вид мъж, който ми съобщи, че по-омерзителен филм не е гледал, че всички герои са идиоти, дегенерати. Опитах се да поговорим за художествена стилистика, за Радичков... “Няма такива българи, вие сте българоненавистник!” Казвам му, че поне част от творчеството ми доказва, че обичам България. Не, той се закани, че оттук нататък аз няма да правя филм. Това не е целият патос на “Козелът”, героят на Иван Бърнев не е човекът на “Атака”.

- Както е представен, неизбежно си го помисляш.

- Той е знак. Това е наносното върху героя, вътре има друго. Не мога да обвинявам многото си приятели в Бургас, които в началото бяха яростни привърженици на “Атака”. А иначе са нормални хора, някои от тях – творци. Лека-полека нещата се наместиха, вече не са такива апологети.

- Сега харесват Бойко Борисов?

- Да не влизаме в тази тема. Някои от тях – да, харесват силната фигура, други – не. Но принципно във филма трябваше да се стъпи върху някаква конкретика. Пак се сещам за абсурда – има опасност с началото на филма, защото съзнателно е конкретно, пълно с мутри и не е абсурдно, с изключение на козела, който слиза от небето. Трябваше това начало да го има, за да се усеща времето, в което е правен. Лесно беше да се започне с условно време и място – операторът Славчо Спасов настояваше за това и много спорехме. Ако го бях направил, нямаше да е мой филм. Едно от големите ми убеждения е, че филмът трябва да е свидетелство за времето, в което е правен. И ако не почнем с тая кал и мутрите, които продължават да ни терориризират, няма да съм аз. Например, в Бургас оглеждам ресторант за коктейл по време на тамошния София Филм Фест и някакви ме спират: “Не може”. Обяснявам им причината да съм там, те гледат през мен и без малко да налетят. И човекът с мен ме дърпа: “Да бягаме, това са хората на Митьо Очите, а той е вътре”. Да не мога да надзърна в един ресторант! Това беше, преди да започна да правя “Козелът”. Как да пренебрегна този ужас?! Въвеждам го, а после ще отида към условната ситуация, когато двама души се събират. За съжаление, това начало страшно затормозява.

- Много тромаво тръгва филмът.

- Да, за съжаление, не влиза елегантно. Но държах да го има. Защото хората с облекчение виждат промяната в героя. Той задължително трябва в началото да е неприятен. Уж е нормален, пък какви глупости приказва. Но има основание да вика – взели са му апартамента. Това е истинска история, аз не мога да измислям много неща. Като отидох на вилата на студентката ми Кристина Грозева до Царичина, за да търся кладенец, баща й ми разказа за Павел – забъркал се в далавери, взели му апартамента в Перник, пребили го и една нощ, премръзнал, отишъл на тяхната ограда и помолил за парче хляб. Бащата на Криси му дава пари за една коза, той си купува коза и сега има цяло стадо... Ние с Кристин се срещнахме с Павел и научихме много за козарството.

- Къде виждаш бедата на България?

- В това, че е имала твърде малко еволюционни периоди в своето развитие: краят на ХІХ век, част от 30-те години на ХХ, а после - лош, хубав – периодът на Живков. Който също беше обречен на провал, защото бяхме функция, както винаги сме били, на голямата геополитика. Не съм сигурен какво би се случило, ако бихме имали възможност за някакво по-самостоятелно развитие. То се случва в голяма държава като Китай. И виждаш какъв резултат има. При нас няма как да се случи – ние винаги сме функция на великите сили. Съединението е единственото събитие в българската история, което сме си направили сами, но то е голямото изключение.

- И все пак се променихме през тези 20 години...

- Да, цяло поколение се отучи да чете. Но то не е само тук.

- Глобалното нечетене тръгна от телевизията доста по-рано и приключи с интернет.

- Да, така е, но, за съжаление, при нас се случва в безконтролен хаос. Защото в по-уседналите държави има институции като църквата или по-консервативна система на образование, които се опитват да крепят нещата.

- Ти самият си дългогодишен преподавател в НАТФИЗ. Как успяваш да приобщиш студентите си, нещо повече – част си от българската киномитология с “класа на Дюлгеров” от началото на 80-те?

- Имаше нещо, което наричам “работилница” и в което вярвам. За съжаление, с новата реформа то вече не съществува. Много хубаво се състоя в класа на Светльо Овчаров, Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Иглика Трифонова, Милена Андонова, Росица Вълканова и Марио Кръстев. За пръв път стана, когато бях асистент на Христо Христов, после и с вашия клас... Какво ме питаш, нали го видя сама? Хубаво е да се работи нещо и след това да се влезе във филм като група, на принципа “вижте как аз го правя и се учете”. Това е начинът. Другото хубаво нещо на обособения клас е, че тази група израства заедно и вътре в нея самата се създава конкуренция. Третото хубаво нещо, което винаги съм стимулирал, е да си пишат сценариите заедно, студентите да не са единаци. Работят заедно, обсъждат си филмите, слушат забележките и ако са умни, вземат нещо. Аз като преподавател съм един от многото, които се обаждат на тези обсъждания. Понякога какво да се обаждам – например на Черкела, какво общо имат неговите филми с моите? Мога да се обадя плахо. Важното е влиянието на групата, работилницата. И как продължават след това. Освен първите ми студенти, заедно останаха и Надето Косева, Светла Цоцоркова и Иван Владимиров – непрестанно се подкрепят. Сега гледам последния ми клас - Ники Тодоров, Митко Сарджев, Лиза, Криси Грозева също са заедно, към тях се присъедини и Петьо Вълчанов, който е ученик на Людмил Стайков, много талантливо момче. Те знаят всичко за себе си, четат си сценариите, от тях ще излезе нещо. Процесът на обучение е важен, за да се събере група от единомишленици, да си повярват един на друг и ако им дадеш тласък, те си продължават...

- Каниш ли бившите си студенти да гледат филма ти предварително, за съвет?

- Филма – вече не, но на ниво сценарий – да. Например всички четоха “Козелът”. Някои го харесаха, други го разгромиха. Виж, то няма как да стане сега да показвам филма по чисто технологични причини. По-рано, когато работехме на лента, имаше етап, когато филмът беше готов, така да се каже, на две ленти – на едната е картината, на другата – звукът. Вече си направил мишунг и си записал музика. По този начин го гледаше художественият съвет – това, за което сега мечтая. Някога в “Култура” веднага след промяната питахте кой за какво тъгува – написах, че тъгувам за художествените съвети и го бяхте отбелязали лекичко с ирония. Но аз продължавам да тъгувам за художествените съвети на колективите, защото показвам вече завършения филм на две ленти и за него ми говорят Гошо Мишев, Валери Петров, Рангел Вълчанов, Бинка Желязкова, Христо Ганев, Зако Хеския, Коцето Павлов, Боян Папазов, Кирето, Иван Дечев, Свобода Бъчварова, Цвети Коларова, да не ги изброявам всичките, които бяха кинаджии и разбираха много; и аз си казвах “глупости ми приказват”, ама записвам. И като се прибера, сравня изказванията и разбера, че петима души са ми казали, че дадена сцена е кофти, си казвам “чакай да я погледна”. Спомням си, “И дойде денят” го показах така, дойдоха Гошо Стоянов и Еди Захариев, които не познавах, хванаха ме, казаха: “Момче, ти ни харесваш, ела сега малко с нас”, свалиха ме в двора на киноцентъра и започнаха да ми говорят върху втората половина на филма, която беше много тромава. И ми говориха дълго и точно, по режисьорски. Същото ми каза и Свобода Бъчварова. Премонтирах, махнах много – двайсет минути, направих паралелен монтаж и работата стана. Когато филмът е на две ленти, значи, че сме изпълнили плана на студията и никой не ме гони – мога още два-три месеца наново да се занимавам с него, после вече си правя окончателния мишунг и се вади копие. При новата технология вече не мога на лента да покажа филма си предварително. Става на компютър, с пълзящи отдолу цифри, с условен звук, което не е истината. За мен звукът е важен, колкото и картинката. Направил ли съм мишунга, ако ще да ми говорят хиляда верни неща, нищо не мога да поправя. Филмът е Dolby stereo, черната кутия отива в Англия, за това се плаща патент, връща се през лабораторията в Унгария и – край, нищо не можеш да пипнеш. Другият вариант е да се покаже на таргет публика и въз основа на нейните реакции да се върне отново на мишунг, т.е. да се прави ново копие – невъзможно, кой ще плаща? Това се прави в Америка, тук предварително мога да показвам сурогат. На “Козелът” направихме такава прожекция, канихме те, но беше заета – показахме точно видеоизображение с цифричките отдолу, с мишунг, който съм правил на моя компютър, криво-ляво се чуват реплички и звучи демо музика. Сурогат! Но, честно казано, пак е полезно да чуеш мнения. Всичките ми по-скорошни студенти го гледаха.

- Като разговаряхме преди две години (вж. “Култура”, бр. 13 от 2007), ти каза, че си враг на идеята за Филмова академия, тъй като не е най-демократичният начин за гласуване на годишните награди за кино. Но тя ще бъде създадена в най-скоро време.

- Нищо не знам по този въпрос, освен писмото, което получих от Искра Димитрова, че ще се създава такава Академия. Как ще се създаде Академия, като вече има Академика? Не трябва ли – най-малкото – да се съобрази със съществуването на Европейската филмова академия?

- Вероятно. Просто се оказа, че това е единственият възможен и що-годе демократичен начин да се обединят наградите на ИА НФЦ и СБФД. Но да оставим това... Все пак, днес си рожденик, какво си пожелаваш, освен здраве?

- Какво може да си пожелае човек на 66 години, освен да брои още колко му остават? Пожелавам си да направя нов филм. Не ми задаваш въпрос за творчески планове, но ще ти кажа – това лято написах сценария “Съединението”.

- Някогашната ти идея?

- Да, от 1984. Тогава трябваше да снимам филм по сценарий на Вера Мутафчиева, но се разминахме и не направихме филма. Но това лято си купих третия том на “Строители на съвременна България”, издаден от Траян Радев, сина на Симеон Радев. И като зачетох, и като ме удари токът, и като си спомних как съм чел навремето първите два тома... Бях на 33-34, когато за първи път излезе, и ми се плачеше, че едва сега научавам, че има такъв автор и такава книга. Как е възможно?! Нямаше кой да ми каже – нито в Бургас, нито в Москва. Още през 1984, когато ми предложиха да направя филма, се съгласих, мислейки, че ще снимам по Симеон Радев. Тогава ми говориха за неверните му позиции... А истината е написал човекът! И това лято си намерих старата режисьорска книга, записките, голям кеф ми достави писането на сценария “Съединението”. Абсолютно не знам защо трябва да се прави такъв филм. Единственото, което мога да кажа, е: „А защо не?”. Обаче защо да? Прави ми се.

Разговаря Геновева Димитрова

30 септември 2009 г.