Проповедникът Дюлгеров

 

“Козелът”, 2009, България, режисьор и монтаж – Георги Дюлгеров, сценаристи: Кристин Димитрова, Георги Дюлгеров (по новелата “Козел” и мотиви от творчеството на Йордан Радичков), продуценти: Георги Балкански, Владимир Андреев – БъРъ Филм; оператор – Радослав Спасов, музика – Мила Искърова, Христо Намлиев, художник – Ванина Гелева, костюми - Елена Стоянова, в ролите: Иван Бърнев, Анджела Родел, Иван Савов, Красимир Доков, Любов Любчева, Руси Чанев (глас зад кадър).

 
Георги Дюлгеров е майстор в изследването на социалния абсурд през поетичния автентизъм. Спомнете си “И дойде денят”, “Авантаж”, “Мера според мера”, “Лейди Зи” – и важни, и вълнуващи филми... Освен това, Георги Дюлгеров е неуморен формотърсач, самобитен акробат между видовете кино. И най-вече – заклет проповедник.
Когато до себе си има мощта на Руси Чанев, нещата обикновено се случват. В “Козелът” обаче Дюлгеров предприема двойно предизвикателство – от една страна, се опитва да съчетае своя социален абсурд с мистичния абсурд на Радичков, от друга – поканва талантливата градска писателка Кристин Димитрова, за да сътворят приказка за днешния ни живот сред чукарите. На Руси Чанев е отреден гласът на падналия от небето Козел – вечният стожер на истината.
Тромпетистът Йона (Иван Бърнев), останал бездомен заради измама на чужденци, напуска Черноморието. Преследван от мутри, той се спасява в планината и се настанява в руините на дядовата си къща. Там, в мазето, намира карта с арабско послание: “За да имаш дом от злато, падни на небето и открий близнака!”. Йона намира и местния козар (Красимир Доков), а за капак се появяват хора в национални носии, предвождани от Румбата (Иван Савов), маскирал иманярската си страст с ръководство на фолклорен ансамбъл. Муза му е съпругата-американка Ема (Анджела Родел), влюбена в българската народна музика и ненавиждаща, естествено, глобализацията. Козелът неизменно охранява Йона – само не от циганката Иванка (Любов Любчева), с която младежът уталожва нагона си.
После хората с национални носии се изгубват из канарите, пеейки, а героите започват да се нагрубяват, надлъгват, надцакват... Съкровището е основният повод за скандалите, но във варварската схватка се намесват българската задръстеност и американската отвореност в парадигмата национализъм-космополитизъм. Постепенно Йона и Ема от врагове стават съавтори на песен, любовници и партньори по интернет (неизгубени без превод), той и циганката отварят музей с намереното съкровище и всички са доволни.
Но аз не съм – виталната стихия на Радичковата словесност е заменена с високопарни водопади от думи, които стопират и най-тръпното желание да се включа в случващото се на екрана. Въпреки че актьорите се мъчат всячески да избягат от препедалираната патетика, а Козелът стои непоклатим като единствен Радичков знак, нищо на екрана не изглежда истинско. Личи си, че е намислено. Сама по себе си атрактивна, музиката също е сегмент от натрапчивото внушение на филма – колко е важно да преодолеем различията, да се обичаме, да сме заедно...
Ако в предишния филм на Дюлгеров „Лейди Зи” визия и звуци, мелодии и лица, фактура и декори бяха организирани в трескава полифония от екзистенциални неслучвания, в “Козелът” всичко е далеч по-метафорично и по-аморфно. Уж е романтична комедия а ла Били Уайлдър, но не е. Уж е наивистична приказка а ла Радичков, но не е. В „Лейди Зи” самият автор, а и актьорите Иван Бърнев и Руси Чанев, се потапят в спонтанността на натуршчиците. А тук дори обаятелната Анджела Родел е претопена в логореята и липсата на вкус. Ако „Лейди Зи” бе голямото изключение на любовна спонтанност в киното на Дюлгеров, „Козелът” за пореден път доказва, че рациото не може да се превърне в емоция и с десет кладенеца.
От 5 март, когато откри 13. София Филм Фест, до ден-днешен се опитвам да преглътна филма. Но трябва да се види – дори, за да се посмеем на себе си такива, каквито ни вижда „Козелът”.