1. Обичта на много интелигентните

Един мъж разговаря със своята дългогодишна съпруга – въздухът на сцената искри от онази рядка нежност, която понякога двойки (избрани? мъдри? късметлии?) изпридат през години на растящо взаимно възхищение, безкрайно преоткриване, незатихващо еротично напрежение и дълбока благодарност към съдбата си. Те са двойката на Карл Сандбърг – ни повече, ни по-малко. Михаил Билалов и Бойка Велкова брилянтно изсвирват партитурата на Олби – камертонът на Гърдев е отброил единствено верния тон. Край на първо действие.

 

2. Метафизиката и порядките

Същият този мъж и неговият „най-отдавашен приятел”. Мъжът не иска, съпротивлява се, отказва - не един и не два пъти, но накрая, изнуден, отваря вратата към бездната си, в която преброимо количество земни същества биха погледнали, без да пропаднат. И прави опит да опише неописуемото - светкавицата, прерязала спокойния му житейски вървеж: “Срещнах две очи, преживях Богоявление...”. Приятелят (системата, общественият договор, ценностният базис, Хорът) реагира пожарогасително – дефинитивно, агресивно, административно (кой смее да излезе от коловоза?). В следващата сцена ще напише (социално) разтревожено писмо на съпругата на мъжа : той ти изневерява. Елегантната тафта на първо действие второто без пощада нацепва.

Юлиан Вергов играе своя Рос – рисува го с едри мазки, сочно и звучно. Михаил Билалов е Мартин. Неговото съществуване в Мартин е от най-висок карат – тънко, тихо, звънко и “простичко “– за лазерна камера, която стига до вътре.

 

3. Ehode – Докъде се обичаме?

Бойка Велкова е в гръб – красива, автентична в излъчването си на класа, онова нещо, която не се купува с пари и чиято черна жилетчица не може да е без бяло бие (ех, Тороманов, не само дяволът е в детайлите, кой ще те надскочи – чак ми е мъчно, че сам със себе си се състезаваш...). Един мъж казва на своята жена “ Обичам те. Обичам и Нея”. Светът се свлича.

 

Има ли право този мъж да обича? Има ли право всеки да обича когото и каквото си ще? Има ли право някой да дава права на друг? Или да не му ги дава? Кой, освен Бог, има това право? Малката система ли (семейството) или голямата (държавата)?

Кой е казал, че нямаш право – не е редно! - да обичаш 5 мъже, 8 къщи, 3 града, 4 врабеца? Онзи, който по-трудно ще ни следи незастопорени?

Кое ни упълномощава да товарим с вина онзи, за когото не сме единствен обект на любов? Да го обичаме – не значеше ли да милеем за неговото щастие? Не значеше ли да го разбираме? Или само дотам, докъдето “мойто си е мое”. Защо продължава да се възпроизвежда този абсурден (от рационална гледна точка) многолетен колективен стандарт на днешните “цивилизовани” континенти и всяка стъпка встрани него носи страдание? И кое, освен паническия ни ужас от самота, ни кара да плащаме безумната цена на отказа от простичката свобода да следваме вътрешния си компас, на чийто циферблат, освен стрелки, има всъщност само една заповед: обичай! И докато я следваш, си в Пътя.

Какво направихме с нашата Силвия? Срещу какво я заменихме?

 

Защо в последните наши векове трагедията е най-невъзможният, несъстоятелният, несъстояващият се жанр? Дали умирането на трагедията няма връзка с “усъвършенстването” на обществената система? Дали няма връзка с експанзията й и над царства, в предмодерните времена, подвластни единствено на Бог? Системата, в която права и задължения се прецизират в харти, докато колективният избор поглъща индивидуалния? Прави го ненужен, изблъсква го от арената и угасва светлините. И каква трагическа вина, ако небето е празно, а на земята има ясно опънати телени мрежи? „Онази сила, онзи кураж да си творец на собствената си съдба, е илюзия - губейки трагичното, нашата епоха намира отчаянието.” Киркегор. А нашата – най-новата – с бодра, ухилена стъпка мина отвъд. Короняса апатията и полегна в скута й.

 

Голяма пиеса. Голямо представление. Голямо преживяване. И голямо било за новите майстори на театъра.