Ново българско име във френската теория

През 2009 година на френски се появиха две книги на Боян Манчев – „Видоизменянето на света. Към една радикална естетика”[1] и „Метаморфозата и мигът. Дезорганизацията на живота”[2], с които той продължава, уточнява и разширява тезите и идеите си от „Невъобразимото. Опити по философия на образа” (София: Нов български университет, 2003) и „Тялото-метаморфоза” (София: алтера, 2007). Името на автора на тези книги, който е преподавател в Нов български университет, където продължава да води семинари, но от няколко години също така е най-напред директор на програма, а след това вицепрезидент на Международния философски колеж в Париж, се появява вече в един ред с имената на Жижек, Бадиу, Агамбен, Слотердайк. Бихме могли да разчетем този успех като ефект на индивидуално устояване. Както Цочо Бояджиев каза веднъж в разговор, „всяко духовно постижение в България е плод на индивидуален героичен акт”. Бихме могли обаче също така, без да подценяваме доблестта в лицето на недалновидния прагматизъм и на консумаристкото униние на съвременната епоха, да обърнем внимание на различните контексти, направили възможно – но и направени възможни от – това толкова самотно усилие, да се мисли. Силни в общотеоретичната си част, книгите на Манчев предлагат и великолепни конкретни естетически анализи. Този ми отзив обаче ще остане при едрите щрихи. Изследователският профил на Манчев е достатъчно значим сам по себе си, но и знаков за едно – да го наречем – видоизменяне на начините, по които трябва да се конструира у нас полето на теорията. В следващите редове ще се опитам да представя не само новоизлезлите книги на Манчев, но и мрежата, в която попадат, усложнена и заедно с това образцова за епохата ни тъкмо поради двуезичното и всъщност многоезично разгръщане на теоретичните търсения на този автор. Както, надявам се, ще стане ясно, самият ми подход е продиктуван от стратегиите на тези теоретични търсения.
 
Българската следа: в защита на теорията
 
Като първа и най-обща позиция, отстоявана от Боян Манчев, трябва да се изтъкне защитата на абстрактното мислене лице в лице с редукционисткия прагматизъм, който характеризира съвремието ни и който налага върху науката и университета икономически претенции, неизбежно контраефективни в дългосрочна перспектива. По собствените му думи в текст, озаглавен „Метасеминарът” (Springer/in 2/09), нужно е да се защити правото на съществуване на „идеята като израз на нередуцируемата сингуларност и сложност на мисълта. Всяко реактивиране, всяко възобновяване на тази възможност поразява днес като акт на съпротива. Нека се съпротивляваме: нека продължаваме да мислим.”
Важно ми се струва да се разчете сложното геополитическо кръстовище, на което Манчев прогласява тази съпротива чрез и в името на мисленето. Несъмнено, тя е продължение на упованието в мисленето, което се превърна в доминанта на последното десетилетие на комунизма - продължение в специфичната му за България теоретична форма, методологическата амалгама от философия и литература като принципен инструмент на теоретична рефлексия. Било по линията на развиването и преформулирането на структуралисткото наследство (с всички уговорки относно спецификата на структурализма в България), било по линията на интензифицирани и неизбежно обагрени от споровете си с това наследство алтернативи, тук и именно тук се оформя онова поле в българската хуманитаристика и въобще в българската словесност, където се създават най-самобитните, най-„сингуларни” – да го кажем с фразата на Лотман – „мислещи светове”. В статия, която излиза в бр. 1 от 1999 г на „Литературна мисъл”, Боян Манчев сам блестящо формулира конституирането на това поле като
 
„катастрофичен преход от хоризонтала към вертикала: поради почти неосъществимата възможност да се интегрира в хоризонталната плоскост на световното литературознание, българската теория застава в една надредна, „мета”-позиция, чрез което извършва обратния процес — сама интегрира световното литературознание в себе си. Така пространствената дистанция подменя (изпреварващо) дистанцията във времето.”
 
И тъкмо тук, в тази метапозиция, пространствено надредна и изпреварваща, ключовите фигури на българската теория от 1960-те и 1970-те години – шамани на тайно знание, не защото някой го крие, макар че и този проблем съществуваше във времето на тоталитарен дискурсивен контрол, а поради императива на вертикализацията – изграждат високия свод на една грешка. Тази грешка – интегриращата световнaта теория илюзия, че по-голямата и по-добрата част от целокупното човечество като някакъв ноосферен океан по Лем/Тарковски е непрестанно заета именно с това, да мисли – предопредели духовните авантюри и напрежения на 1980-те, но прокара и тесния като острие ръб на едно възможно крушение.
Крушение – за да предам в едно изречение история, която в повече детайли разказвам другаде – за онези, които се оставиха или, макар и в едно примигване, се стъписаха пред простата истина, блеснала след края на студената война и настъпилия вследствие „парников ефект” (по думите на руския философ Михаил Риклин) – истината, че мислещите в света са малцинство и че по-голямата част от човечеството не само предпочита да не мисли, но и твърде много се дразни от симптомите на това занимание. Колко мисионери, чужди и местно ръкоположени, се изредиха да ни посветят в тази истина! Днес Боян Манчев като че ли трябва да дойде от Париж, за да ни възвести с толкова вярното на духа на 1980-те (но той беше конституиран преди това) „нека се съпротивляваме: нека продължаваме да мислим”, че грешката е вярна.
Като че ли от Париж, казвам. От специален анализ – който да почете имена, често пъти останали в сянка – се нуждае феноменът, че в ситуация на пълен триумф на идеологията на оглупяването в България, мисленето оцелява тъкмо в своите най-теоретични, най-елитарни форми. Преди известно време подложих на сериозен риск защитата на една докторска дисертация, като обявих възникването на младежка по възраст, но не и по интелектуален капацитет, литературоведска школа. Тук ще добавя това – тази школа и по своята тематична, проблемна и методологическа насоченост, и чисто персонално по линията на лично участие, може да бъде изведена от семинарите, които през първите години на новото хилядолетие Боян Манчев чете сам и в тандем с колеги в Нов български университет, в Софийския университет и в Центъра за академични изследвания. Когато за първи път попаднах на тези семинари, свежото и бурно избуяване на млада теоретична мисъл ме порази. В тези семинари, в интерактивната ситуация на толкова важното за всяко мислене диалогично изпробване (ето я другата страна на самотното устояване) Манчев не само разгръща предните линии на собствените си концепции, но и - нека кажа тази ужасна фраза, „въпреки младостта си” – задава хоризонта на търсенията на още по-младите от него. Онтология и феноменология на образа, на невъобразимото в образа, на над-зримия или може би низ-зримия образ – ето я най-общо казано тази насока, която, от една страна, видоизменя, метаморфозира (казано с ключовите за Манчев термини) парадигматичния фокус върху словото, текста, „революцията в поетическия език” и, от друга, се обръща фронтално, в модалността на радикална критика, към доминацията на и чрез образите в днешния свят. Ще използвам случая да изтъкна, че Манчев изгражда собствената си платформа и изиграва инспириращата си роля в това развитие въпреки антиинтелектуалния натиск на прехода у нас и на глобализацията повсеместно и въпреки институционалните си перипетии. Оттласквайки се от програмния си по характер анализ на българската теория, той интегрира нейната вертикална катастрофичност в дълбоко промислена стратегия за хоризонтално настъпление.
 
Френската българска следа: радикализъм, материалност, процес
 
            Като един от парадоксите на конституирането на българската теория Боян Манчев посочва липсата на основополагащи текстове. По собствените му думи, „най-значимите „частно”-теоретични съчинения на епохата („Българско стихознание” на Мирослав Янакиев, „Звук и смисъл” на Радосвет Коларов, „Българската народна песен” и „Анализ на лирическата творба” на Никола Георгиев) не експлицират по-широкия контекст, в който се поместват”.Заедно с това този контекст е така или иначе мащабно наличен - дори в самото си премълчаване - като металитературоведска „диспозиция” на „„широкоъгълното” фокусиране и разчертаване на полето”. (Тук бих посочила, че този контекст не беше „премълчаван” в различни форми, аудиторни и извънаудиторни, на устно научно общуване: така, въпреки липсата на писани трудове, педагогическите му ефекти оформяха и продължават да вършат работата по „основополагането”.)
От друга страна, Манчев отбелязва „износа” на българска теория през 1960-те години и посочва Цветан Тодоров в качеството му на експликатор на характерното за нея метарефлексивно разчертаване на полето. („Може би нейната стабилизация като „българска” парадоксално се корени във възможността да надскочи „българското” и да стане „световна”, отбелязва Манчев.) Излиза, че в трудовете на Тодоров (от сборника с текстове на руските формалисти, през „Поетика” и „Енциклопедичен речник на науките за езика”, до „Критика на критиката” и книгата за Бахтин) сумата на значещо премълчавания „по-широк контекст” на българската теория, включително налагането на термина „теория” през руските формалисти, все пак получава изказ – на френски. Това, че този изказ има стабилизиращ характер, а не проблематизиращ, какъвто е той в елиптичното си присъствие у Никола Георгиев, се отразява върху изследователската острота, но не променя самата теоретична диспозиция. Тук бих добавила също, че като набавяне – на френски - на основополагащи текстове могат да бъдат видени и изявите на Юлия Кръстева от първия й период – „Семейотике” (1969), „Революцията в поетическия език” (1974) и „Полилог” (1977) могат да бъдат разпознати като дългите и амбициозни сенки на вертикалната българска теория с нейната собствена амбиция да снеме – или по-скоро „вдигне” – в себе си свода на световната мисъл с нейната (отново да цитираме Манчев) „отвореност и универсалистичност (…), нейната възможност да прониква и да съпреживява различните културни светове”. За разлика от Тодоров обаче, Кръстева следва линията на проблематизацията (т.е., отвъд конкретиките, стои по-близо до Никола Георгиев в това отношение). През този период тя изковава различни понятия, които да удържат тази „семаналитична” и „полилогическа” проблематизация; при все това ранните й книги носят белега на известно натрупване и колажност на хетерогенни концепти и перспективи, което е признак за не докрай решен проблем в „хоризонталното” разгръщане на вертикалния теоретичен свод. В по-късните й книги този проблем изчезва, но, може да се каже, изчезва и следата на надредния български теоретизъм (българското преминава в семиотичното, както е описано в нейното „България, страдание мое” – кожа, мляко и пр.). Разбираемо е схващането, според което по-евристична си остава ранната Кръстева.
Простата ми теза – към която и цитираната статия на Манчев навежда - е, че през 1960-те и 1970-те години текстовете, които експлицират „широкоъгълната” диспозиция на българската теория, като при това, би могло да се твърди, изработват концептуален апарат за собствената си „полилогичност” и „интертекстуалност” - се случват на френски. Тук бих могла да отворя още една скоба за нарастващата през последвалите десетилетия тенденция към генериране на „основополагащи” – т.е. теоретични, без да се дегизират като „частни” - текстове и на български. С днешна дата тази тенденция се осъществява както от най-младите, така и от доайените на българската теория (като най-нов пример ще посоча предстоящата да излезе монография на Радосвет Коларов „Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността”). Засилването на тази тенденция от втората половина на 1980-те би могло, от една страна, да потвърди допускането, че премълчаването от предходните години се е дължало поне отчасти на необходимостта от справяне с тоталитарния дискурсивен контрол. От друга страна, като цяло враждебното отношение и някога, и днес, на редица литературни кръгове, научни и художествени, към по-едрите теоретични проекти, е очевидно несводимо към предходните политически несгоди и е реалност, която с лекота би се вписала в новите антиинтелектуални веяния. Това, което ще ни интересува в случая, е начинът, по който Боян Манчев се включва в тази очевидно дълбоко промислена от него теоретична диспозиция.
Редно е преди всичко да се каже, че между българските и френските му книги от „Невъобразимото” до „Метаморфозата и мигът” има плавен континюитет и няма принципна разлика. Боян Манчев се отличава от досегашния „износ” на теория по отношение на това, че за българското си присъствие не разчита на преводачи. Той мисли на български (от тази гледна точка, неразтрогнатата му институционална свързаност с Нов български университет ми се вижда твърде важна) и на френски една единна теоретична платформа, при това в удоволствието от специфичните за двата езика лингвистични потенциали за теоретично мислене. По-съществени са обаче собствено теоретичните решения, които бихме могли да изведем като продукт на тази среща.
Те са очевидно продиктувани от намерението да се впише „вертикалната” българска теория в „хоризонталното” поле на световната. До тук добре. Важно е обаче да се посочи какви рискове са били избегнати в осъществяването на този план. Най-сериозен би бил рискът, разбира се, на един компромис, който да отиде толкова далече, че да се извърши предателство спрямо теоретизма като такъв и да се влезе изцяло в руслото на неясните претенции за прагматизъм и достъпност. С това и започнах, че съпротивата срещу това предателство спрямо мисленето е принципна позиция на Манчев, която той отстоява на една вече световна сцена. На второ място, Манчев отбягва формулата от ранните етапи от конституирането на българската теория, при която общите теоретични основания не са предадени – но – от друга страна, не са предадени, защото потъват – „премълчават” се, макар и значещо – в прилагането си спрямо един частен проблем. Най-сетне, отбягнато е решението от ранната българска френска теория – експлицирането на премълчаното по един стабилизиращ енциклопедично-своден (Цветан Тодоров) или дестабилизиращ колажно-хетерогенен (Юлия Кръстева) начин.
Какво е решението тогава? Начинът, по който изследването на Батай във „Видоизменянето на света” е „видоизменено”, „модализирано” в нещо, което, усвоявайки термина на Батай, Манчев нарича „свръхкритика”, е представителен. Манчев не добавя към изследванията върху Батай още едно изследване, а, повтаряйки „радикалния му жест”, чете трудовете му като „критическа модалност на мисълта, като перспектива… за завръщане към истинските залози на философията”. Така едно изследване, което би могло да има пределно частен характер – анализ на творчеството на един автор – се осъществява на практика като внимателно изработване през и чрез този автор на всъщност нов концептуален апарат. За това след малко. Тук искам да обърна внимание върху самия избор на един „див” и до голяма степен все още (или отново пак) не интегриран във френската сцена мислител като Батай като протагонист на тази книга, която много повече има пролегоменен характер, отколкото по-ранната книга „Невъобразимото”, където има глава за Батай. Бързам да добавя, че самият Манчев не е никак „див”, дори да би му се искало с оглед на критико-обновителните задачи, които си поставя, а прецизно и методично школуван и то по „сводния” метарефлексивен образец на българската теория. Теоретичната работа, която той извършва през Батай, е следователно среща на „дивото” и „сводното” или, иначе казано, това е среща на метарефлексивната универсалистичност на периферията и сингуларната девиантност на центъра. Това е решението. Като заглъхващо ехо от дихотомиите, тази среща е много по-видима в българския текст за Батай; затова пък добива много по-мащабен и прецизен концептуален изказ във френската книга.
И още нещо. В работата си с Батай Манчев има своите собствено „диви” предшественици в България, към които той надлежно препраща – Владислав Тодоров (цитиран в „Невъобразимото”) и Иван Станев (във „Видоизменянето на света”). Историята на „подивяването” на теорията през 1980-те години в България все още не е адекватно разказана. Досегашният опит обаче показва, че не това е (прекият) път за „осветовяване” на българския метарефлексивен свод. При всички теоретични и етически разлики[3] и при все, че пресичането на диво и сводно у Манчев е много по-интегрално от теоретична гледна точка, паралелът с (ранната) Юлия Кръстева ми се вижда уместен: радикализмът на изходната позиция и теоретичният ангажимент с процесуалността, движението, промяната, революционната материалност във и на естетическото, Платоновата хора и други аватари, в които Бахтиновата анархистична телесност продължава да се „видоизменя”, задават сходства, които би трябвало да върнем обратно като въпроси към българската теория.
 
Френският Corpus
 
За Бурдийо, струва ми се, съм чувала анекдота, че се страхувал да мръдне от Париж, за да не му откраднат школата. Верен или не, анекдотът фиксира една парижка реалност, която сводният характер на българската теория изключва: иначе казано, етосът на вертикалния модел е, парадоксално или не, принципно анархистичен.[4] Би могло, следователно, да се заключи, че тъкмо този етос се „транспозира” (по Юлия Кръстева) или „видоизменя”, „модализира” (по Боян Манчев) в една проблематика, била тя онтологична, епистемологическа или естетическа. Че тази проблематика е проблематиката на промяната, на хетерогенността, на „ниската материя” (по Батай), на загадката как новото се случва в света, на трудното да бъде мислено, е предвидимото или непредвидимо евристично следствие от „метаморфозата” на теорията в тяло. Така това, което нарекох среща на диво и сводно, има – ще го кажа с термин, който се появява във „Видоизменянето на света” – „хераклитизиращ” теоретичното мислене ефект. И така, както прочитът на ексцесивното у Батай може да бъде препратен към теоретичния хепънинг на 1980-те в България, хераклитизацията може да бъде препратена с днешна дата към дискусионната среда на Нов български университет и по-специално към теоретичния апарат и почерка на мислене на Богдан Богданов. Като краен резултат обаче, преработването на теоретичния свод у Манчев се различава и от „изцепката” като модус на теоретичен пърформънс, и от рафинираното хераклитово „втечняване” на рефлексията у Богданов. Това, което прави Манчев, в собствените му термини може да се каже така: метарефлексивното метаморфозира в опит, в сетивност, в безформена материя и така позволява „илюстрацията”, която, разбрана като „плът” и „ексцес” на концепта, се превръща в основен инструмент на свръхкритиката. Свръхкритиката възниква тъкмо като отговор на задачите, поставени от иманентната криза на опита; тя е името на опита на и като криза.
Двойна метаморфоза. Във всеки случай, важно е да се подчертае, че Боян Манчев подчинява на дисциплината на школата – и тук френският момент в неговото писане влиза в пълната си сила – своята „свръхкритика” и заниманията си с безформеното, плътта, видоизменянето и метаморфозата, въобще с мисленето на онова, което е най-трудно да бъде мислено. Жертва ли е това? Очевидно е нежеланието ни тук, в свода, да склоним току-тъй на подобно нещо, да се откажем от метаудоволствието, което възниква тъкмо при широкоъгълното разчертаване на полето. Знаменателно ми се струва също така, че сред множеството значителни разлики между главата за Батай в „Невъобразимото” и, от друга страна, „Видоизменянето на света”, е тъкмо отпадането на проблематиката на жертвата. Тази проблематика – заедно с пъстроцветния апарат, който я въвежда в „Невъобразимото” – е като че ли нещото, което е трябвало да бъде отрязано, жертвата е трябвало да бъде жертвана, всичкостта на сводовото да бъде кастрирана, за да се постигне изчистеният, внимателен и концентриран изказ на „Видоизменянето на света”.
Оттук насетне генеалогията е друга. Огромното значение, което Жан-Люк Нанси има за Манчев, е засвидетелствано с ключови позовавания, с превода и представянето на български на Corpus, една несъмнено централна за Манчев книга, но най-вече със самото разгръщане на концепциите на Манчев в руслото, очертано от доминантите на тялото и образа в перспективата на Нанси. За да се върнем отново към фигурата на Батай, в увода към „Видоизменянето на света” Манчев посочва „Разтворéната общност” (такъв е преводът, предложен от самия него в „Невъобразимото” на LaCommunauté désoeuvrée, 1986) като труд, изиграл повратна роля във възраждането на интереса към Батай. Манчев уточнява, че интересът на Нанси към Батай в тази книга има различен акцент в сравнение с интереса през 1960-те години така, както и неговото собствено обръщане към Батай е продиктувано от приоритетите на собствената ни епоха и инкорпорира координатите на по-късните работи на Нанси. Все пак, немаловажно е, че преди да се наложи Нанси да възражда интереса към Батай, за което е високо оценен от Дерида, в началата на деконструкцията е повратният интерес на самия Дерида, за когото Батай е основна бойна единица в битката с Хегел и с Хегеловата диалектика и в това си качество – оспорван съюзник на деконструкцията като критичен спрямо Хегел начин да се мисли различието, движението и промяната.
И ако Нанси е припознатият от Дерида продължител и обновител, ситуирайки изследователската си платформа в тази редица, Манчев ясно указва генералната насоченост на собствения си проект. Каквито и други проблеми да решава, той има като изходна позиция опита за справяне с Хегеловия Aufhebung тъкмо в рамките на наследството на постоянното оразличаване на различието. Терминът altération, който се появява в заглавието на книгата за Батай и който превеждам като „видоизменяне”, терминът „метаморфоза”, както и редица други възлови понятия, които Манчев разработва, са тъкмо такива оразличавания, които попадат в линията на последователните деконструктивистки усилия да се „снеме” от дневен ред Хегеловото снемане. Обръщането към тази като че ли неизбежна задача в мисленето на промяната по този именно начин, през прочетения през Нанси и Дерида Батай, означава заемане на отчетлива позиция спрямо други водещи направления в съвременното мислене, представлявани от Бадиу, Агамбен, Жижек и пр.
Тук би могла да се отвори твърде интересна теоретична пукнатина, която да ме върне към проблемите на българската теория. Аз обаче ще се върна към нея в плана на една институционална утопия и така докрай ще натоваря Боян Манчев със символната мисия, с която той май и сам се е натоварил. Ако тази мисия е да се впише вертикалната българска теория в хоризонталния световен обмен, най-напред трябва да помислим как да продължаваме да имаме какво да вписваме.
Ситуацията днес ми се вижда следната. От една страна, силните традиции на българската теория от преди промените, от друга страна, свободният достъп до световната литература благодарение на промените и на електронните технологии създадоха няколко много силни поколения изследователи. След тях по всяка вероятност ще настъпи пауза: на дневен ред са неграмотните деца на революцията. Дали не бихме могли да направим известно усилие да не стане тази пауза перманентна? „Сводовата” българска теория е добре представена във всички големи български университети. Дали един национален междууниверситетски център за теория не би бил решението, което, от една страна, да позволи на водещите фигури да продължат работата си в максимално благоприятна среда, на младите изследователи – да оцеляват в очакване на редките свободни щатове, а на цялата общност – да получи шанс за по-интензивен обмен?
 

[1] Boyan Manchev. L’Altération du monde. Pour une esthétique radicale. Nouvelles Editions Lignes, 2009.
[2]Boyan Manchev. La métamorphose et l’instant. La désorganisation de la vie. Strasbourg: La Phocide, 2009.
 
[3] За Юлия Кръстева българското е екзотичен предмет, който несъмнено я занимава и който през годините тя мести насам-натам по не винаги видими за нас причини. Интелектуална обвързаност с тукашната сцена тя не е особено склонна да припознава дори с оглед на сравнително късното си озоваване в Париж (година преди това на български излиза нейната книга „Характерни тенденции в западната литература от ХХ век”, София, Издание на комисията по идейно-възпитателната работа при ЦК на ДКМС, 1964) и на дистинктивния облик на ранните си изяви. За Боян Манчев българската интелектуална среда е част от обширния му ареал, в който той се вписва съвършено естествено и който все пак едва ли му идва без допълнително усилие.
[4] Не можем да подминем обаче модела на Люблянската лаканианска школа: от една страна люблянска, от друга – лаканианска, най-сетне несъмнено сводна особено в лицето на Жижек, който играе забележителна роля на медиатор и интегратор в съвременната теория, тя е все пак и стриктно кохерентна като школа, подчинена на „партийна линия”. Може би тайната е, както и Манчев намеква в статията си за българската теория, в осветовяването: тя става и може да бъде люблянска тъкмо доколкото е световна.