Диагноза на съвременното българско изкуство

 
SHORTLIST 2009, Изложба на художниците от последния кръг на конкурса за наградата „Гауденц Б. Руф”, Галерия „Райко Алексиев”, 2 – 20 ноември 2009
 
Нещо токсично се усеща във въздуха и това съвсем не е смогът, към който дори сме се привързали, не е и свинският грип. По-скоро е ревността.
Г-н Гауденц Руф откри за трета поредна година изложбата от новия SHORTLIST и обяви наградите. След краткото интервю с журито на конкурса, което имах възможност да проведа преди изложбата, си дадох сметка, че всеки от членовете му има различни критерии. Диапазонът е доста широк. Започва от личното познанство, наблюдения на изявите през годината, задължително минава през отношението към документацията и артикулирането на работите и стига до справки и директни паралели с тенденции и автори от световната сцена.
Освен това, самият Гауденц Руф е превърнал конкурса си в процес, който протича в разговори, срещи, индивидуални покани за участие към художниците. Тоест в дипломация – нещо, на което е свикнал професионално. Вероятно заради това в идилично поляризираните взаимоотношения на сцената отново разцъфна ревността. По отношение на чужденците и техните намеси в родното изкуство тя има дълга и поучителна история. Стига само да напомня имената на Петер Лудвиг и Юго Вутен.
Честно казано, самите награди не ме интересуват, въпреки че е забавно с каква последователност този конкурс развенчава непреходния мачистки мит за българското изкуство. Тази година за утвърден автор е отличена Надежда Олег Ляхова, за млад – изненадващо Стефания Батоева – ново име, ново лице, нова ревност.
По-важна поне за мен досега винаги е била селекцията в изложбата. За пореден път тя отразява много реалистично състоянието на съвременното ни изкуство.
Новото тази година е участието на български автори, които живеят в чужбина. Най-логичното обяснение за това е, че общата картина е невъзможна без тях. Симптоматично е, че и конкурсът на М-тел премахна това ограничение от правилника си. Тези автори участват активно в кураторски проекти, изложби, критически текстове и изобщо в процесите в страната ни и ние естествено ги припознаваме като български художници. Те носят тук специфични влияния, имат разпознаваем различен подход, който е ценен не толкова като пример за подражание, колкото като положителен принос за обогатяването на сцената ни и за развиването на глобално самочувствие. И в двата раздела на конкурса сега авторите от чужбина имат числено превъзходство. Вероятно заради това изложбата изглежда по-хомогенна от миналата година.
Щом преобладава в избора, значи ли, че това е правилният модел? Докога ще продължаваме да внасяме съвременното си изкуство?
Вместо да задълбавам в тези въпроси, предпочитам да приема, че селекцията тази година представя и това лице на българското изкуство. То се развива далеч от консервативната родна сцена, в по-гостоприемна среда, без идентичност и говори чужд език. От друга страна, повлияна или не, част от арт продукцията, която се появява тук, също се стреми да се изчисти от каквато и да е локалност. Работите на Викенти Комитски например не се различават много от тези на Лазар Лютаков и Коста Тонев, които идват от Виена – забавни, изобретателни, но не много съдържателни. Въпреки че си „играе” най-формално не с друго, а с червени петолъчки, и Самуил Стоянов попада сега в тази група.
В същото време Камен Стоянов, отново представител на „виенската вълна”, се старае много повече да поддържа връзката с конкретна реалност, да не измисля „бързи” смешни знаци, а да разнищва сериозно парадоксите, политиките и културните особености в нея. В същата посока се движи и Боряна Венциславова, но при нея тези проблеми са специално и целенасочено естетизирани. Техническото изпълнение, контрастът и композицията са равносилни на смисъла и идеята в нейните работи. В това отношение те са напълно идентични с фотографиите и видеото на Богданов/Мисирков и донякъде с видеата на Надежда Олег Ляхова, макар че при нея естетиката взима превес над всичко останало.
Михаела Власева се е ангажирала съвсем плътно със стереотипите като форма на културна принадлежност. В този случай тя умело манипулира традиционната стойност на живописта, превръщайки я в ролки „мушама”. Иначе реалистично-живописната тенденция отпреди няколко години вече отшумя. От нея ни останаха само едно-две имена.
По отношение на естетика и форма, много спонтанно и непреднамерено се държат Рада Букова и Стефания Батоева, което наистина заслужава адмирации. Щом е форма, нека тя буквално да говори за формите и за съвременната съдба на класическите стойности, да бъде искрена или да осъществи по най-убедителен начин своя пластичен пробив в пространството.
Гледайки тази изложба, бих отделила Милко Павлов и Дан Тенев не за друго, а заради различните нива на анахронизъм, които се засичат в техните работи. И двамата са приели определени образи и визуален език за меродавен, независимо от пълната му липса на комуникативни способности днес. На фона на всичко останало, тяхното участие има по-скоро ретроспективен характер.
Въпреки джендър тематиката, в категорията на анахронизмите попада и Боряна Росса с нейното нестихващо увлечение по виенския акционизъм.
Един от възможните изводи, които могат да се направят, е, че изкуството ни все пак не може да се дели по местожителство и има своето сравнително закономерно развитие в последните години. Освен това, колкото и да е позитивно като намерение, разделението между „утвърдени” и „млади” е вече изживяно. Най-малкото, защото повечето „млади” са доста по-утвърдени от „утвърдените”. Очакванията за нещо ново и смислено са ориентирани точно към това утвърдено младо поколение. Появява се и въпросът дали плахият политически интерес, който се улавя в работите на някои от тях, ще завие по обичайния път към куха атракция, или ще се развие като критика.
И така - до следващия SHORTLIST.