Китай: животът като "zoe", животът като "bios"

  

На репликата ми, че моята заместничка в катедрата има планове да остане по-дълго, моята китайска колежка Ли меко забеляза: „Светлана много обича Китай.“ Именно там е проблемът – не успях да обикна Китай; всъщност, не успях дори да го харесам, колкото и моите китайски колеги българисти да се грижеха за мен, да се държаха коректно и добре в рамките на своята културна предначертаност. Аз отлично си давам сметка за нарушенията на политическата коректност, а може би и на добрия тон по отношение на една страна, която толкова държи другите да се съобразяват с нейната мистично-непроницаема неприкосновеност. Много от впечатленията най-вероятно са ефект на културно изкривено зрение, допълнено от масиви незнание и липса на талант и въображение за позитивни обяснения на отблъсналото ме в страната. В реакциите ми ще да откънтява един провинциализъм, идващ от покрайнините на Европа, който се представя за „по-католик от папата“ спрямо Запада като глобален център и цивилизационна инстанция. В това вероятно има здрава – или нездрава – доза културна нетолерантност. Колкото и да съм се преживявал като опонент на разни сегрегации по линията жени-раси-етноси-класи, в срещата си с азиатски Китай аз явно ресантиментно пренасям върху него собствената си жертвена малоценност по отношение на един санкциониращ или небрежен западен поглед. Китай в този смисъл (ми) се пада изкупителна жертва заради огорчената ми натиреност в задния двор на Европа. Оттам и моята „женска позиция“ на ретроактивно хвърляне в обятията на Запада пред източния дракон на един може би въображаем глобален пълзящ кофраж.
Всъщност, критичния ми поглед ще да е бил заострян от раснещи опасения спрямо онова, което се представя като алтернативен модел и успешен образец: приех да отида в Китай, мотивиран не толкова от екзотиката на Азия, колкото от надеждата да се изправя пред величието на една успяла лява алтернатива за бъдещето на света. Онова, което видях, нямаше много общо с лявото, освен като безочлива и безогледна пропаганда, облъчваща низовия поднадзорен китаец от всички медии, но също и от градската среда, редуваща реклами с хитроумни напомняния за вездесъщостта на властта. Би ми се щяло да нарека ляв феномена по изхранването на един милиард и триста хиляди китайци, но то е проведено по-скоро като дясна модерна политика, целяща преди всичко да запуши устата на масите с голяма лъжица леплив ориз.
 
Защо все пак си позволявам да говоря по-скоро критично за Китай при ясното съзнание, че мнението ми е повърхностно и превратно, че е рефлекс на по-скоро европейски клишета и западни предразсъдъци, че е късогледо, кривогледо и въобще недалновидно? Първо, защото ми се струва, че напоследък в западните, а и в българските медии започва да се настанява една особена маска на пресилен респект и плахост, на страхлива почуда, въобще на махане с опашка пред новия Голям, толкова чужд и непроницаем, че чудесно запълва формата на пришелец на трапезата на западната модерност: с потенциално чудовищните Други се препоръчва поддържането на приветлива и предразполагаща сдържаност. Тази предпазлива и разумна позиция ми се струва все пак нелепа на по-частно равнище. В качеството ми на преподавател бях обвързан с клауза от договора, уреждаща ненамесата ми във вътрешните работи на Китай. Вече не съм. Ако бях политик или официоз, щях да продължавам да се съобразявам с нея. Аз обаче предполагам, че освен политическите и официалните дискурси, хората имат нужда и от други, по-свободни и, как да кажа, по-безгрижни и разпуснати езици. И тъй като Китай като цяло не си прави труда да ни забелязва – нито нас, българите, нито Балканите, нито Източна, нито дори Европа в цивилизационната й съвкупност, аз намирам за незадължително чак дотам да му се цепи басма на вече споменатия пълзящ кофраж. А и е приятно да се прибираш у дома, като че ли отиваш на по-добро място: сякаш след никоя чужбина не ме е спохождало такова преоткриване както на родината, така и на Балканите, и на Европа. От перспективата на Китай, оказва се, на българския балканец му е далеч по-лесно да се види като европеец.
 
Едно от първите неща, които ми каза проф. Ян Йендзие след запознанството ни, беше, че когато чужденец пристигне в Китай за седмица, той пише статия; ако е за месец – книга, а ако е за година – нищо. Дзен-сянката в тази фраза още тогава ми хареса; днес, след почти две години, прекарани в Пекин, сядам да пиша нещо, което носи съзнанието, че е по-скоро нищо. Така е, защото не ми отне и месец там, за да осъзная, че и пътните бележки, и книгата биха били напразна претенция за разбиране на една страна, която вече векове се самооблъщава като непроницаема мистерия за чуждия поглед, но която аз намерих за по-скоро зазидана, „застенена“, вместо загадъчна.
Китай най-вероятно е една преимуществено езикова страна, което ще рече, че тя се самоосъзнава изключително посредством езика си. Сред чужденците там тече шегата, че езикът с безброя йероглифи е дотам непосилен, че дори относително доброто му овладяване практически запълва харддиска на китайската способност за знание, тъй че на местния човек не му остават много сектори за нещо повече и по-различно. Все пак е ясно, че за да претендираш да познаваш тази страна, следва поне да й назнайваш езика; нещо, което аз бързо се отказах да направя, най-вече поради лични дефицити на време и дарба. Но и за Китай следва да се каже, че по силата на ироничната логика, според която езикът му е негов същински дом, той трудно учи чужди езици, намира за още по-трудно да се самоизрази на тях и като цяло масово не разбира защо му трябва да се мъчи с някакво чуждо знание. Няма друга страна в света, в която процентното съотношение на хората, които говорят и не говорят някакъв чужд език, да е толкова в полза на вторите[1]. И това вероятно е нормално - не само защото най-много хора на земята говорят китайски като майчин. Причината е и във все по-укрепващото самочувствие у китаеца, че той отново е обитател на една империя, която, след близо два века унижения пред по-силните чужденци, отново е възстановила своята поднебесност. Накратко, за китайците няма и като че ли никога не е имало съмнение, че именно те са създатели и наследници на най-великата човешка цивилизация. Оттам и липсата на каквато и да било очевидност, че друга цивилизация заслужава и предполага да бъде изучавана като носителка на някаква универсална или глобална валидност. Дори за образования китаец днес общата култура е несъизмерима с общата култура на европееца. Това поначало може да се стори странно, доколкото местата за култура в Пекин често са заети с класически и модерни творби на запада. Оказва се обаче, че дори да разполагат с европейски език, китайците по правило не разполагат със съответните свят и култура, които да изразят на него. Тяхното разбиране за култура, изкуство, история, философия, политика, медии и пр. е дотам чуждо под повърхностните прилики, че най-добре би било човек поначало да се откаже от аналогиите и паралелите. От друга страна, парадоксът е, че чужденецът е неспособен трайно да се придържа към подобен разумен отказ, тъй като Китай външно стъписващо прилича на модерна, напреднала и развита страна, което автоматично включва определени очаквания за близост. Оттам и проблемът: човек очаква страната да е предвидима в нейната развита модерност, но тя не спира да го шокира. Тъй че той остава да се чуди дали тя е само фасада, или пък е същинското лице на една глобална модерност, с която той само си въобразява, че все още може да се идентифицира и да припознава като своя.
 
Когато ни посрещнаха на летището, бъдещите ми студентки магистърки се очакваше да могат да говорят български, но те бяха способни преди всичко да се усмихват. Нещо повече, на всичко, което явно не разбираха, било то на български или на английски, те отвръщаха с дружен отработен смях. Тези отривисти залпове на дружелюбно неразбиране щяха да се окажат сред най-ведрите и мили лица, с които ми предстоеше да ме среща Китай. Другите му лица варираха от инертното безразличие на разните администрации през удивено ухилената маска на хората по парковете, нахвърлящи се да галят бебето ти с голи ръце, през напъпилите пипливи търговки на Копринения пазар, до абсолютната безизразност на лицето на властта и закона, докато те съветва да сътрудничиш, докато праща обратно семейството ти в Бангкок, откъдето току-що сте кацнали доста след полунощ, или докато те уверява, че няма престъпление, когато си получил за парите си фалшив iPhone, вместо никакъв.
Но китайското лице е нищо в сравнение с телодвижението. Трайна следа от многолетен и многолюден комунизъм ще да е неспособността на китаеца от каквато и да е класа да прояви респект към физическата неприкосновеност на другия, да се изпълни със съзнание за човешката му аура, физическа и духовна. Тялото на всеки, свой или чужд, е изложено и отворено за всякакви издевателства: лакти, разплутост, прилепналост, нечистоплътност, надут транзистор, натрапчив поглед... Зад тях обаче не стои каквато и да е зла воля или преднамереност. Човек бива блъскан, мачкан и ръган просто защото заема място в пространството, към което са отправени естествените апетити на други тела. Дори в татковината се наблюдава известна готовност за примирение пред факта, че някой вече е заел определено място и съответно то няма как да бъде изпълнено от друго тяло. За китаеца в метрото, в автобуса, във влака или на която и да е опашка подобна мисъл е непосилна. Човек бива избутван, смачкван, пререждан и прегазван с чудовищната непреднамереност на автоматична и безлична спонтанност, напълно лишена от отношение. С почуда човек установява, че е възможно да предпочете мутращината на родния шофьор или презрителната наглост на автобусните тийнейджъри пред сляпата съдбовност на китайската небрежност без пренебрежение, на игнорирането без отношение.
Първото нещо, което съветва чужденците авторитетният Beijing Guide, е да се метнат на осмицата, все едно в коя посока, и, седнали най-отпред на горния етаж, да се оставят тя да ги извърти по Третия кръгна града. Когато най-после го сторих, не видях повече от онова, с което вече бях свикнал за два месеца: един Пекин, съполагащ по-скоро успешно две нетърпящи се модерности – тази на комунистическото костюмирано, но грохнало вече кофражно-панелно строителство и тази на лъскавата и безогледна съвременна западна архитектура. Казвам „успешно“, тъй като, вместо да се мъчи да ги споява или сговаря, Пекин ги принуждава да кротуват и да се търпят, без да трябва да се харесват, досущ като двете лица на днешен Китай – комунистическото и капиталистическото.
Разбира се, за всеки опортюнистичен левичар, озовал се в Пекин не без упования за нови опори и потягане на вярата, Китай откънтява като доста як шамар. Бързо се разбира, че от двете системи Китай е избрал най-лошото – безчовечието, алчността, страхливостта и тъпотата на капитализма и лъжата, лицемерието, безсрамието и насилието на комунизма. Така китайската система се оказва двойно безчовечна; тя цъфти и процъфтява, оставяйки тягостното усещане, че многомилионните градове на тази милиардна страна са магически лишени от хора. За мен това беше откровението и проклятието на Пекин, но и на Китай въобще – усещането, че тази страна не е предназначена за хората си, че е някакъв фараонски мастодонт, който поначало не е бил предназначен за онези, които са го въздигнали. Всъщност, паралелното усещане е не по-малко угрижващо – как Китай е успял да се въздигне до тази мощ и възход при толкова изостанал и някак остаряло-вдетинен народ. Това впечатление за двойна редундантност на народа спрямо държавата е особено потискащо по протежение на въпроснияТрети кръг. Тук има точки на натрупване на изключителна архитектурна мощ, които оставят внушението за откъртена изстреляност в собствен вакуум: сякаш някакви сектори от града са се оказали обременени с архитектурни пришълци, които като в прочутия филм избиват из-от гръдта на града, застивайки в зони на сиротно оцъклена чуждост, която всъщност не променя лицето на града. Не става дума само за човешката или стъклено-циментовата вавилония – такава може да се види във всеки съвременен метрополис. Става дума за усещането за грандиозно потьомкинско село, за неистова изкуфяла или поначало куха фасада.
Когато пристигнахме в апартамента, предоставен ни от университета, в който щях да работя, жена ми отрони само: „Мизерничко, а?“, а аз побързах да се обидя от името на всички мрамори и масивни дървении в просторното ни обиталище. Все пак, в себе си трябваше да се съглася с нея и после се питах откъде идва това чувство за „мизерност“ при повсеместната масивна съзиданост на Пекин. И реших, че идва от неговата зазиданост.
Разбира се, да се говори за „застенеността“ на Китай е предвидима и сякаш програмирана реакция. Ала Великата стена, която китайците не се хабят да определят като китайска, защото каква друга да бъде, се оказва обезоръжаващо точен символ на културния и ментален модел на тази страна. Тук практически всичко е стаено зад стени и с настъплението на капитализма „застенеността“ без застенчивость все повече се разраства. Разбира се, че и на Запад е така; частната собственост обича да се спотайва зад стобори. Но никъде тази скритост и прикритост не са ми се явявали дотам същностни. Привидно прозирните огради на Запада са изместени от безкомпромисни китайски стени. По тази причина ходенето по улиците на Пекин бързо се превръща в изнурително и скучно занимание: на човек може да му се наложи с километри да си върви все покрай същата стена, навремени разнообразявана от парадни входове, чиято непристъпност е гарантирана от пазачи в непомерни униформи. Всичко това оставя натрапчивото усещане, че човек се движи между стени, че именно той е вътре, докато автентичният живот тече оттатък стените. Всъщност, точно такова е и действителното положение: нищо не се случва по улиците, всичко става зад стените на ведомства, учреждения и институции. Навсякъде в модерния свят човек има чувството за индивидуална безпоследственост, но никъде то не е по-силно, отколкото в Китай.
Ала редом със застенеността, със скритата си непроницаемост, Китай показва и едно друго лице, което представлява пробойна към пространството на личното, зейналост към долницата и вътрешностите на китайския бит. То идва от отношението към улицата пред дома, масово третирана като заден двор, т.е. като традиционно място за изливането на домашните помии, издържани в разни нюанси на зеленото. Всичко това е настойчиво потвърдено от непосилна смрад, а поради спецификата на китайската кухня, съчетанието от всичко това оставя непогрешимото усещане за системно опразвани вътрешности. Така кварталните улички натрапват усещането за общонационално разстройство на един всенародно лош стомах. Впрочем, известно е, че китайците не носят на алкохол и често спасително и публично повръщат; известна е и пекинската любов към храченето, целящо да прочисти дробовете от отровния въздух. Така или иначе, публичното облекчение през устата все още се толерира повече от по-традиционни отделителни навици, поставени под запор през последните 30 години, набавили на страната пълчища обществени тоалетни, които отдалече изглеждат изоставени и мъртвеещи, но, приближени, струят от виталност.
Разбира се, тази открехнатост на вътрешностите е запазена за хутонгите и особено за едноетажните кирпичени съборетини в покрайнините, в които е стълпено простолюдието от провинцията. Но докато по отношение на сивите, долепени едно до друго къщета с микродворчета в центъра на града се предприема нещо като консервационно освежаване с цел те да бъдат превърнати в туристическа атракция, периферните струпвания на толкова ярки свидетелства на нищета и липсваща хигиена с елемент на оскотяване несъмнено ще бъдат разрушени, а обитателите им – натикани зад стените на невидими апартаменти. Тази изложеност на вътрешностите на показ е противопоказна за режим с воля за антисептична непроницаемост.
Пекин е отблъскващ по два несъвместими начина: на едновременно отсъстваща и прекалена човешкост. Оттам и особеното безличие на града: неговата гладка и лишена от физиономия фасада е тук-там напукана от ерупции на истерична хипермодерност, но далеч по-често - от хлътванията в кротко изтипосана селяшка нищета. Градът има автостради, но всъщност няма улици, доколкото стените надвисват над тях като над затворнически алеи. Градът е свръх застроен и пренаселен, но оставя усещането за пустош. В него има стотици хиляди ресторанти от всякакъв вид, но общото впечатление е по-скоро за комунално изхранване, вместо за общностно прекарване. Пекин е може би градът с най-евтиния градски транспорт с гъста надземна мрежа, а от Олимпиадата насам и подземният транспорт доби тежест. Но движението по улиците и пътищата би било смешно, ако не беше дотам опасно. В Калифорния сериозно се коментираше азиатският шофьорски синдром на бавна реакция и неадекватност, които дори ниската скорост не компенсира. В Пекин към всичко това се прибавя и абсолютното беззаконие, вилнеещо по улиците. С бебе в количка на пешеходна пътека и зелен светофар бяхме почти пометени от такси, чийто шофьор започнах надлежно да ругая. Когато той спря, реших, че тук боят няма да (ми) се размине. Оказа се, че помислил, че го спирам да го наема. Никакво усещане за вина или за нарушаване на чужди права, за право и ред. Индивидуализмът на съвременния китаец е достигнал такива мащаби, че сериозно се коментира западането на колективните спортове в страната като симптом за кризата на общностния проект. Пререждането на опашките се извършва с такава свещена простота, а протестите на бели като мен се посрещат с такава озадачена стъписаност, че човек бързо се ориентира кое е нормата. Същата невинност цари и когато ви заблуждават и премятат навсякъде, където няма нормирани цени. Бакшишът в ресторанта е практически невъзможен, в таксито минава, но първоначалната цена, която чужденецът получава по пазари и тържища, е от 10 до 100 пъти по-висока от онази, на която ще вземе стоката в последна сметка. Чужденецът по правило се третира като американец, т.е., предполага се, че е залудо богат, глупав и широкопръст; това превръща пазаренето в досадна и монотонна процедура, в края на която човек трябва да е наясно, че въпреки изнурения си успех да смъкне цената 10 пъти, е бил прекаран поне 5 пъти в сравнение с цената за китаец. Общото усещане е, че себестойността на всичко клони към нула и прекупвачите работят на чиста печалба. Разбира се, колкото и да са некачествени китайските стоки, в тях все пак има вложени труд и материали, тъй че на човек не му се мисли какво дават на онези нещастни хорица, дето ги изработват някъде в провинцията.
Впрочем, илюзорно ниските цени по пекинските тържища се оказват стъписващо балансирани от цените, на които се продава културата и изкуството в столицата. Човек би очаквал някаква грижа към труженика от града и селото, който да може да се похвали, че е попаднал в двайсетината зали за концерти, за театър и опера, за танц и цирк. Обаче няма милост. Цените на билетите за дори средни чужди оркестри и изпълнители, за които човек би дал 10 долара в Ню Йорк или 10 евро в Берлин, тук започват от 50 евро, но тези билети са винаги продадени, тъй че трябва да си готов за цена от 100 докъм 300 евро за концерт или спектакъл на ниво. Въобще Китай прави впечатление на страна, в която на един и същи рафт безгрижно съжителстват хилядократно разминаващи се цени за един и същи тип продукт. Например в супермаркета човек може да види бутилки оризова ракия за 5 и за 5000 юана, т.е. за един лев и за 500 евро. Тази ножица, която навсякъде другаде би накълцала обществената тъкан, тук сякаш никого не притеснява. Ужасяващата мизерия по улици и къщи съжителства с автомобили, молове, хотели и ресторанти, които безсрамно пръскат показен шик. Докато в други страни тези светове са разделени чрез разни форми на гета за богати и бедни, в Пекин те непосредствено съжителстват във всяка точка на града.
Разбира се, лъскавият Пекин е източният, там е Чаоянг с посолствата и руската колония, там е и западната колония Санлитун, Телевизионната кула, проституцията и разгула във всичките им форми. Западен Пекин е известен като университетското лице на града. Тук са и някои от най-прочутите паркове и музеи. Той е откровено грозен по оня типично безличен пекински начин. Все пак, докато в Източен Пекин човек може да се забавлява с поредните архитектурни изчадия, част от които възхитителни в невъзмутимата си немара по отношение на средата, от скуката на Западен Пекин човек може да се спаси само в парковете, концентрирани там: този на Бейда (Пекинския университет), в който единствено е позволено да се стъпва с велосипед, Парка на черния бамбук, само на спирка от мен, онзи до Гонгджуфен, известен с пролетните си вишни, също и другия малко по-долу, до Западната гара, и още много други. Именно тук са концентрирани и четирите най-забележителни парка на Пекин: Ароматната планина, Ботаническата градина, Летният дворец и Старият летен дворец с руините на западната интервенция. За първите два няма много за казване: Ароматната планина е по-скоро стръмна, но от нея нищо не може да се види нито надолу към града, нито встрани към съседните хълмове поради неизменно лошата видимост. Подобно на Тай Шан, изкачването и тук е въпрос на лично посвещение, нещо като китайски хаджилък, чиито духовни стойности са дотам безмерни, че дреболиите на някаква гледка не занимават никого. Що се отнася до Ботаническата градина, тя е скучна в официалната си част и приятна в откопчилото се от нея дефиле, което обаче скоро се оказва преградено. Въобще планините и парковете в Китай, които са предназначени за достъп, са неизменно оградени със стени и опасани с гъста мрежа асфалт, цимент и каменни струпвания. Често достъпът до техните свещени планинки предполага билет за вход и за лифт, двайсетина евро на човек, но за вътрешните музеи и храмове се плаща отделно. Китайците хабер си нямат как се прави туризъм, тъй като го свеждат до лесно, групово, ръководено и натикано под строй в магазини за сувенири печалбарство; като такова, то може да прилъже само провинциалните трудови колективи, командировани на поклонение, но няма шанс с човешки същества, привиждащи се като индивиди с право на избор. Въобще страната сбира сюблимна мощ и дребно мошеничество в единен жест.
Все пак, думата ми беше за парковете. За град, дотам прегънат под собствената си тежест, градините на Пекин би следвало да са оазиси на бягството и смяната на ритъма, пристани на човещина и мир, бели дробове, зелени петна, парчета природа насред неистовата столица на Изтока. При първото си озоваване в подобни оградени и платени пространства човекът от Запад добива блудкавото и смътно усещане, че нещо не е наред, но отначало не разбира и дори е склонен да хока мнителната си привикналост, извикваща заслужено излъгани очаквания. На пръв поглед всичко в пекинския парк е наред: всичко е подкастрено, разчертано, подредено, разграфено – чисти и спретнати циментови пътечки покрай обезопасени водоеми отвеждат посетителя в компанията на черни или червени бамбуци, приветливо зелени на вид, за да се озове миг по-късно на тумбесто мостче, както и на една или друга беседка на хълмче, сред каменна градина редом до вода, на детска площадка, на платформа за спонтанни песни и танци и т.н. От всичко струи поддържаност и чистота, тъй че човек се заставя да пренебрегва дреболии, като неуморните ремонти, вонята от скарите за обезмесени салами и натрапчивостта на безчет ухилени пекинци, които настояват да се снимат с теб, докато държат с бацилни пръсти с кални нокти ръчичките на невръстната ти щерка. Обикаляш един, втори, трети парк. Вече започваш да регистрираш нездравата хилавост на растенията, измъчената им реанимираност, но тук няма новина. Поначало ти е ясно, че насред тези природни кръпки, фукливо разпръснати из колосалния метрополис, не може да има нищо естествено, нищо спонтанно. Ти обаче не си някакъв треторазреден постромантичен консуматор да вярваш, че в родната ти Европа има природа, дето да е оставена на себе си; ако не си чел точно „Новата Елойза“, било поради липса на превод, било поради симптомите на паника при мисълта за Русо-усамотение, критиката по въпроса услужливо те е светнала, че дивият английски парк на Юлия е точно толкова изкуствен, колкото и предкубистично подкастрените версайски кадастри на нейния любим. И тогава изведнъж разбираш – проблемът не е в отсъствието на природа в природните резервати на Пекин и Китай, а в безцеремонната липса на каквато и да било идея за природа като вътрешно алтернативна, просвещенско-романтическа издънка на модерността, с която дори един балканец осъзнава, че е бил закърмен. Градините тук затвърждават убеждението, че тази цивилизация е изпуснала и зарязала по пътя на модернизациите си всякаква идея за природа. Спонтанност, самородност, стихийна самодостатъчност, алтернативна нечовешкост не са неща, дето могат да впечатлят модерност, превърната в заложник на идеята за триумф на човека над всичко останало, в това число и над собствената му утроба. В Китай под природа се разбира нещо укротено и опитомено, усвоено и очовечено по унизително заличил всяка идея за другост и алтернативност начин. Усещането за планираност и човешки излишък е ултимативно. От грижливата китайска градинка човек може да си направи доста мрачни заключения за реалното отношение към екологията в тази страна. Превръщането на природата в реклама на режима ампутира нейния свободен порив, усещането за всякаква спонтанност и непредвидимост. Сервилното безразличие, което излъчва един китайски парк, се чете и върху кохортите пазачи, портиери, полицаи и военни, с които те застрелва всяко ведомство тук. Милитаризмът на нацията личи най-ясно в начина, по който самата природа е накарана да прилича на спретната полицайка, на набързо наплискана и наплескана служебна жена. Но по-страшно от унижението и слепотата за него, което излъчва окастрената и сложена в циментови бандажи природа, е невъзмутимото чувство за безалтернативност, което излъчва самият китаец по отношение на собственото си поведение спрямо природата. По-отвратително от тялото и лицето на китайската идея за природа може да бъде само ведрото доволство, което струи от лицата на служителите и на благодарните ползватели на обществените паркове и градини.
Но покрай липсата на модерна идея за природа, човек може да осъзнае и липсата на зряла идея за смърт, а оттам и за трагика поради вече загубените природа и живот. Оттам и усещането за занаятчийство без изкуство; за занаятчийство, което идва от немарата спрямо смъртността, проявена най-пълно в осъзнаването на трагичната разлъка с природата. Изкуство без усещането за смъртност и съответно за трагично съзнание на отделеност от природата автоматично се превръща в занаятчийство на ръба на кича; първо, поради имитативната си неспособност да разбере онова, което възпроизвежда така сръчно без идея за аурата на смъртта и на природната другост, и второ, поради културната си обремененост да се справя със смъртта и природата чрез нирванна невъзмутимост, игнорираща всички източници на трагедията като фундаментално състояние на човешкото. Човек трябва да погледа японска манга, китайско кино и визуално изкуство, за да усети, че при цялата безпощадна самоирония и автопародия, с които те третират сюжетите и моделите на модерността, заети от Запад, източното изкуство е неспособно на болката, в него няма страх и състрадание, няма трагедия, защото я няма нито природата като винаги вече скръбно загубена, нито смъртта като винаги вече печално спечелена. Усещането за имитативна кичозност, която пронизва източните култури на модерността, е по-малкият проблем. Далеч по-страшно е чувството за грубост и жестокост, лишени от всякаква преднамереност, които властват в Китай, царството на Изтока. Източният мимезис подобрява оригинала, за да компенсира остъргването на аурата му. Леснината на справянето със смъртта и природата са превърнали Китай в трагично нетрагична страна на оперираната тревога около душата и духа, взети или за абсолютна даденост, или за радикално отсъствие. В Китай ние се оказваме приканени да заживеем в един свят, по-съвършен, тъй като от него традиционно и модерно, културно и политически е било отстранено питането.
И все пак, докато веднъж вървях покрай красивите обли обеми на огромния водоем на Летния дворец, в чийто център в царствена непристъпност пребиваваше ненатрапчив остров, ми хрумна друго: Китай няма идея за природа, за същност, за дълбочина, за смисъл и автентика, но има идея за хармонично пребиваване, тъй като е осъзнал илюзорността на всякаква патетика с оглед на конструкти, като природа, същност, дълбочина, смисъл и автентика. На тази страна не й отиват контрастите, провокирани от природната светлина, тъй като това е страна с ясно съзнание за абсолютната самотност на човека измежду останалите форми на живот. Това означава съзнание за нещастието да бъдеш човек, както и отговорност да превърнеш колкото се може повече същества около себе си във форми на живот, различни от човешката. Всъщност, хитростта на Китай, „пунтът на китайката“ е да помогне на хората, които са прекалено много, да забравят, че са прекалено много хора, хора в прекомерна степен: мислещи тръстики, надарени с избор и свобода, и пр.
И така, признавам, че ми костваше усилия да озаптявам спонтанните пориви на негативност и съпротива срещу начина, по който тази страна, цивилизация и култура се беше отляла в съзнанията на моите студенти; срещу техния неподправен и нерефлектиран, саморазбиращ се национализъм, срещу тяхната сурова презрителност към всеки, позволил си да не харесва родината им; срещу изнурителната бавност, с която разбираха и реагираха, срещу липсата на нерв и импулс в работата им, срещу онова прословуто отпуснато спокойствие, което все бърках с невъзмутимост; срещу дрънкулките и стъкълцата по дрехите им, срещу липсата им на координация, срещу самоубийствената им отвеяност по улиците, срещу специфичната им миризма не на пот, а сякаш на пръст, на хумус, на земя; срещу тяхното безплодно зубрене и безсмислено наизустяване, срещу неспособността им да ползват модели, срещу обезоръжаващото им невежество относно онова, което ми се е привиждало като универсална обща култура; срещу безпомощната им поетичност, когато пишат официални текстове, и срещу още по-обезсърчаващата им казионна официозност, когато пишат любовни писма; срещу необяснимата им мания да се снимат редом до европейските си преподаватели, неизменно сбрали пръсти в знак V… Срещу нескритата им пренебрежителност към моята чужда персона, срещу сляпата им небрежност и нелюбопитство относно онова, което носех и можех да им дам… Проблемът не беше в индивидуалността на студентите ми, а в това, че при ясната очертаност на уникалните им физиономии, всички те споделяха една китайщина, която не харесвах, колкото и да се мъчех да я разбирам.
Ала покрай убийственото земетресение в Съчуан (известен у нас като Сечуан покрай Брехтовия превод), видях един Китай, който се издигна над традиционната си култура на игнориране на смъртта. Покрай покъртителните кадри на осиротели мъже и жени пред порутените училища на провинцията, почувствах една непозната идентификация с Китай, който страдаше сякаш за пръв път така открито и неритуално за своите мъртви.
И все пак, в приемането на съдбата се четеше сдържаност и мъдрост, непосилни за модерния човек от европейски тип. И покрай достойнството, с което Китай понесе катастрофата, отказвайки да й признае статут на трагедия, се усетих в досег с една възвишена страна, със сюблимността на една стена. Една страна зад стена, която вече десетилетия успешно храни своето милиард и една трета население, за което време масово го е снабдила с телевизор и мобилен телефон. В затворената самодостатъчност и самоизчерпаност на Китай има нещо неопровержимо, непосилно и в последна сметка сюблимно. От перспективата на Китай, който храни своите милиарди, ограничава раждаемостта им, снабдява ги с оня минимум, който да ги накара да кротуват и да добруват и поддържа ръст от 10%, който храни и облича света, критиките като тези по-горе изглеждат дребнави, нездрави, елитаристки и по интелигентски дребнобуржоазни. Пред лицето на надвитата мизерия и глад на такива маси от хора кахъренето за някаква еврохармония, субстанциална модернизация и симулация на природна автентика отзвучава тесногръдо и късогледо. От перспективата на китайския успех с изхранването и задоволяването на базовите нужди на такова население на територия, която не може да се похвали с излишък на суровини, европейският добър вкус и стил на живот изглеждат като лигавене от позицията на един масраф, надвит за сметка на други континенти, раси и народи. Китай някак няма идея и желание да изглежда красив, приятен или симпатичен. Той, разбира се, използва фигурите на красотата и насладата, но само като рекламни и съответно пропагандни трикове. Иначе много повече се интересува от това да бъде силен, властен и покрай това - евентуално възвишен. Китай не се интересува да се харесва нито на другите, нито дори на самия себе си. Той е в процес на съграждане и на акумулиране на сила и власт. Не е добро място за живеене и в много сфери изостава драстично. Но това несъмнено е място, в което трудно, но шокиращо бързо, се съграждат и издигат нови неща, нови форми на живот, нови представи за добруване и щастие. Градовете може да изглеждат по-скоро чудовищно с абсурдното си съчетание на съборетини и небостъргачи, китайските коли може все така да приличат на серийни франкенщайни, нелепо слепили мускулести откъслеци от западни и японски автомобили, хората може да продължават да ходят с евтини якета и изкуствени рокли със стъклени мъниста. И все пак, грозотата и мръсотията ефективно биват надвивани. Глупостта и тъпотата се оказват хитроумно функционализирани и вкарани в китайската машина на просперитета. В Китай се сблъскваш с исторически шеметно решаване на грандиозните проблеми на човешкото оцеляване, на живота, пък бил той по-скоро като zoe, отколкото като bios. От тази перспектива европейската ни тренираност в съображения от философски, естетически и етически порядък изглеждат ту хилави и недъгави, ту нездраво луксозни и самодоволни. Нещо повече, от китайския хребет на времето те могат да се видят като аргументи и орнаменти в укрепване и увековечаване на същата тази демографски и животоориентирана съвременна модерност. Китай в последна сметка смъква културната и цивилизационната маска от лицето на собствената ни модерност, за да разкрие актуалната структура на съобразяване и взимане на решения и в нашия свят. Китай ни се явява като една грандиозна демистификация на собствената ни илюзия за модерност с човешко лице. Радикалното пренебрежение към всякаква хуманитарност отвъд езиково-литературната, ангажирана с националния и политическия мит на Китай, предвещава, ако не утрешния ден на Европа, то все по-голямото ритуализиране и орнаментализиране на критическото философстване у нас, на Запад. За да се справим с Китай в нас самите, ще ни трябва нещо ново и по-добро от трагическата хуманност на една критическа хуманитаристика. Защото в противен случай Китай ще ни помете, без дори да ни забележи и отчете като колатерални жертви.
И правилно ще направи.
Освен ако не намерим начин да го изхитрим, прелъстим и разложим отвътре – примерно, чрез една нова трагическа естетика на собствената му историческа и биополитическа крайност, на неминуемото му обуржоазяване, което да предпочете трагичните питания относно човешкото след човека пред добруването зад Велико-китайската стена на глобална безалтернативност. Защото неминуемият сблъсък между Китай и Запада ще постави ултимативно въпроса за избора между хората и човека, между човечеството и човешкото. Изходът от него е неясен. А неговият неминуем ироничен парадокс ще бъде, че в него Западът ще се види принуден да се съюзи с ислямския свят и да се припознае в него.
 


[1] Разбира се, в момента в Пекин и Шанхай най-лесно е да си намериш работа като учител по английски. Изискването обаче е да бъдеш задължително естествен носител на езика, native speaker; смехотворно, тъй като равнището, до което ще достигнат 99% от откликналите на тази партийна и глобална повеля, така и няма да се домогнат до ниво да правят разлика между mother tongue и second или дори third language. Тази страст към оригинала в страната на ментето всъщност не трогва.