Марко Минков и литературата на английския барок

 

На 30 ноември т.г. в Софийския университет под наслов „Проф. Марко Минков: световно име в англицистиката” се състоя тържествена сесия, посветена на 100-годишнината от рождението на големия наш учен-англицист и шекспировед.
След сесията беше представен и мемориалният сборник "Marco Minkoff. Studies in English Renaisance Drama", седма книга от поредицата „Университетско наследство” на издателството на Софийския университет. Тук публикуваме доклада на доц. Евгения Панчева, произнесен на форума.
 
Мярата Минков
Наред с Шекспировата тема, проблематиката на барокатрайно занимава литературоведа Марко Минков. Показателен за това е фактът, че основната студия на Минков по темата, „Бароко в английската литература”, излиза през 1947 г., във време на радикални промени. Сякаш по бароково отвъд тях, Минков публикува текста си като заявка за предстоящ по-значителен проект.
Освен на пожълтелите страници на малобройните оцелели репринти, изчерпани според Amazon.com, съвременният читател открива „Бароко в английската литература” в престижния сборник на Йержи Лимон и Джей Халио „Шекспир и неговите съвременници: източно- и централноевропейски изследвания”. Там студията на Минков фигурира не просто наред със статиите на Ян Мукаржовски, Зденек Стрибржни и Марта Гибинска.Той е първи в подредбата на съставителите, която, с оглед на присъствието на Мукаржовски, очевидно не е чисто хронологическа, а вероятно и според значимостта на темата и текста[1]. За приносния характер на изследването говори и фактът, че то е цитирано като основен източник в различните издания на „Принстънската енциклопедия на поезията и поетиката” под рубриката „Барок”.
С ясното съзнание, че периодизациите на литературата и тяхното етикетиране могат да бъдат критикувани като схоластични игри, текстът на Минков отстоява тезата, че представляваната от Джон Флетчър драма не е принизяване на Шекспировата, а въплъщение на нови принципи, водещи напред към периода на Реставрацията и Драйдън. Следвайки Вьолфлин и Валцел, Минков говори за бароковия характер на тези принципи, а за Флетчър – като за първия бароков драматург не само на Англия, но и на Европа. В спор с автори като Валцел, Шекспир, от друга страна, не може да бъде описан като бароков.
Пренасянето на термини от историята на изкуствата в сферата на литературата поставя въпроса за формализацията на критериите. Според Минков, това важи с особена сила за английската ситуация, където зрелият Ренесанс не само темпорално съвпада със, но и асимилира техники от континенталния барок, а същинският барок идва със значително закъснение. При това, трудно е да се говори, смята Минков, за чист английски барок в изобразителните изкуства, а и пред стиловите, английската критика предпочита исторически етикети, като норманско изкуство (вместо романско), елизабетинска епоха и епоха на Стюартите (вместо Ренесанс и съответно барок). За Минков бароковите черти са най-ясни в книгопечатането, в частност в оформлението на титулните страници с тяхната нова сложност и пищност на декорациите. Преходът към барок обаче е предшестван от онова, което Минков тук, а и в своята „История на английската литература”, нарича „времето на бунта”(TheAgeoftheRevolt), отказвайки се от термина „маниеризъм”, който описва междината, деляща ренесанс от барок в изкуството на Италия. Това е обяснимо, доколкото за Минков представяният от поколението на Дън, Джонсън, Марстън, Уебстър и Мидълтън „бунт” е спонтанно английско развитие, чиито антипетраркистки нагласи пораждат „култ към реализма, сатирата, песимизма и откровеността”, макар че при цялото налагащо се насилване на етикета, заплетената реторика на Дън и Марстън или съзнателно търсената неяснота на Уебстър могат по-лесно да бъдат обвързани с маниеристичните, отколкото с реалистичните стратегии на писане.
Излязлото три години след Минковата студия изследване на Клифърд Лийч „Трагедиите на Шекспир” изразява несъгласие с термина „бунт”, доколкото той, според Лийч, подсказва едно „твърде силно отхвърляне на по-ранните принципи”. Седемнадесет години по-късно, в отпечатаната в престижния ShakespeareSurveyстудия „Шекспир, Флетчър и бароковата трагедия”, Минков пише, че по времето, когато e писана студията „Бароко в английската литература”, „въпросът за маниеризма още не беше възникнал ... и имам чувството, че дори сега едва ли е назрял за дискусия, докато не се постигне по-голямо съгласие с основни понятия като „Ренесанс” и „барок” в литературата. Засега трябва да отбележа, че ако има маниеристичен период в английската литература, то това би бил онзи преходен период приблизително от 1598 до 1612 г., който нарекох „бунт” и определих като подразделение на Ренесанса.
По подобен начин, преосмисляйки изразените по-рано от Минков становища, третото издание на „История на английската литература” от 1976 г. твърди, че „ако е истина, че между Ренесанса и барока съществува неизбежен период на маниеризъм, то вероятно Бунтът съответства на този преходен период в литературата.” Отново, обаче, с присъщата му внимателност при квалификациите, Минков прави уговорката, че „въвеждането на идеята за маниеризма като отделен период е преждевременно”.
Според анализа на Минков, наличните дедуктивни опити за формализиране на литературния барок на практика се оказват доста импресионистични и субективни. Пищността и сложността са проявления и на английския ренесансов стил. Отделните структурни критерии, например идеята на Дойчбайн за бароковия характер на елипсата, а оттам и на Шекспировия „Макбет” като драма с елипсовидна структура, както и ролята на отделни ефекти - играта на светлина и сянка или подчертаната телесност – с право не убеждават достатъчно Минков, особено с оглед на спецификата на литературната среда.
Направеното от Вьолфлин в „Основни понятия на история на изкуството” (1915) разграничение между линеарен и живописен стил обаче изглежда по-убедително, доколкото то работи с дълбинни структури, отразяващи, по Вьолфлин, различните понятия за реалност в основата, съответно на Ренесанса и барока. От тази централна опозиция Вьолфлиновият предструктуралистки метод извежда още четири бинарни опозиции: плоскост-дълбочина, затвореност-отвореност, множественост-единство, яснота-неяснота. Очевидна е привлекателността на подобен стремеж към опростяване на формата за учения, изправен пред произволността и субективността на останалите опити за разграничаване.
Минков обаче прави уговорката, че критериите на Вьолфлин също не са винаги приложими, особено с оглед на асинхронното развитие на различните изкуства (тук Минков се доближава до идеята на Якобсон за доминантата на епохата). Минков очевидно споделя и друга формалистична представа за литературната еволюция – и при него, както и при късната фаза на руския формализъм, стиловете и направленията не изчезват безследно, а се утаяват до евентуалното следващо раздвижване на синхронната литературна емулсия. Пример за подобна повторяемост е установената от Минков прилика между елинистичната литература и тази на следренесансова Англия, описана в книга VІІ на „История на английската литература”. По подобен начин, за Минков по принцип доминиращо буржоазната ренесансова литература съдържа утаен религиозен и куртоазен средновековен субстрат, като на север религиозният е активиран от акцентите на Реформацията, а на юг куртоазният се съживява от централността на дворцовата култура на ренесансова Италия. Доколкото дворът на Тюдорите копира Италия, според Минков аристократичният субстрат отчетливо модулира и литературата на английския Ренесанс. Разбира се, можем да добавим, че процесът се усложнява допълнително от „северното” въздействие на Реформацията. На този фон буржоазният „бунт” на Дън и останалите би трябвало да е връщане към истинската същност на Ренесанса. В анализа на Минков, обаче, Дън се явява по-скоро раннобароков, а Крашо и Хърбърт са същински барокови поети.
Тази усложнена от хибридности картина обяснява и непълната приложимост на Вьолфлиновите критерии в техния чист вид. По критерия „яснота” например Флетчър, когото Минков счита за първия бароков драматург на Европа, е по-скоро ренесансов, докато темпорално принадлежащата на елизабетинския Ренесанс „Аркадия” на Сидни е чиста проба бароков текст. Ето защо Минков предлага отказ от стриктното прилагане на Вьолфлин към литературата и създаване на набор от категории, успоредни на Вьолфлиновите, но несъвпадащи с тях, за целите на литературната периодизация. Английската литература се оказва особено подходящо поле именно поради съхранението на различни стилови субстрати в нея.
Минковият подход предполага индуктивното извеждане на подобни критерии на базата на материала, предлаган от присъствието на трите литературни рода – лирика, епос и драма – в английския Ренесанс. Обсъждайки най-типичното проявление на елизабетинската лирическа традиция, сонетния цикъл, Минков я разглежда като съвършен паралел на множествеността на ренесансовата архитектура. Към този критерий той добавя нейната екстровертност (в опозиция с интровертността на барока), тенденцията към повторяемост и вариативност, както и видимата й прекъснатост и сегментация (срещу непрекъснатостта и органичния поток на барока).
При епоса съпоставката на Спенсър и Милтън води до други бинарности: координация на частите срещу тяхното органично подчиняване на общ център, индивидуализиране на персонажите срещу тяхното типизиране.
При бароковата драма, в опозиция с ренесансовата множественост, отново се наблюдава силна тенденция към плавност на преходите както между отделните сцени и действия, така и между отделните стихове. За разлика от по-ранния период, барокът съблюдава и неокласицистичния принцип на трите единства и подчинява отделния персонаж на развитието на сюжета.
Така, по пътя на индукцията, базирана на богата литературноисторическа ерудиция, Марко Минков стига до набор от седем бинарни опозиции, свързани с Вьолфлиновите, но пригодени за нуждите на литературното изследване. Според собствения му превод, те са: обективност и субективност, множественост и единство, прекъсване и течение, стабилност и лабилност (подготовление и внезапност), индивидуалност и типичност, яснота и мистериозност, както и затворен и отворен стил. Тези категории отразяват добре представата на Минков за същината на барока не само като нов художествен метод, но и като нов начин на мислене и възприемане на света. Като третира тези категории като основни критерии за принадлежност към бароковия стил, Книга VІІ на Минковата „История на литературата” разглежда Флетчър, Масинджър и Форд в драмата, Херик и поетите кавалери в лириката, Милтън в епоса и сър Томас Браун в прозата като основни представители на английския ранен барок. Късният барок, от своя страна, съвпада за Минков с епохата на Реставрацията (1660—1700), а негови емблематични фигури са Драйдън, Шеридън, Уичърли, Конгрийв, Бъниън, Самюъл Бътлър. И тук, както и в разглежданата студия, Минков в крайна сметка предлага не само една своя периодизация на английската литература от ХVІІ век, но и един евристичен модел, който подлежи на по-нататъшно преосмисляне и приложение от бъдещите изследователи на литературния барок.
Евгения Панчева
 
Литература:
“BaroqueLiteratureinEngland”, Annuaire de l'Universite de Sofia, Faculte historico-philologique, TomeXLIII, 1946-7), Coфия, Университетска печатница, 3-71.
Survey 20, 1967, 1-15.
Marco Mincoff, „Shakespeare, Fletcher and Baroque tragedy”, Shakespeare
 
Marco Mincoff, A History of English Literature, vol. I, Naouka I Izkoustvo, Sofia, 1976.
 
Jerzy Limon, Jay L. Halio, Shakespeare and his contemporaries: eastern and central European studies от поредицата International studies in Shakespeare and his contemporaries (University of Delaware Press, 1993.
Clifford Leech, Shakespeare’s Tragedies: And Other Studies in Seenteenth-Century Drama, Chatto and Windus, 1950.
The New Princeton Encyclopedia of Poetry and Poetics, ed. By Alex Preminger and T.V.F.Brogan, Princeton, New Jersey, Princeton Univ.Press, 1993.


[1]Студията е почти изцяло достъпна и в електронната версия на книгата на адрес http://books.google.bg/books?id=6vF9BCmwYOkC&pg=PA11&lpg=PA11&dq=marco+mincoff+baroque+literature+in+England&s).