Старите идеали

 

“На Ръб – Идеалът”, Изложба по случай 20-годишнината от създаване на група „Ръб”, галерия “Сариев”, 10 ноември – 20 декември 2009
 
Според една ранна и доста обща дефиниция, авангардистите са “пионери и иноватори в изкуството на определен период”. Постепенно определението за авангард се развива все повече в теорията и го представя като опозиция на конкретна политическа ситуация, в която той е възникнал, обикновено взривно, без връзка с това, което се е случило преди него, т.е. с традицията, като противопоставяне на кича и масовата култура, според определението на Грийнбърг, и т.н.
И до днес в журналистическия речник например “авангардист” изниква всеки път, когато някой стряска, шокира или отвращава обществото с изкуството си.
Тази година заради юбилея на политическите промени в страната ни като че ли пропуснахме да отбележим, макар и символично, юбилея на българския “авангард”. Трябваше да отчетем и факта, че при нас той се появява не като опонент на политическата ситуация, а като неин резултат. Затова неслучайно е връстник на демокрацията. Сега вече институционализиран, уморен, концептуализиран и трескаво очакващ музея, в който да изживее старините си, българският “авангард” си остава историческият камък на раздора, за който едва ли някога “авангардистите”, пък и ние самите, ще постигнем единодушие.
На тези разсъждения ме наведе единственото събитие, което отчете юбилея на художествените промени - изложбата по случай 20-годишнината от основаването на група “Ръб”, открита в пловдивската галерия “Сариев” точно на паметния 10 ноември т. г.. Основана през декември 1989 от художниците Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Данчо Григоров, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Моника Роменска, Кольо Карамфилов, Румен Жеков и Надя Генова, “Ръб” е призната от изследователите на 90-те като “едно от най-качествените художнически обединения” (Свилен Стефанов). Както цялата “неконвенционална”, „авангардна” вълна от този период, “ръбовете” също прегръщат играта и забавлението като свой единствен манифест. Но техните “игра” и “забавление” са на един следващ етап, повече на закрито, в галерията, отколкото на пленер. А за да отвържат съвсем ръцете си за експерименти и вероятно за да избегнат анахронични недоразумения, те се обявяват за “антиавангардисти” (тази позиция е заявена в текст на Димитър Грозданов, който има сериозен принос и съучастие в историята на групата, както и галеристът Стефан Акрабов). Техният протест тогава си остава до голяма степен “закотвен” в традицията, но не можем да отречем, че с изложбите, акциите и хепънингите, които организират в Пловдив, те постигат точно онова състояние на шок и стъписване, което е необходимо за преосмисляне на стойността и ролята на изкуството и за приобщаването на необичайни територии към застарялото понятие за художественост.
Добре си спомням първата им изложба “Символи и знаци” в галерията на ул. „Гладстон” 32 в Пловдив през 1990 именно заради стъписването, което изпитах пред пънковете на Димитър Митовски и Кольо Карамфилов. Помня и неосъзнатия възторг на публиката наоколо, появил се не за друго, а заради това, че някой се е осмелил да използва по толкова радикален и саркастичен начин респектиращи символи и политически клишета, като сърпове, чукове и петолъчки. С работата си “ръбовете” откликват на цялата обществена еуфория и масовото желание за профанизиране и дори унищожение на изкуствено култивирани норми, митове и официалности. След тази изложба “политическото” в изкуството на групата се съсредоточава главно в търсенето на убедителна формула за противопоставяне и “анти” на изкуството в смисъла му на самотно, възвисено занимание, обърнато към вечността. Поначало същинските политически ангажирани теми в българския “авангард” просъществуват за твърде кратък период в самото начало на 90-те. После са изместени напълно от формални проблеми, касаещи повече статуса на художественото произведение и усъвършенстването на адекватен визуален език. Точно в тази проблематика е съсредоточена и изложбата “Идеалът”, организирана от групата през 1992. Отново в залата на „Гладстон” 32 те правят конструкция, която символизира женска утроба, и подреждат във вътрешността й 10 еднакви бели платна. За да стигне зрителят до тях, трябва да премине през тесен проход и да прескочи няколко мраморни плочи с многозначителни послания, като “Връщай се отново”, “Десетия ден” и т.н. На откриването от тавана на галерията висят истински печени прасета като брутален символ на “идеала”, който предстои да бъде варварски изконсумиран, или по-скоро като изображение на компрометирания идеал. Изложбата продължава 10 дни, през които художниците рисуват пред публика и постепенно изпълват белите платна. Тогава “Идеалът” на “Ръб” въздейства едновременно с добре познати метафорични стойности и знаци, класически по смисъла си; с новата роля на публиката като участник; с противопоставянето на публично и интимно, скрито и показно, идеално и профанно, преходно и вечно; и с противоречивата неяснота на това дали изкуството тук е в действието на художника или в картината, която остава като резултат от него.
20 години по-късно изложбата-цитат “На Ръб - Идеалът”, събрана от частни архиви с упоритите усилия на Катрин Сариева, вече поставя нови въпроси за историческата стойност на онзи момент, който, въпреки цялата си сложна и многопластова ценност, достига сега до нас в пределно проста форма, като 10 еднакви по формат картини - повече разочароващо художествени, отколкото революционно радикални. (Само Емил Миразчиев нарушава формата на картината, като монтира малък светодиод в центъра на платното си „Дух-Светлина”, а Надя Генова е превърнала сега своята „Утопия” в съвършено различно произведение просто като я е пакетирала, вероятно съзнавайки, че утопиите също имат срок на годност.)
“Ръб” развенчава успешно фалшиви идеали до 1994 и след това се разпада, подобно на повечето артистични формации от този период. Парадоксално е, че те допринесоха много за това днес да боравим с необходимия инструментариум, за да критикуваме неизживения им и непревъзмогнат традиционализъм. Гледайки със сантиментална симпатия картините на “ръбовете” от онова време и филма, документирал изложбата в Пловдив и акцията “Идеалната закуска” в Балчик, която я последва по време на фестивала “Процес-Пространство”, стигам и до една недотам позитивна равносметка. Тя е в страховития факт, че множеството на художествената ни сцена сега с отчайващо закъснение и най-повърхностно наподобява на “ръбове”...