За Теодор Траянов и българския символизъм

 

Хамбургското издателство „Д-р Ковач” публикува съвсем неотдавна книгата на българската изследователка Бисера Дакова „Неантологичният Траянов. Заличеното декадентство. За преображенията на поетическия език”/ Der unanthologische Trajanov. Die getilgte Dekadenz. Über die Verwandlungen der poetischen Sprache” В анотацията си за книгата издателството заявява:
„Студията „Неантологичният Траянов” осветява тъмната фаза в ранното творчество на поета, еднозначно обявен за най-последователния символист в българската литература. Изследването си поставя задачата да обобщи декадентския език на младия Траянов в непосредствената му автентичност и характерни черти, както и да проследи неговия по-нататъшен живот в творчеството на поета.
Творческото дело на Теодор Траянов представя една телеологически извисена линия на развой: от ярките декадентски образи и упадъчни настроения (периодът 1905–1909, ознаменуван с появата на книгата „Reginamortua”), през строгото поетологическо разделение (декадентство, югендстил, отчасти експресионизъм), ясно прокарано в книгата „Химни и балади” (1912), до непрозрачната, натрапливо ведра моностилистика на антологията „Освободеният човек” (1929), където разнородните поетически почерци са претопени един в друг. Написаните по-късно книги – „Пантеон” (1934) и „Земя и дух” (1941) – затвърждават и втвърдяват изградената вече моностилистика.
Монолитно-заклинателната поетика обаче се заражда в онези произведения на Траянов, които обикновено са считани за особени отклонения в праволинейния му творчески път – в книгата на поетологическия прелом „Български балади” (1921), чрез която поетът усвоява агресивния патос и героично-войнстващата образност, през своеобразната поема-манифест „Песен на песните” (1923), където авторът ненадейно се завръща към някогашните си меланхолични внушения, очертавайки по този начин една телеология в духа на розенкройцерството, която обединява символно продуктивните му образи и семантически ги активизира, до книгата „Романтични песни” (1926), където изпод наивно-фолклористичния романтизъм на преработените текстове се крие един разомагьосан свят, с резки монументални очертания, изграден изцяло според предметните тенденции от 20-те години на ХХ век. Именно тези книги ще подготвят радикалното себестилизиране на Траянов: точно в тях поетът изработва заклинанието, телеологията, както и своите до голяма степен конвенционализирани символи.
Боравенето с декадентството, произвеждането на напълно нови поетически светове и световъзрения, внезапното посягане към зачеркнатите изразни средства – именно това са постоянно обследваните проблемни пунктове, около които разследването се задвижва. Когато бъдат разгледани по-обстойно всички тези процеси в поетиката на Теодор Траянов, би настъпила фундаментална промяна в начина му на ситуиране в историята на българската литература, с което би бил снет и ригидният поглед върху началата и приключванията на българския символизъм.”
 
К