Свещенослужение с Брукнер
Концертът на Емил Табаков с Радиооркестъра на 29 януари (с програма: Брукнер – Осма симфония) не можеше да не ни накара да си спомним, че преди години с интегрално изпълнение на Брукнеровите симфонии именно маестро Табаков, само че със Софийската филхармония, “запали” публиката по този голям австрийски композитор от втората половина на ХIХ век.
За Брукнеровия си дебют с радиооркестъра Табаков беше избрал “короната” на композитора – грандиозната Осма симфония в до минор във втората й авторска версия от 1890 г., представена за първи път в чист вид през 1955 г. в издание на Международното Брукнерово общество – Виена, под редакцията на австрийския музиколог Леополд Новак (1904 – 1991).
По отношение на Осмата симфония изборът на редакция при изпълнение съвсем не е маловажен, защото две са известните редакции на партитурата – освен споменатата, има и една по-ранна, от 1939 г., на Роберт Хаас, привлечен по онова време като редактор на първото Gesamtausgabe (интегрално издание) на Брукнеровото общество. Заелият мястото му по-късно след войната Новак обаче, на базата на задълбочени проучвания на завещаните от Брукнер на Австрийската национална библиотека негови ръкописи, на многобройни документи, писма и пр., доказва, че Хаас своеволно комбинира втората авторска версия на творбата с отхвърления от самия Брукнер (макар и може би не без чуждо влияние) неин първи вариант от 1884 – 1887 г.
Що се отнася до времето след 1955 г., не може да се каже, че редакцията на Новак единодушно печели умовете и сърцата на големите диригенти. Защото, наред с нейни привърженици, като Карл Бьом, Ойген Йохум, Дьорд Шолти, Серджу Челибидаке, Карло Мария Джулини и Николаус Харнонкур, има не малко привърженици и на Хаас – Херберт фон Караян, Пиер Булез, Кристоф фон Дохнани, Даниел Баренбойм... И все пак, от края на миналия век насам, все повече се предпочита това, което ни представи Емил Табаков на живо сега – изчистената от Новак “последна дума” на Брукнер.
Симфонията се изпълнява рядко. Не само защото е голяма (около 80 минути) и трудна за свирене – за целия оркестър, за всички инструменти, за всички групи, а и защото на първо място изисква диригент – музикант и личност, годен най-напред сам да обхване с душа и дух скритите зад нотите душевни и духовни бездни на грандиозните “веществени” звукови и времеви мащаби, а след това и да ги “отприщи” за оркестрантите и слушателите. С воля, енергия и майсторство, без партитура пред себе си, както обикновено, световно признатият български маестро успя да мобилизира и да поведе музикантите към тези измерения, да ги “разтвори” в “божественото съдържание” на “божествените дължини”.
Необходимият духовен “ток” присъстваше през цялото време, запазваше се дори между частите – със затаен дъх очаквахме съответното продължение, което безотказно ни грабваше с изрядно намерения звук, темпо, поднасяне на фактурата, съдържателен контраст. Ще си позволя една образно-емоционална, субективна моя душевна “отпратка”. Между затаеното страдание, болезнените викове и примирения човешки стон в “картината на смъртта” (първата част), от една страна, и божественото Адажио (третата част), от друга, възприех основния образ на Скерцото (втората част) като израз на страшната, оказваща се по-студена от смъртта дори, душевна и духовна оскъдност, спохождаща човека, когато самоуверено живее без Бога в себе си, когато, непреодолимо прикован към земното, безсмислено блуждае в собствения си празен вътрешен свят. Може и да не съм права, но може пък и заради това ми възприятие така определено да усетих много по-топла и самата смърт. Да не говорим за приласкаващата топлина на изливащата се в съвършена красота Божия любов в Адажиото, благодатно въздигаща и отваряща душата за блаженствата на Горния Йерусалим. Или за призоваващите към възраждащото единение с Твореца мощни фанфари на финала, въздействащо обединил музикалното и “духовно тяло” на симфонията.
Не по-малко отчетливо и ярко бяха разкрити езиковите, звуковите и фактурните контрасти и обрати и вътре в частите. Творческият дух на диригента “заразно” за оркестъра умело движеше приливите на характерната за Брукнер вълнообразна драматургия с чести внезапни потъвания на “гребените” на вълните. Могъщи tutti преминаваха във вълнуващи затишия, групи и регистри прецизно се съпоставяха или спояваха, красиви хорали и мелодически образувания, откроени, наситени с изразителността си интонации и линии, инструментални преливания, сплитания или противопоставяния изплуваха и радваха слуха. Волеви изблици, химни се редуваха с душевни страсти и духовни съзерцания. Кулминацията в края беше изумителна.
Звукът на оркестъра беше обемен, изразителен, красив. На много места приличаше на органов. В tutti и фортисимо – грандиозен и гръмък, но отлично балансиран, при пълна отчетливост на съдържащото се в различните пластове. Чухме фортисими на целия оркестър, на отделни групи и инструменти с рядко срещано, а у нас сякаш и непосилно, високо качество. Редом с това обаче – и великолепни пианисими. Невероятен беше щрайхът: и ниският – звучен, плътен и мек, и високият – успяващ еднакво добре да “падне” и в призрачни тишини и да не загуби ролята си дори в най-гръмовит момент. Невероятни бяха и корните при безкрайно трудните им, огромни и разнолики групови и солови задачи (четирима от музикантите сменят корните с Вагнерови туби). Най-хубави думи мога да кажа също за дървените духови – както за отделните им гласове и вътрешни преливания, така и за групата им като цяло. Точни, прецизни, с хубав звук бяха и медните. Ударните се включваха тъкмо така и с толкова сила, колкото, според мен, подобаваше. А красивите арфови изплувания... А фугатните епизоди във финала...
Не е по силите ми да спомена всичко, което ме завладя в това бляскаво изпълнение – събитие, за което, убедена съм, суперлативите не могат да се пестят. Дълбок поклон пред маестро Емил Табаков за показаната за пореден път способност да превръща талантливото си музикослужение в свещенослужение. Жалко за онези, решили да не влязат в “храма” тази вечер!