... не те чуват навярно...

 

Николай Бойков. Книгата на живота. Издателство Сиела, С., 2010

След три стихосбирки Николай Бойков издава своята втора книга в проза. Опитвам се да не напиша „белетристична книга”, защото книга в проза изглежда много по-добро назоваване на един трудно определим в жанрово отношение текст, който превръща именно прозата на живота, прозаичността, от която всеки се опитва да бяга, в свой единствен сюжет, без да му търси литературно развлекателна фабула. По повод на предходната книга, „Писма до Петър”, някой каза в един от вестниците, че с всяка своя нова творба Бойков пише една и съща книга. Може би точно тази тенденция, или тази потребност задоволява, вече съвсем точно прицелено, заглавието на новата книга. Оттук нататък сякаш няма да има нужда дори от заглавие, защото Книгата на живота. 1 разказва живота на своя автор от февруари 2007 до юни 2008 г.; от юли 2008 насетне би могла да започне Книгата на живота. 2.
Две са онези специфични характеристики, които извикват необходимостта да говорим за тази (първа) книга и които не бих очаквала да изчезнат лесно в писането на Бойков. На първо място, това е жанрът на дневника-изповед (подчертан с упоритото присъствие на конкретни дати). Като в броеница, един след друг пред читателя се редят дните, в които някаква (по-скоро дребна) случка извиква потребността от писане у един човек, за когото писането, себеизписването навярно е не по-малко важно от самото живеене. Действителността е тук, назована с малките имена на приятели, с познатите улици и квартали на София, с подлезите, магазинчетата и котките, които срещаме всеки ден. И въпреки познатото, баналното, скучното, читателят не скучае, защото авторът му набавя чрез себе си онова усещане за необяснима приповдигнатост и празничност, което е съпровождало собствените му романтично-незначителни преживявания от детството. Четейки, си спомних за Далчев, за завистта, която декларират неговите (по-скоро ранни) стихове към човека, способен на прост и обикновен живот, към детето, щастливо с гледката на току-що навалелия сняг... Като ни поднася душата си, разказана в мънички, делнични перипетии, оживени единствено от вътрешното усещане за света като чудо, Николай Бойков ни възвръща един сякаш много отдавнашен, забравен, неуместен във времето на глобални радости и глобални кризи начин на съществуване. Разбира се, че бихме могли да правим сравнения, да търсим влияния... Със сигурност трябва да си припомним, че още през 70-те години на миналия век именно „женското писане” възвърна в литературата правото да говориш себе си и света в приглушения модус на личното-като-политическо... И все пак, нека да признаем на нашия автор правото да пише поет с главна буква, да изрича думи, които сякаш идват от друго време:
Един Поет
Умира в сърцето на града
търси се сърдечен лекар
телефон: при поискване.
Втората черта на книгата, която искам да отбележа, е нейната открито и недвусмислено заявена принадлежност към скромната традиция на българската гей литература. Наистина, не само с паради и революции се случват промените в социалното ни съзнание. Понякога ги усещаме най-добре точно в равната делничност на присъствието им като част от ежедневието, от онова, което ни заобикаля. Книгата на Николай Бойков внася в нашата гей-традиция нещо липсващо й до този момент: малко отнесеното спокойствие на недраматичния, дори непроблематизиран (и сякаш незабелязан) сблъсък с колективната норма. Всъщност, самият автор намира в един момент хубавото и много подходящо за неговото собствено писане изречение от „Равносметката” на Костолани: „... не те чуват навярно, но въпреки това не си отивай,/ за теб все още тук ще се намери работа...”.