Марта Аргерич: Никога не съм направлявала кариерата си

 

Веднъж в писмо до принцеса Кристина Белджойозо Ференц Лист, говорейки за едно от изпълненията си, казва следните думи: „Концертът, това съм аз”. Така разбираме, че в средата на ХІХ век този велик магьосник на пианото не разделя изпълнение и творчество. Дали Хоровиц казва нещо различно, твърдейки, че „всеки изпълнител трябва да има душа на композитор”? Във всеки случай, след Ференц Лист, но също и след Теодор Лешетицки, Николай Рубинщайн, без да забравяме бащите на френската клавирна школа, като Антоан Мармонтел и Жорж Матиас, ще се родят и ще се занижат едно след друго цели поколения пианисти „баща и син на...”, които заявяват, сдържано или категорично, за такава особеност, такова наследство, такава приемственост. Така се пише историята на пианото, която ще се подхранва от легенди – от Артур Рубинщайн до Владимир Хоровиц, от Алфред Корто до Едвин Фишер, от Клаудио Арау до Валтер Гизекинг, който пише през 30-те години, че „пианото е инструментът, който позволява на самотния човек да упражнява музикална дейност по най-задълбочен начин”.
Днес големите майстори на пианото са други свещени чудовища извън времето и света, често неуловими и още по-трудни за доближаване.
Вестник “Култура” ще представи чрез преводи от френското списание „CLASSICA” в няколко броя трима от тях: аржентинката Марта Аргерич, руснака Евгений Кисин и хърватина Иво Погорелич, защото всеки техен концерт и диск е синоним на събитие.
 
 
Никога не съм направлявала кариерата си
 
Разговор с Марта Аргерич
 
1941. Родена в Буенос Айрес.
1960. Първи запис за „Дойче Грамофон”.
1965. Първа награда на конкурса „Шопен” във Варшава.
1971. Записва соната в си минор на Лист.
1974. „Гаспар на нощта” на Равел.
1976. Фантазия оп.17 на Шуман.
1984. Последна солова плоча, посветена на Шуман.
 
Тя има митични заложби. Записите й на Шуман, Лист или Шопен са исторически. Но ако Марта Аргерич е легенда, то е, защото откакто се помни, развива, освен феноменалната си пианистична дарба, и етиката на пълната свобода.
 
- Веднъж споделихте, че обичате пианото, музиката, но не и кариерата. Какво мислите днес?
- Същото. Кариерата е нещо като надбягване с времето. Малко странно е, че го казвам, защото има много отчаяни музиканти, които биха искали да са търсени... Тогава се чувстваш леко виновен.
- Човек има чувството, че откриването на дарбата ви е било свързано с повече грижи, отколкото радост...
- Родителите ми, учителите ми очакваха много от мен, но смятам, че най-вече самата аз съм била взискателна към себе си. Освен това, другите деца ме гледаха накриво. Бях с къса коса! Затова ми се подиграваха.
- Поглеждайки назад: плочите, концертите ви... Имате ли чувството, че сте изградили нещо?
- Не, нямам това чувство. Ако не е нещо, което правя в момента, ми се струва, че не е било. Все едно не се е случило с мен. Да, наистина знам, че е било, но не го усещам така дълбоко. А човек може да прави нещата и по-добре. Какво означава да си пианист и да изнасяш концерти? Наистина съжалявам, че не съм изучавала изкуството на импровизацията. Е, добре, все още съм жива! Възможно е някой ден да го овладея.
- В свиренето ви има голяма доза креативност. Импровизирате по свой начин. Усещате ли го?
- Понякога. В щастливи дни. Има изненади. Хората винаги говорят за този вид усещане, което им давам. Но когато слушам това, което правя, го намирам по-скоро за квадратно!
- Често казват за вас, че сте непокорна, неуловима, а всъщност имате много класическа основа.
- Има нещо, когато свиря, което ме завладява, независимо от мен. Не че искам да направя едно, а друго – не. Има някои неща, които се случват.
- Емануел Кривин говори за вас: „Тя не знае нищо, но знае всичко.”
- Така е...(смее се). Може би е така.
- Вашият професор Винченцо Скарамуца казва, че ръцете ви са създадени за пиано...
- А, така ли? Не знаех. Сигурно за да подразни Бруно Леонардо Гелбер. Бяхме единствените две деца в неговия клас. Имаше садистични наклонности. Казваше ми: „Гелбер е преди вас. Той напредва много по-бързо...”
- Колкото повече свирите едно произведение...
- ...толкова повече го откривам, защото музиката е нещо неизчерпаемо. Разбира се, човек може да изпадне в рутина, да се самоимитира. Това е примамливо, най-вече ако смята, че предишния път е успял. Но всеки нов ден е различен.
- Свиренето ви разви ли се?
- Не знам. Надявам се. Понякога ми казват, че е по-добро. Най-вече хората, с които имам музикална близост, като Нелсън Фреър. С него можем да говорим за различията си. Важното е да запазим известна искреност, което е много деликатно и трудно.
- А кариерата ви?
- Кариерата ми! Никога не съм я направлявала. (смее се). А животът ми! Важните неща не са ме отминали, защото не съм ги предвидила или планирала... Да имам дете, например. Така се случи. Като малка бях по-организирана. На шестнайсет години исках да се явя на конкурса в Женева, защото Фридрих Гулда го беше спечелил. После се отказах. Исках да открия живота. Винаги гледам на нещата по този начин. Затова не обичам да получавам похвали или награди за пътя, който съм изминала, защото той е в миналото. Смятам, че смисълът на живота е постоянно да откриваш. До края, докато вече няма... живот.
- Казват, че не работите. Това мит ли е?
- Не, разбира се, имам нужда да работя. Е, ако нямам концерти, мога да стоя, без да правя нищо. Но днес работя повече, отколкото преди. Изпадам в паника. Забравям, че трябва да изнеса концерт и се сещам внезапно три дни преди това... Това е голямо изпитание за нервната система.
- Да поговорим малко за композиторите. Шуман!
- Музиката му ме докосва много директно... Спонтанност, чистота. А също и лудостта, промяната на настроението. Мога да заплача. Когато го свиря, очите ми се насълзяват.
- Ив Нат казва, че Бетовен е Бог, а Шуман – приятел.
- Да, възможно е. Той има лудо въображение, открива светове, има свой собствен език, който не може да се сбърка. Приятел с душа, да. Но това е твърде мистериозно... Всички тези композитори са ни дали толкова много, това е дълбоко вълнуващо. Ние, изпълнителите, със сегашната си чувствителност, трябва да почувстваме нещата много силно, въпреки всичките шумове, разсейващите неща, технологията... Композиторите са имали повече простор да развиват собствената си духовност. Ние имаме съвсем малко пространство.
- Винаги сте имали проблем с Моцарт!
- (Смее се). Бащата на Даниел Баренбойм ми каза веднъж по време на път: „Това, което правиш, е много хубаво; защо разсъждаваш? Свири!”. Гулда ми казваше същото: „Щом започнеш да мислиш, всичко се проваля.”
- Възприемате ли пианата като живи същества?
- Така е! За мен невинаги са удобни. Когато не ме обичат, не ги докосвам. Понякога на сцената има много антипатични инструменти. Тогава човек си казва: щом други са свирили на тях, значи и аз ще свиря. Трябва да се търси...
- А Шопен? Тази година ще бъдете в журито на конкурса във Варшава...
- Шопен е ужасно труден. Отдавна не съм го свирила... Това е невъзможната ми любов. Много е ревнив.
- А Лист? Имате негова снимка на пианото си!
- Бил е рядко красив! Притежавал е необикновен характер. Много голям композитор, изключителен виртуоз и прекрасна личност. Правил е толкова противоречиви неща. Бил е дълбоко религиозен и в същото време Дон Жуан. И е закрилял много други музиканти.
- Вие осъзнавате ли красотата си?
- Никога не съм била красива. Винаги съм била средно красива, както казва Ани, дъщеря ни с Шарл Дютоа. Когато беше шестгодишна, й казах: Ани, много си красива! Тя ми отговори: Мамо, не искам да съм много красива, искам да съм средно красива като тебе!
- Имате репутацията на фатална жена, на вамп...
- Никога не съм била такава. Наистина. Може би, защото съм много късогледа. Не нося очила и имам странен поглед с присвити очи. Освен това, пуша много, прекалено съм бледа и винаги нося черно – преди модата, наложена от Жюлиет Греко. И свиря много бързо октави.
- Живеете между Брюксел и Женева. Владеете добре френски.
- Винаги съм обожавала френския още от юношеските си години. Не само заради Андре Жид и импресионистите. Окачила съм над леглото си подписа на Дебюси: „Клод Ашил”... По едно време харесвах Сартр, Бовоар, Саган. Бях петнайсетгодишна. А след това - Равел!
- Не ви ли привлича преподаването?
- Нямам никакъв опит в това и ми се струва много трудно. Имам много лош спомен (когато бях трийсетгодишна) от Сиена – Италия. Трябваше да избирам ученици. Казах: не! Трябва да ги вземем всичките. Исках нещо демократично. Разбира се, не се получи. Паникьосах се и избягах. Обичам да работя в група. Не искам да съм център на каквото и да е. Във възторг съм от майсторските класове на Даниел Баренбойм със сонатите на Бетовен. Намирам ги за прекрасни. Той е завършен музикант. Имам също и един приятел Фу Цонг, изключителен педагог.
- Липсва ви малко авторитет.
- А! Аз въобще нямам авторитет. Дори и пред децата си. Не обичам властните хора и не обичам да се подчинявам.
- Запазили сте нещо детско в себе си и в същото време сте узрели твърде рано.
- Противопоставях се на родителите си, като винаги питах: „Защо?” Исках да знам всичко, а не ми казваха всичко. Чувствах се едновременно кралица и робиня.
- Кои са за вас големите изпълнители на съвремието ни?
- Мисля си за Фридрих Гулда. Това е пианист, който на двайсет и четири години е изсвирил всички сонати на Бетовен, свири джаз, композира. И Ростропович. Той направи изключително много за музиката на своето време. Също и Гидон Кремер. Но героят на разговора очевидно е Бърнстейн! Също и Даниел Баренбойм: защото е обществено и политически ангажиран и, разбира се, защото е огромен музикант. Той не се е затворил в кула от слонова кост.
- Какво да кажем за край на разговора?
- Трябва да вървя да работя. (смее се.)
- Винаги ли ще бъдете пианистка?
- Не знам какво друго да правя. Добре, също съм и баба. Имате ли предложение? Нещо, което да ми разкрие нови хоризонти.
 
Разговорът води Оливие Белами
 
Послеслов на автора
Ако кажа, че бях очарован, когато за първи път срещнах Марта Аргерич, това ще е евфемизъм. Беше в Рок д’Антерон през август 2000 година. Малко по малко станахме приятели. През 2002 година й казах, че бих искал да напиша книга за нея. Тя се разгневи: „Не се интересувам от себе си, интересуват ме другите!”. Това не беше подходящият момент. Шест месеца по-късно се върнах към това и й предложих да напиша нещо за нея, като разпитам приятелите й. Тя намери идеята за забавна и ме остави да го направя. Това продължи четири-пет години. Когато занесох ръкописа на Марта, тя го прочете, докато работеше над първия концерт на Бетовен, който трябваше да свири в зала „Плейел”. Обърна ми внимание на три-четири грешки, които поправих, но като цяло не промени нищо. Някои подробности от живота й са много интимни, много лични – дори болезнени.
Нищо не ми каза и нито за момент не пожела да промени, смекчи, украси или премахне каквото и да е. Малко преди излизането на книгата, се видях отново с нея в Брюксел. Тя работеше върху Лист вкъщи. Към два часа след полунощ стана, запали цигара и ми каза след голямо колебание: „Знаеш ли, направих се, че книгата ти не ме интересува... Но съм много трогната, че я написа.” Придадох си спокойно изражение, но почувствах, че сърцето ми се разтапя. А заглавието на книгата е: Марта Аргерич. Детето и чудесата. Биография.Издателство „Бюше-Шастел”
О. Б.
 
Превод от френски Петър Герджиков