Малки момиченца

 

Този сезон е успешен за Ани Васева. В спектакъла си “Окото”, игран в независимото пространство The Fridge[1], тя разбива твърдите форми на патриархалната хетеросексуална бинарност - жената да е красива и да мълчи, а мъжът да бие, че да го слушат. Тази бинарност е преодоляна не без насилие и не без физиологическа трансформация на телата/общото тяло на героите.
Това тяло непрекъснато се слива и дели – актьорите са подбрани с един ръст и подобно телосложение, движенията им са лишени от явен полов детерминизъм, а почти еднаквите им черни костюми им помагат да се закачат и разкачат в места, непривични за една човешка мъжко-женска двойка. “Окото” е успешен опит на Васева за създаване на едно куиър тяло, в което социални роли и физиология бълбукат в хомогенен вещерски бульон. В този бульон зрителят може както да намери косми, нокти и парчета от неидентифицирани органи, така и да се огледа в повърхността му. Гледайки отражението си, той може да си спомни един момент, може би някъде в пубертета, в който образът в огледалото не е съответствал (или може би пък е) на очакванията на родителите или на съседите, които пият в гаражната кръчма на блока. Краят на спектакъла, макар и считан от много за забавен (и той действително до голяма степен е), поне за мен, за съжаление, е крачка назад към опростяване на метафорите и традиционализиране на критическия поглед към съвременното общество чрез пародирането на едно поп-ебане на задната седалка на колата.
Последната работа на Васева е инсталацията “Малки момиченца – Част 2. Войната на малките момиченца” в галерия “Васка Емануилова”. Изложбата е създадена в сътрудничество с фотографа Иван Дончев и с философа Боян Манчев и е част от цикъл, наречен “Малки момиченца”. Фотографиите представят по момичешки облечени девойки, които се бият помежду си на фона на недостроен или вече разрушен декор. На монитор се редуват фотографии от същата серия, а в ъгъла, като че ли паднала след тежък бой, е кукла на момиче в реален размер, прегърнало мече под мигаща луминесцентна лампа.
“...(Н)ас ни интересува стихийната енергия на малките момиченца, точката, в която тя (може би) успява да се изтръгне от контрола на медийно-икономическия спектакъл, да изпотроши всичко, а пък после „да става каквото ще” - гласи текстът към изложбата. Текстовете за предшестващите етапи на проекта утвърждават, че авторите представят един различен образ на момиченцето, който да “объркв(а) съществуващите властови йерархии в обществото“. Въпреки това, не е съвсем ясно защо енергията на момиченцата е насочена към тях самите и как, биейки се помежду си, те объркват властови йерархии.
 
Очевидното визуално сходство с популярните емо, гърл пауър и манга култура е лишило иначе впечатляващите изображения от критическия потенциал на куиър културата и явления в рока като RiotGrrrl, които могат да се видят като основа за “Окото” (без да са нарочно търсени). Въпреки че сходството с поп-културата (в лицето на манга и Тарантино) е отречено от съпътстващия текст, образът, поне за мен, е деполитизиран, а джендърната трансгресия на “Окото” се е върнала преди Харауей, Бътлър и Гржинич.
Заслужава адмирация смелостта на авторите да прекрачат жанровата ограниченост на собствената си професионална територия и да навлязат в сферата на визуалните изкуства. В този смисъл те наистина правят “объркване на властовите структури”. Но въпреки смелостта си, те не са използвали докрай преимуществото си да бъдат не-художници в една утвърдена галерия и да осъществят нова форма, която не е нито точно театър, нито точно инсталация. Те като че ли са останали на собствената си жанрова територия, използвайки изразните средства на визуалните изкуства, създавайки произведение, което като че ли е част от документация на театрална постановка.
Територията между жанровете е там, където се случва иновацията. Изобилието на изразни средства, което предоставя дисциплинарната трансгресия, е със сигурност територия, която е необходимо да бъде изследвана и забелязвана всеки път, когато се случи. Затова се надявам, че енергията от “Окото” ще намери необходимата връзка с други жанрове и ще се разработи интердисциплинарен език, адекватен на това взаимодействие. Потенциалът е налице.
 


[1]    Вече на 1 година – да не повярваш! Браво!