На сбогуване с Иван Кирков

 

Низ от случайности ме срещна с Иван Кирков някъде в средата на 80-те. Едно интервю за в. „Пулс”, приятелство с някои от студентите му, лекция, на която присъствах... в Докторската градинка, книга за изкуството на ХХ век, която ми даде, когато се оплаках, че образованието ни в Академията приключва с постимпресионистите – превеждах я дълго, в три екземпляра на пишеща машина: за мен, за него и за колегите, които се интересуваха от съвременното изкуство по света тогава. Това бяха поводите за срещите ни: професионални и работни в началото, после естествено преливащи в разговори за изкуство, музика, литература. Естествеността идваше от него; аз бях скована и развълнувана от общуването с този интелигентен и обаятелен събеседник, който всъщност бе художникът, обвит за мен в ореола на новаторството от 60-те години и в обичния респект на студентите му.
Мина време, преди да оценя срещите си с Иван Кирков като знаменателни, като определящи до голяма степен професионалното ми развитие и начина, по който гледам и разбирам изкуството въобще. Години, след като бях завършила Академията, се почувствах като негова студентка. Междувременно пишех статии за него - дистанцирано, струва ми се, като критик. Но при всяка лична среща, случайна или не, отдалеч предчувствах, радостно предусещах новото знание, което ще ме споходи – дори само като бегла фраза, споделено мнение, забавно наблюдение, което ще ни разсмее и ще разпръсне наоколо ни удоволствието от свободата...
Една такава среща искам да опиша сега, на сбогуване с Иван Кирков. Беше в началото на 1997, ако не се лъжа – в разгара на протестите срещу правителството на Жан Виденов. На площада пред мавзолея имаше концерт на Ку-ку бенд. Бързах, нямах време да застана да послушам; заобиколих тълпата покрай двореца, а после свих към ул. „Батенберг”. И точно там, до Банката, сред по-рехавото множество, видях Иван Кирков. Приближих се да го поздравя и смутено установих, че той е широко усмихнат и същевременно бърше сълзи под очилата си. Не знаех как да реагирам. И докато се колебаех, той ми каза: „Гледай ги! Гледай ги колко са хубави!”. Проследих погледа му – не към сцената, а към тълпата: повечето опърпани, но щастливи в този момент хора, окрилени от свободата си, танцуващи напук на мизерията. Имаше лозунги, веещи се знамена на партии и синдикати. А сред тях и знамето на Богословския факултет – подрусваше се в ритъма на „Тайсън-кючек”, парадоксално оказал се един от химните на протеста... Наистина беше красиво, беше поразително и съкровено. Беше картина на Иван Кирков, която той сподели с мен. Нищо, че не беше нарисувана – важното беше, че я видях.
Сбогом, професоре! Благодаря за картините. За всичките...