Предвидими ли са конкурсите за изкуство?

 

SHORTLIST 2010 (или Наградите за ново българско изкуство на Гауденц Б. Руф) бяха връчени без особени изненади за публиката. На всеки, който следи художествения живот у нас, след като хвърли бегъл поглед на списъка с номинираните, му беше някак си лесно предвидимо да отгатне тазгодишните победители.
В категорията „Млад автор” журито избра Стела Василева, която през пролетта на тази година дебютира със своята изложба „Формално” в рамките на платформата „Място за срещи” на галерия „Васка Емануилова”. В нея тя третира темата за труда, представяйки я пред зрителя изчистена от всякакви политически, икономически или социални натрупвания. В селекцията на Гауденц Руф Стела участва с „Шивачки” и видеото „Равномерно”, както и със серията рисунки „Слонът и неговите приятели”. Това не е първата номинация на Стела за тези награди – тя е била в „шортлистата” и през 2007.
За „Утвърден автор” беше отличен Иван Мудов – име, което основателно можем да наречем утвърдено в българските и международните арт среди. В изложбата той представя проекта си „Румънски номер”, чиято цел е събирането на средства за закупуването на произведения на изкуството, с които да създаде собствена колекция. Абсурдността на тази идея всъщност олицетворява и дори осмива реалната ситуация, в която е поставено българското изкуство в отношенията му с частните колекционери.
В тазгодишната селекция акцентът е поставен върху живописта и инсталациите. За разлика от предишното издание, например, класическата медиа присъства по-осезаемо. Към нея са се ориентирали Кристина Иробалиева и Петър Минчев от младите автори и Гълъб Гълъбов и Иван Костолов от утвърдените. Друга особеност на изложбата е нейната разнопосочност от гледна точка на проблеми и теми, които вълнуват авторите, което води до разнообразие на представените произведения. Това разнообразие може да носи както положителен знак, представяйки по-изчерпателна извадка от българското съвременно изкуство, така и отрицателен, ако бъде разглеждано като пречка за цялостното излъчване на изложбата. Но все пак, „Наградите за ново българско изкуство на Гауденц Руф” са селекция от произведения на номинирани автори, а не кураторски проект; затова цялостно звучаща изложба трудно би могла да се получи. Друг е въпросът, че при миналогодишното издание конкурсът някак си успя да се пребори с този проблем.
Друг интересен момент, който се наблюдава при организирането на това събитие, е все по-лесната предвидимост на наградените автори. Това е симптом не само на тази изложба, но и на българското съвременно изкуство като цяло. Всеки, който следи художествения живот в страната, е наясно с т. нар. „групи” от автори, фаворизирани от определени куратори. Присъствието на тези куратори в едно или друго жури лесно може да ни наведе на мисълта кои ще бъдат номинираните, съответно наградените. Тази ситуация има своите положителни страни – чувство за принадлежност към някаква, макар и формална, група, която в един или друг момент ти оказва подкрепа; стимулиране на творческата дейност за тези, които искат да станат част от тази група, и за тези, които вече са в нея. Негативните страни, обаче, могат да бъдат далеч по-плашещи, като например нарастващата враждебност в арт средите, която е неизбежна при наличието на фаворити; поместването на изкуството в рамки, които са диктувани от хора, превърнали се в институции поради липсата на реално съществуващи такива. Оттук пътят към обезверяването на тези, които не принадлежат към подобни общности, е кратък, а това се отразява и на цялото ни съвременно изкуство.
Елементът на изненадата безвъзвратно си е отишъл от подобен тип конкурси. Не става дума само за наградените, а въобще за работите, които се представят като селекция. В това отношение, тазгодишната БАЗА определено прави голяма крачка пред останалите подобни събития. Положителното е, че списъкът от познатите автори системно се обогатява с нови имена, което означава, че, въпреки всичко, в изкуството ни има раздвижване. Но, все пак, пропастта между „фаворизираните” автори, които биват издърпвани напред в конкурси и международни участия, и всички останали, непринадлежащи към някаква „общност”, но правещи качествено изкуство, е огромна. Остава само да видим дали тя ще се превърне в причина за обезверяване и отчаяние или в стимул за по-системна и целенасочена работа. Изборът зависи само от нас.