По следите на изгубените сезони

 

Силвия Чолева. Зелено и златно. Пловдив: Жанет 45, 2010
 
„Зелено и златно” е първият мащабен прозаически опит на поетесата Силвия Чолева. Кога и как поетите прописват романи, е интересен въпрос и в по-едър литературно-исторически план, и по отношение на жанровите динамики у един отделно взет автор. Кога стихът престава да побира натрупаните думи и на поета му се налага да продължи до края на реда, до края на всеки следващ ред? Какво означава това при Лермонтов, какво - при Рилке? А при Силвия Плат? Не липсват и български примери – от вeздесъщия Вазов през Блага Димитрова и Борис Христов до днес, когато този жанров скок стана едва ли не мода. Но независимо от традицията, от контекста, веднага можем да кажем: по романите им ще ги познаете. Защото добрият поет остава такъв и при смяната на мащаба. Никога не пише „на едро”, изпипва фразата, изречението, фрагмента, ритъма.
Именно такава е книгата „Зелено и златно”: от заглавието (би трябвало да четем в него не само метафориките, но и звукописа; как анаграмно вписва думата „залез”) до последното изречение.
Това е книга за загубите, от които сме направени. За вечно нестигащото време. За изчезналите къщи на детството, които неминуемо продължаваме да обитаваме, но и за съхранените – в които посред малките тегоби и епифании на завръщането успяваме да чуем собствения си глас, да съвпаднем замалко със себе си.
„Зелено и златно” улавя в мрежата на идентификацията. Но механизмът на тази идентификация не е първичният сантимент, защото главният герой на тази книга е самото (й) писане. Разбира се, отдавна и писателите, и читателите сме усвоили урока, че сериозният съвременен роман е и метароман, роман за това как се пише роман днес. Особеното в случая е, че това мета-измерение в постройката на текста се ражда непосредствено от духа на всекидневието, на едно женско всекидневие и мъчителните опити то да бъде преодоляно, загърбено в името на нещо друго.
Накратко, една жена се опитва да намери време и място да разкаже собствения си живот, „да пусне зверовете от главата си”. Оставя градския дом и порасналите деца и се завръща в къщата на баща си, щастливото място на детството, на някогашните й лета на село. Така сцената за писането е подготвена – „сдурмата”, нещо като чардак, осигурява нужната „собствена стая” (както би казала Вирджиния Улф). Оттам се вижда дворът и улицата, мярва се фигурата на налудно-красивия селски козар... Но далеч по-трудно се оказва осигуряването на собствено време. Докато успееш да разчистиш терена, и „паузата за собствено ползване свърши”. Разказът непрекъснато „заеква”, започва отначало, препъва се в това и онова – в настроенията на майката, в любопитството на съседката, в повикване от София, а „думите... прогърмяват като влак на трети коловоз”. Разказът бива отлаган, за да се свърши поредната неотложна работа - дали ни стиска да разменим местата на неотложностите, пита на едно място разказвачката.
Писането принудително се накъсва от множество отивания-връщания („Отиване-връщане” беше книгата, в която още през 90-те проблясна Силвия прозаикът). И тъкмо те, в привидната си хаотичност, задават ритъма на тази творба в развитие (work in progress). Разказвачката – „будистка по принуда” - фино улавя „обичайната тържественост на природата”, следи пулсацията на сезоните в духа на класическата източна традиция, макар че „сезонът може само да промени миризмите, не и ставащото” и „иска ми се зимата да има смисъл”.
При поредния опит за начало идва неочакван край – смъртта на бащата. Това сякаш негласно пренарежда приоритетите, „отпушва опустяването”, но отпушва и думите. Някъде там зеленото неумолимо започва да клони към златно. Книгата е посветена „на баща ми”, той е и един от дискретните й герои (във всеки смисъл на тази дума).
За да овладее фрагментарността на настоящето, разказвачката решава да пише дневник, но не на текущото, а дневник, обърнат назад, дневник на миналите дни. От него изплуват образите на баби и дядовци, на обожавания баща и все за нещо отхвърляната майка, силуетът на другата къща на детството - до нея се стига с трамвай 3, дори когато е вече само руина. Изплува особеният опит на ученичество и младост по време на социализъм; заминалите приятели, завинаги изгубените приятели... После любовта – към един мъж, който има „най-доброто качество на всеки мъж – да може да мълчи” и който в дългите им съвместни дни ще продължи да пуши и да чете „Параграф 22”. Ето ги и децата, и кучето най-сетне.
Когато всички стари снимки са разгледани, когато дневникът сякаш затваря кръга от днес до вчера и обратно, разказвачката и нейният разказ правят неочакван ход: съчиняват си героиня, наричана не без ирония „цветарката”, на която възлагат другото, възможното, неизживяното... Нейният текст в текста обаче съвсем не е „животът в розово”, а е по-скоро още един начин да преживеем любовта и нейния предварително отказан хепиенд.
„Зелено и златно” ползва ресурса на автобиографичното, за да отиде отвъд него; задава на читателя режима на едно бавно и вдадено четене, през окото на тъгата. Като в матовата корица на Надежда Олег Ляхова, зеленото и златното са патинирани, туширани, обрани. Що се отнася до романа – той винаги рискува, изпробва собствените си граници и печели, когато към него се обърне поет.