Критично за критическото изкуство

 

 „Група XXL. Реминисценции от 90-те”, куратори Свилен Стефанов и Иван Кюранов, СГХГ, 12 октомври - 21 ноември 2010
 
Изложбата на несъществуващите вече група и галерия XXL има за цел да покаже малко история. Историята рядко се показва в българското художествено пространство. Особено малко се показва най-новата история. Може би точно заради тази липса, която зее като предупредителна дупка пред широката яма на несъществуващия музей за съвременно изкуство, напоследък зачестиха опитите тази история да бъде показана (ИСИ). Въпреки че тези опити не могат да запълнят ямата, те поне сложиха някои клонки в нея, за да се пада поне на меко. Изложбата на XXL, обаче, по-скоро щръкна като табела “Ще паднеш” пред собствената си историческа дупка и вместо за попълване на историята, допринесе за нейното допълнително изкривяване.
Галерията XXL, както и групата, която стоеше в основата на създаването й, бяха сред основните играчи на сцената на 90-те. Галерията беше една от най-активните (поне за няколко години) - през нея минаха много художници.
Обединена около манифеста си от 1995/1997 година[1], групата заяви себе си като различна от всички останали съществуващи течения, художествени стереотипи или артистични формирования – например, различна от “брадатите художници”, които “правят секс с колеги”, и различна от “неоконцептуализма” (назован така от Свилен Стефанов в речта при откриването). 90-те бяха години на резки и често хаотични промени и противоречиви лозунги. В това беше техният чар.
От 2000 година започна да ни залива консервативната вълна на постепенното, планирано и сигурно вървене към “капиталистическия рай” и към “възстановяване” на силната българска нация, основана на подвизите на нашите средновековни царе. Изхвърлянията и радикалните заявления от 90-те трябваше да намерят нова форма, в която да съхранят злободневността си. Или просто да изчезнат. Групата се разпадна на атоми и практически замлъкна.
За да можем да проследим каква е съдбата на радикалните заявления, трябва да погледнем биографията на всеки един от членовете поотделно. Там картината е сложна и нееднозначна. Обстановката е допълнително нагнетена, защото целият свят е залят от същата тази консервативна вълна, която преля от радикален нон-конформизъм в радикален конформизъм[2]. Един от най-ярките представители на тази трансформация е Анатолий Осмоловски, духовен баща на XXL и разположен централно в настоящата експозиция. Осмоловски премина дългия път от барикадата на „Большая Никитинская” до безкритичен държавно-поклоннически учител на Путин-югенд на тазгодишния младежки лагер Селигер[3].
За Осмоловски и досега радикалният политически художник и писател Дмитрий Пименов казва, че може да бъде наречен “жив” само в определена степен. Например 1%, ако не и 0.00001%. Същата процентна квалификация не може да бъде приложена за всеки от XXL художниците поотделно, но със сигурност е валидна за текста на Свилен Стефанов в анонса за изложбата, обединяващ необединимото: Това, което отличава тези художници, е ясното желание за социален радикализъм в изкуството, който да говори за проблемите на обществото, нравствените мутации, политическите перверзии и дори срещу конюнктурната квазиангажирана позиция на определени артистични среди.
Ако този текст беше що-годе актуален през 90-те, той сега, за съжаление, трябва да бъде написан в минало време. А ако XXL държеше на радикалното си левичарско име, щеше да успее, експонирайки Осмоловски (като част от историята си), да се разграничи от неговия настоящ мутирал имидж.
Не само безкритичното показване на Осмоловски, но и самата експозиция като цяло потвърждава отминалостта и вехтостта на революционния патос и атомизацията на групата. Въпреки че в нея са събрани произведения, на които адски се кефех по времето на тяхното първо показване, сега ми беше мъчително да ги видя, така подредени и замлъкнали. Естествено, това е вечният проблем на музеификацията и ваденето от контекст. Но има примери за музейни експозиции, които осмислят миналото чрез настоящето и като кураторски и експозиционен проект могат да накарат извадени от контекста произведения да влязат в диалог със съвременността, с респект към историята. Миналото може да говори с нов глас, ако поиска.
Добър пример за тази слабост на експозицията е разположението на живописната серия на Георги Тушев „Метаморфози”[4], в която той морфира собственото си лице с лицата на личности от поп-културата – Дейвид Бауи, Мерилин Менсън, Наталия Гуркова. Със сигурност днешната младеж не знае коя е Наталия Гуркова, нито пък е толкова въодушевена от възможността да “морфира” различни физиономии така, както през 90-те бяхме зашеметени от технологиите в клипа на Майкъл Джексън „Black or White”. Платната бяха показани за пръв път на годишната изложба на Центъра за изкуства „Сорос” в залите на Централна поща, надвесени като ликове на светии от тавана. Разбира се, Градската галерия няма архитектурата на пощата и не може да предостави на тези платна звездна позиция на нещо „отгоре”, но поставени някак интимно вляво от входа, тези работи изглеждат като „скрити под стълбата”.
Работите на Rassim, които не са загубили актуалността си, са пространствено задушени. За негово щастие, “Портрет с цигара” беше изваден при откриването на улицата, където хората пушат, и стана единствената експозиционна находка.
Видеото “Реалити шоу” на Хубен Черкелов трябва да бъде разглеждано в контекста на борбата за социално легитимиране, а и романтизиране на съвременния художник, която и до момента се води в България. Звездите на Биг Брадър, за съжаление, са все още по-големи звезди, а профанният живот е по-ценен от този, посветен на изкуството. Показана в една полусветла зала, заедно с неговата живопис и обектите на Тушев “Гумени глави”, които изискват друго осветление, тази работа се губи. От това страдат също живописта и “гумените глави”.
На откриването младите хора бяха малко. Това издаде почти пълната забрава на дейността на групата поради абсолютна липса на приемственост и връзка с настоящото активно поколение. Но връзката е прекъсната дори и със съвременниците на групата. Например, въпреки че в дейностите на галерията са участвали много художнички[5], в изложбата нямаше нито една поканена. На снимката на ядрото на XXL[6], публикувана обикновено заедно с манифеста, няма жени. И ако признакът на подбор на автори е бил да бъдат поканени само присъствалите на тази снимка, тогава жените естествено са излишни. Но на същата тази снимка ги няма и някои от художниците, които все пак са поканени да участват в изложбата заради афилиацията си със XXL. Какъв е тогава признакът, по който те са поканени? Изключението, което потвърждава правилото, е Габриела Петрова, присъстваща на фотографиите от общия с Борис Сергинов пърформанс “Битов пейзаж”, 2001. Макар и призната отдавна и активна художничка, тя се появява като безименен придатък на мъжа си, а името й не е в съобщението за пресата, нито на етикета с името на пърформанса в изложбата![7] Това ме кара да си мисля (като една злобна феминистка), че според групата, половината от нейната собствена история е за изхвърляне, защото е направена от жени. Историческата дупка зейва още повече. Женското присъствие не попада в историята, то остава в леглото, до печката или миещо чинии. Така изложбата е не само мъжка, тя става мачистка.
На какво, все пак, могат да се научат младите художници от тази изложба? На много. Опитът за осъществяване на такава многочленна и активна солидарност (независимо колко успешна) под категоричен манифест е рядко срещана сред младото поколение.
Но за да може това „поучение” да бъде ефективно, то трябва да бъде критично към себе си. За да може “Борбата да продължи”, както призовава Иван Кюранов в известната си фотография, тази борба би трябвало да намери връзка със съществуващите в момента активни формации. Тази връзка я няма, а тя е необходима и за легитимността на XXL като социално и политически ангажиран агент. Старите лозунги не важат.
В същото време, тези млади и активно съществуващи формации, дори и да не се определят като толкова радикални, всъщност се занимават доста радикално с актуални теми, излезли от полезрението на XXL тогава (а понастоящем и не влизащи, защото такава група няма). Примери за млади формирования, разбира се, са Даухаус, Пластелин и Пистолет, които показаха, че галерийна дейност може да се прави и почти без бюджет или най-малкото със собствено, „алтернативно” финансиране. Те също показаха, че обществото (пък било то преди всичко младото) може да бъде активизирано и ангажирано с широк спектър от теми – политически, икономически, естетически. The Fridge също прибавя своята успешна биография към тях, допълвайки я с фокус върху джендър тематиката – с пърформансите и спектаклите на Ани Васева, експонирайки произведенията на Ясен Згуровски, пък и с цялостната си дейност. Младежката програма на Васка Емануилова, въпреки че е силно институционално зависима, успява да осъществи експозиции, разговори, спорове, които без много лозунги водят до създаването на критично общество с продължителен ефект в бъдещето. Появяват се групи и около Водната кула, да не говорим за изобилието в алтернативната музика, която често се преплита с пърформанса и литературата (Амбиент Анархист, клубът Порк Пай и др). За Ултрафутуро няма да говоря. Връзката е отдавна прекъсната.
Затова, за да има полза от тази изложба, предпочитам да напиша текст, който вероятно за някого ще бъде противен, критикувайки тези с претенции за критикуващи. Колкото и силни, и прекрасни да са моите носталгични спомени и колкото и близки да са ми някои от участниците, аз няма да напиша хвалебствен текст.[8] Актуалността на посланието преминава през критиката на настоящето. Колкото си по-млад, толкова повече издържаш на бой. А за да говориш със съвременните млади, без да се превърнеш в “рунтаво куче”[9], трябва да знаеш техния език и да си готов да ти избият зъбите.
“Народът гладува”[10] все още и ако на някой радикал му пука за това, той трябва да прави нещо тук и сега. Както казва Георги Ружев (също забутан в ъгъла на изложбата), не може да си пънк само събота и неделя. Или само, когато те показват в Градската галерия, добавям аз.
  


[1]Манифест на група XXL (1995, 1997). Борбата продължава, или ритник в гърба на инерцията (требник).
[2]Нано-конформизъм е нов термин, наскоро получил разпространение в Русия, който означава “Конформизъм, дирижиран от Кремъл”. “Нано” е ирония над усиленото и не особено резултатно вливане на държавни средства в развитие на нано-технологиите в Русия.
[3]Селигер е ежегоден младежки лагер до езерото Селигер под ръководството на държавното младежко движение „Наши”. С дейността си този лагер цели да пропагандира държавната политика и да критикува всякаква опозиция. Скандал произведе тазгодишна инсталация, която показва набити на кол глави на опозиционни лидери, правозащитници и интелектуалци с надпис “Mы вам не рады!”.
[4]Тази серия фигурира под името „Дигитална живопис” в списъка на работите, даден от кураторите.
[5]Самостоятелни изложби или еднодневни акции са правили Аделина Попнеделева, Даниела Костова, Мариела Гемишева, Димитрина Севова, аз, а в серията “Радикални практики”, освен някои от изброените, участва и Габриела Петрова. Със сигурност има и други, които пропускам.
[6]На снимката присъства също Петко Дурмана, който е един от основателите и е правил две самостоятелни изложби в галерията. Въпреки това, той не е включен в експозицията.
[7]Докато този текст очакваше да бъде публикуван, етикетът беше заменен след намесата на Градската галерия. Това, разбира се, е прекрасен акт на добра воля от страна на кураторите и на Борис Сергинов, за които те заслужават уважение, но, за съжаление, фактът на първоначалното елиминиране на Габриела остава. А причините за това би трябвало да бъдат обсъждани в по-широк от личния контекст и дори в по-общ от контекста на конкретната изложба.
[8]В манифеста на XXL хвалебствените текстове са забранени: “20. На критиката се забранява да хвали” – значи получавам 6 за вярност на идеалите.
[9]Виж речник на XXL от манифеста.
[10]Пак там