Интензитет без компромиси

 

Първи Фестивал на независимото американско кино So!Independent (5 – 11 ноември 2010)
 
Организиран от Жана Караиванова и фондация „Америка за България”, той се превърна в събитие. Ако в Дома на киното и „Люмиер” филмите извън контрола на Холивуд се показват редовно (на София Филм Фест и Киномания), сред пуканките и брендовете на мола в Cineplex попаднаха за първи път. Парадоксът е, че и публиката, която дойде да ги види, бе по-различна от обичайната – срещнах млади и възрастни одухотворени лица, любопитни за предизвикателства извън блокбастъровия конвейр. А и купонът бе толкова мощен, че американските гости с мъка напуснаха София. 
Актрисата Жана Караиванова се опитва от години да внедрява българската култура през киното в Ню Йорк. Чрез Българо-американската фондация за културен обмен и различни спонсори тя проведе там вече 7 Фестивала на българското кино. И ако е късмет да видиш хора, предпочели наши филми сред космос от изкушения в необятния Ню Йорк, новото й начинание с находчивото название So!Independent фокусира безапелационно интереса към американското независимо кино в малка, но също бъкаща от събития София. Да не говорим, че сред американските гости имаше и познати физиономии от нашия фестивал в Ню Йорк (Чарлз Мак или Джонатан Хайдълбъргър). Осъществяването на този двоен културен десант строи мост между България и САЩ.
Тази година програмата беше относително скромна (8 игрални филма, 6 документални и два модула по 90 минути късометражни), но твърде интензивна – като време и преживяване.
 
Независимото кино с неговата нискобюджетна безлимитност по отношение на теми, интерпретации и експерименти, все по-мощно се простира по цялата планета, включително и у нас. Особено сега, по време на криза, благодарение на новите технологии, можеш да заснемеш филм за стотинки и с цялата свобода на желанията и фантазиите си. Но терминът „независимо кино” е свързан преди всичко с Америка и огромната ножица между големите пари и големите идеи, между блокбастърите и инди-търсачествата. Закономерно точно там са и два от неговите световни фестивали: Сънданс (на Робърт Редфорд) и Трайбека в Ню Йорк (на Робърт де Ниро), където са били повечето от заглавията на So!Independent.
Авторите на независимото американско кино, от една страна, на воля се гаврят с устоите на САЩ – от обществения морал, през начина на живот до мултиплицирането на социални матрици, а от друга – на воля експериментират с параметрите на артхауса. Някои от неговите икони, като Мартин Скорсезе или Джоуел и Итън Коен, понякога гастролират в мейнстрийма, а Стивън Содърбърг и Джордж Клуни влагат спечелените пари от обирджийската комедия “Бандата на Оушън” и продължения (римейк на филма с Франк Синатра от 1960) в сериозно и авангардно независимо кино. Но е немислимо да си представим нонконформизма, фантазните екстравагантности или метафизичната издевателност на Дейвид Линч, Джим Джармуш, Гюс ван Сант, Вим Вендерс, колкото и различни да са помежду си, впрегнати в лицемерните конвенции на Холивуд...
Генезисът на независимото американско кино би могъл да се открие още през 50-те в Ню Йорк с експериментите на Джонас Мекас, но масово за него се заговаря през 60-те - заради Самюъл Фулър, Джон Касавитис, Майк Никълс или Анди Уорхол, както и нискобюджетните филми на ужасите на Роджър Корман и продуцираните от неговата студия AIP дебюти на Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола, Питър Богданович и др. Появата на този тип евтини, свободни, рефлективни до бруталност филми е неизбежно повлияна от френското кино от началото на 60-те – радикалното втурване в живота и бягство от конформизма на Новата вълна и cinema verite. Всъщност, теорията за авторското кино на младите критици в Cahiers du cinéma е артикулирана от Франсоа Трюфо още през 1954 и има шумен отзвук сред колегите им по света. Един от нейните вдъхновени адепти е Андрю Сарис, от когото именно тръгват термините артахус и независимо американско кино.
На свой ред, независимите американци “подаряват” на света най-волния жанр в днешното кино: road movie (филм по пътя). С цялата полифонична стратегия на придвижването той е синоним на американската контракултура и двигател на глобалния филмов нонконформизъм. Независимо, че в днешната жанрова полигамия road movie често е третиран като атмосферна “опаковка” (на драма, трилър, комедия), той артикулира културната психоза, че именно натискането на газта е шанс за ново начало. В търсене на аргументи срещу системата, независимото американско кино ревитализира гангстерския филм - един от най-демократичните жанрове, формиран от самата действителност на 30-те. В днешните му представители директно се изваждат проблемите с престъпността, корупцията, съвестите за продан...
И ако доскоро в Холивуд гледаха презрително на нискобюджетните търсачества (ако изобщо ги поглеждаха) и дори Тарантино и Родригес ги загърбиха, от няколко години те превзеха и “Оскар”-ите. Най-радостната победа на американското независимо кино бе т.г., когато драматичният трилър “Войната е опиат” (вж. “Култура”, бр. 8 от 2010) надви технологичния мастодонт “Аватар” (вж. бр. 1 от 2010) и Катрин Бигълоу стана първата жена, носител на “Оскар”.
Естествено, нейният тръпен филм бе един от хитовете на So!Independent. Тъй като самата същност на независимото кино е да интерпретира важните колизии на човека и неговото време, в игралната селекция доминираха камерни сюжети, най-често ситуирани днес, а ако не са, както “Вой” (2010) на Роб Епстийн и Джефри Фридман и “Сериозен човек” (2009) на Джоуел и Итън Коен, авторите им използват миналото, за да разсъждават върху параметрите на гнева или да се гаврят, както обикновено правят братята Коен.
В тези филми се артикулира ужасът от живота. И битието е представено като катадневното бягство из несъответствието между видимо и желано. Несигурност, консумация, малодушие, война, параноя, наркотици, предателство, либидо, мълчание, равнодушие, екстаз, злоба, алчност, lifestyle, самота, смърт съграждат паноптикум от страхове и комплекси. Темата-рефрен беше дрогата – почти нямаше филм, в който да не е експонирана, а във “Войната е опиат” едрата милитаристична метафора е изведена в заглавието. В трагикомедията “Пъти Хил” (2010) на Матю Портърфийлд хероинът е показан като част от всекидневието на окаян квартал в Балтимор и причина за смъртта на младеж (от свръхдоза). В интелигентния микс от черна комедия и гангстерски филм “Стръкчета трева” на Тим Блейк Нелсън (вж. бр. 39) марихуаната е буквално фабулен двигател – от наркотрафика до педантизма в отглеждането на чист сорт. В интелектуалното предизвикателство «Вой» е задействана като сегмент от неистовата жажда за битническото рушене на табута през 50-те. Във феминистката комедия «Полова сряда» (2009) на Лин Шелтън марихуаната е използвана като стереотип за единия от двамата герои и изкушение-релакс - за другия, довело до нелепи сексуални последици. В депресивната гротеска «Сериозен човек» малчугани пушат марихуана през 60-те от едното любопитство... Забавно-злокобните вариации в обиграването на дрогата я изваждат като валиден знак на американското живеене/съсипване, а откровеното й експлициране влиза в спор и с американския, и с глобалния конформизъм в табуизирането й. Пък и да си спомним, че самият президент Обама призна, че като млад се е друсал...
Смъртта бе друга тема, която занимава независимите автори. В «Пъти Хил» тя е поводът за събиране на героите и отправна точка на разсъжденията им върху живеенето. В «Стръкчета трева» е логичен изход в наркотрафиканска война - безогледните убийства са част от мафиотския кодекс. Във «Войната е опиат» смъртта е не само жестока реалност и неизбежна сапьорска параноя, а и адреналинна обсесия. В дебютното абсурдистко road movie «Самоубийци – любовна история» (2006) на хърватина в Америка Горан Дукич по повестта на израелеца Етгар Керет “Щастливите лагерници на Кнелер” (издадена у нас в сборника “Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”) и комикса «Пицария Камикадзе» е опит за прерязване на вените и бягство на влюбен младеж (Патрик Фюджит) в отвъдната реалност, по-гадна и от живяната – до събуждане. В «Сериозен човек» смъртта е представена бинарно: като еврейски мистицизъм в пролога и като своеобразен реванш на главния герой с внезапната кончина на съперника - на финала.
Иронично-сантименталното занимание с еврейските традиции и нрави също се откроява в някои от филмите – за първи път фокусирани изцяло върху собствената си юдейска общност в «Сериозен човек», братята Коен са колкото познато сардонични, толкова и неподозирано сърдечни, изследвайки митарствата на главния герой подир смисъла. Същото прави и Тим Блейк Нелсън в “Стръкчета трева” – по идиотизъм на персонажи и ситуации се съревновава с братята Коен и Уди Алън, от които видимо е повлиян, но стига и до развенчаването на мита за достопочтения евреин, превръщайки го в наркотрафикант, който, естествено, си намира възмездието. А във “Вой” Алън Гинзбърг просто си е евреин.
Що се отнася до формалните търсения, най-радикални се оказаха 3 филма: “Пъти Хил”, “Вой” и “Войната е опиат”. Първият (най-евтиният - заснет е за 20 хиляди щ. д.) е симпатичен с френетичната си втренченост (без специално осветление и музика) в хора (натуршчици), режещи звуци и детайли от нищетата наоколо и въздейства като документален, въпреки че историята е измислена. С мърлявата си визия и безогледна бъбривост “Пъти Хил” е истинска алтернативна изцепка. “Вой”, посветен на едноименната скандална поема на Алън Гинзбърг от 1955, превърнала се в манифест на бийт-поколението и предизвикала обществен смут – до съдебен процес през 1957, е амбициозен микс от мокюментъри (фалшива документалност), архивни кадри, фикция и анимация. От една страна, дебютът в игралното кино на документалистите Епстийн и Фридман е полезен с екранизирането на поемата и фундаменталното значение на Гинзбърг (заедно с Керуак и Бъроуз) за разкрепостяването на американската култура. И тъй като тяхната идеология е неизменно свързана с джаза, филмът е построен в адекватен ритъм с великолепни актьори: от младия Джеймс Франко до инди-ветерана Дейвид Стрейтърн. Само че анимацията, имплантирана като визуализиране на стиховете и страховете на Гинзбърг, изглежда твърде дървена, старомодна и тавтологична. И “Вой” не достига до ослепителната органика на руския филм “Стая и половина или сантиментално пътуване до родината“ на Андрей Хржановски в този тип поетична конструкция, нито до маниашката изтънченост в анимационния “превод” на стихове на българо-немския “Анна Блуме” на Весела Данчева. Според мен е спорна и идеологията му – примитивно е тоталната необузданост на Гинзбърг да се ограничи с хомосексуалността му.
Някои от документалните филми се оказаха по-атрактивни и предизвикателни от игралните. Незабравимо ще остане преживяването с 225-минутния концептуален тв-екскурс «Пътешествие с Мартин Скорсезе през американското кино» (1995) на Скорсезе и Майкъл Хенри Уилсън. Един от най-заклетите киномани и неизтощими експериментатори, гуруто на независимото американско кино ни разхожда из филми, жанрове, стилове през анализ на режисьорската работа в три глави и коментари; показва ни на живо или в архив Били Уайлдър, Орсън Уелс, Елиа Казан, Джон Форд, Джон Касавитис, Никълъс Рей, Копола, Брайън де Палма, Хауърд Хоукс, Джордж Лукас, Клинт Истууд... Монументален проект. На свой ред, Клинт Истууд, неизтощимият независим ветеран, си е “начесал крастата” с “Пиано блус” (2003), където слушаме и виждаме (днес и някога) виртуозите на жанра Рей Чарлз, Пайнтоп Пъркинс, Дейв Брубек, Марша Бол... Решен като сплав от лично общуване (и свирене) и архивни кадри, “Пиано блус” е семпъл като форма и магичен като въздействие.
«Петрол» (2009) на Джо Бърлинджър е световноизвестен филм, посветен на отравянето на водата в еквадорския басейн на Амазонка и шумния (не свършващ) процес срещу виновната корпорация «Шеврон», наследила Тексако. Показва импозантни планински пейзажи и тъжно пееща жена с цвете в носа, птичи трупове, умиращи гъски, воняща кал и деца с болна кожа, неотстъпната борба на Пабло Фахардо за правото на хората да живеят нормално и помощта на UNICEF, говорещи глави с различни позиции към ситуацията, тв-архиви и концерт на Стинг... За разлика от повечето си екологични/зелени събратя, филмът, въпреки дължината и тривиалната си структура, не е досаден трактат по природолюбие, а шоково изследване на корпоративната безскрупулност.
«Пустинята на забраненото изкуство» (2010) на българина в Америка Чавдар Георгиев и Аманда Поуп е респектиращо изследване върху генезиса на куриозния музей “Игор Савицки” в Никус – насред узбекската пустиня. Филмът разказва за сталинистките репресии и безстрашния избор на московския художник, реставратор и етнограф Игор Савицки да се пресели през 1950 в Узбекистан и да спаси нелегално над 40 хиляди произведения на местни художници, като Александър Волков, Алексей Рубников, Михаил Курзин. Тази сбирка днес е в музея и е смятана за “втория руски авангард”. Уникални архиви за Савицки и СССР, интервюта с директорката на музея и деца на художниците, руски и американски изкуствоведи, епизод от “Бялото слънце на пустинята”, гласовете на Бен Кингсли, Сали Фийлд и Едуард Аснър и, разбира се, съкрушителната невъздържаност на екзотичните колорит и рисунък в многобройните картини правят филма и богат, и важен.
“Септемврийският брой” (2009) на Р. Дж. Кътлър и «Папарацо» (2010) на Ейдриън Грение от различен ракурс, но в reality стил изследват американската lifestyle-мания. Първият проследява събирането и издаването на най-дебелия брой на “Vogue” през септември 2007. Макар и фокусиран върху непроницаемата британка с черни очила Ан Уинтур, главен редактор на списанието от 1987, наричана още “папа на модата” и “ядрената лейди”, най-интересното във филма са фотосесиите, родени от фантазията на арт директора Грейс Кодингтън и нейните възгледи за модата, рекламата, комерсиалността... В “Папарацо” тв-звездата Ейдриън Грение използва запознанството си с 13-годишния папарак Остин с брекети, огромен фотоапарат и скутер, за да размишлява върху инфарктната и долна професия, кръстена така от Фелини в “Сладък живот”. Думата се дава и на субектите на “улова”, и на обектите. В кадър се мяркат Мат Дилън (на фона на постер от “Сладък живот”) и куп известни и неизвестни лица, включително и Чомски, плюс кадри от филми и фотоси на звезди от миналото, а операторите, заснели “Папарацо”, са 21. Страховито е внушението на филма за дивашкото преследване на славата...
So!Independent започна ударно. Очаквам да продължи.