Збигнев Херберт и Николай Кънчев

 
Збигнев Херберт (1924-1998) и Николай Кънчев (1936-2007) са сред най-значимите поети на Източна Европа през втората половина на ХХ век. Съзнателно локализирам мястото и ситуирам времето на тяхното присъствие в литературата, защото това е пространството и времето, където и когато народите живееха под похлупака на сталинистки комунистически режими.
Полякът Збигнев Херберт и българинът Николай Кънчев са сред малцината творци на словото от източноевропейския свят, които – и като гражданска позиция, и като поети – не платиха данък нито на соцреалистичните догми, нито на политическите конюнктури, не направиха компромис с гражданската си и творческа съвест. Впрочем, и двамата смятаха, че гражданската и литературна позиция представят неразделно единство.
При това, и двамата отстояха докрай свободата на своето слово в условията на политическите режими на своите страни, без да стават емигранти, като Чеслав Милош и Александър Солженицин, Милан Кундера и Йосиф Бродски, Георги Марков и Йозеф Шкворецки.
Това не означава, че биографиите им са сходни – не само защото всяка индивидуална биография е уникална, но и поради разликите - както във възрастта, така и в социокултурните условия на полската и българската литература.
На първо място, това е дванадесетгодишната разлика във възрастта, важна не толкова, защото е особено голяма времева разлика, а защото в конкретния исторически контекст на европейския ХХ век ги дарява с различен ранен социален и исторически опит. Збигнев Херберт е вече юноша, когато започва Втората световна война, при това неговата родина, ситуирана между Сталинова Русия и Хитлерова Германия, първа става жертва на тоталитарните диктаторски режими и плаща огромна и кървава цена по време на войната и окупацията, разгръщайки и силно масово съпротивително движение. Збигнев Херберт участва и в нелегалната въоръжена съпротива (на страната на прозападната Армия Крайова), и преживява като личен екзистенциален опит всички несгоди, страдания и ужаси на войната и въоръжената борба. Макар че поради сравнително по-късния си литературен дебют, той е свързван по-скоро с второто, отколкото с първото следвоенно полско литературно поколение, екзистенциалният му опит съдържа и типичния за поет като Тадеуш Ружевич „катастрофизъм”.
Не само защото е още дете през военните години, но и поради факта на по-различната българска ситуация като съюзник на Хитлерова Германия, българският поет няма непосредствени „военни” преживявания. Макар че в ранната си поезия Кънчев има стихотворения, които тематично биха могли да бъдат наречени „антивоенни”, те са плод не на непосредствен екзистенциален военен опит, а на една хуманистична нагласа.
Не по-малко важна е и една друга биографична разлика. Збигнев Херберт произхожда от заможно буржоазно семейство с дълги и богати родови традиции и културни навици. Още през войната учи в нелегални университети, а след това добива добро и разностранно класическо образование, учи икономика, философия, право. Но не само доброто формално образование, което получава, го прави ерудит, който през целия си по-нататъшен живот допълва и усъвършенства философското си, хуманитарно и културно познание. Още в ранната си младост той има шанса да общува с такива духовни наставници като проф. Хенрик Ензелберг. Тази образователна и културна подготовка дава силен отпечатък и върху литературното му творчество – не само в есеистиката и кореспонденцията му, но и в интелектуално ерудитската му по същество поезия. Збигнев Херберт е рецептивен поет, формиран – и като поетика – от образователно-културния си контекст. А и произходът, и формиралият го културен контекст като че предопределят независимата му гражданска позиция. Казвам независима, защото, макар и фактически да е опозиционна, Херберт – както ще видим по-нататък – дори когато дълго пътува и живее на Запад, поддържа полското си гражданство, не приема пътя на емиграцията и едва през 80-те години, след появата на „Солидарност”, заема и открито неофициални позиции.
Роден в едно крайдунавско село, в контекста на преобладаващо аграрната балканска култура, Николай Кънчев до отиването си в София получава стандартното за онези години образование, при това в най-неблагоприятните за българското общество и култура години на открит сталинизъм. Доколкото би могъл да има примери за социална съпротива, те са по-скоро от спонтанния отпор на селячеството срещу колективизацията. Но мисля, че рано осъзнатата му вътрешна свобода е по-скоро израз на инстинктивно чувство за човешко достойнство и духовна независимост. Още ранната поезия на Кънчев, преди да има контакти със световната модерна поезия, е достатъчно странна и не вписваща се в околния литературен пейзаж. А и когато вече общува по-пълноценно със световната поезия, по-скоро се разграничава, отколкото следва чужди поетики. Което ми дава основание да определям поезията му като автохтонна, а не рецептивна.
Ако по произход и ранна образователно-културна подготовка между Херберт и Кънчев липсват сходства, в друго отношение техните биографии доста си приличат. Макар и получил солидно образование, Херберт не само не прави никаква от възможните служебни кариери, но и съзнателно се самомаргинализира социално, заема дребни чиновнически служби в социалната периферия до 1958 година, когато предприема първото си пътуване на Запад и житейската му биография започва да се формира по друг начин. Николай Кънчев е още по-радикален в този отказ от социална конформираност. В началото на 60-те години той разбира, че творческото му призвание е надраснало стандартното университетско образование и поема пътя на свободен писател, тоест – става „безработен” от официална гледна точка и живее в тежки социални условия до началото на 80-те години, верен единствено на духовната си свобода. Но в своето професионално изграждане, по пътя на самообразованието, той, също както и руският му колега Йосиф Бродски, достигат небивали духовни висоти. И макар че още от средата на 60-те години и все по-интензивно Кънчев се сродява с примерите на модерната световна поезия, както никой друг български поет дотогава (с изключение на Николай Лилиев в своето време),той не е рецептивен, а автохтонен творец, саморасъл. Впрочем, също както и Херберт, Николай Кънчев, без да приема „естетическите” норми на социалистическото общество, не възприема открито опозиционна позиция, предпочита да бъде духовно независим чрез социална и литературна маргинализация.
В друго едно отношение житейските и творчески биографии на Херберт и Кънчев имат съществена разлика, определена до голяма степен и от цивилизационните и геополитически разлики между Полша и България. След крехкото „хрушчово” размразяване, чийто край настъпва още през есента на 1956 година със смазването на унгарското народно въстание, Херберт има възможността за доста дълго пътуване из Европа, където получава и високи признания. Оттук насетне до падането на Берлинската стена той има възможността с официален полски паспорт да пребивава за дълго на Запад – в САЩ и Европа, чете лекции в университети, участва в литературни форуми, получава все по-високи и престижни литературни награди, сред които и Хердеровата. Тази възможност имат и ред други полски писатели - и по-близки до режима, и опозиционно настроени спрямо него. В България единствен такъв опит да пребивава легално и за дълго на Запад прави Георги Марков, но българските власти не проявяват благоразумието на полските, те сами произвеждат „враговете” си, следвайки кремълския опит на КГБ.
Шест години след първото пътуване на Херберт на Запад, и на младия български поет е разрешено творческо пътуване, но не на Запад, а на Изток, в съветската република Грузия. Както се вижда ясно от творбите му с „грузинска” тематика в първата и втората му книга, пътуването в Грузия му дава и непосредствено познание за негативния свят на съветския комунизъм, дава му и примерите на творческа и нравствена съпротива и катализира свободното му духовно развитие, укрепва независимата му творческа и гражданска позиция. Забележително свидетелство за духовната свобода на младия български поет е и една негова статия за грузинската поезия („Книгите по света”,1965, кн. 5 ), която изумява със своята пълна отчужденост от всякакви стандартни критически дискурси и разкрива напълно свободния и самобитен начин на мислене и изразяване. (Мисля, че е време вече да се събере и издаде и прозата на поета.)
През пролетта на 1968 година Николай Кънчев за пръв път пътува и на Запад, но само до... Белград, където ми гостува по време на моята научна специализация. В белградските книжарници той за пръв път имаше свободен достъп до цялото изобилие на световната модерна литература и се завърна в София с доста голяма колекция от книги на най-значими световни поети, най-вече на френски език, които достигаха до него и преди чрез приятели и познати, пътуващи на Запад. Не познавам друг български литератор, при това в трудни условия, особено до 1980 година, който така всеотдайно и плодотворно да се домогва до необходимата за професионалното му изграждане литература; мисля, че Кънчев притежава една от най-богатите библиотеки на модерна световна поезия не само в български мащаб.
В Белград с Кънчев четохме и предоставени ми от сръбския преводач на Херберт Петар Вуичич ръкописи от още непубликувана поезия на Херберт (за това вж. повече в есето „Pan Cogito и monsieur Teste” в „Литературен вестник”, бр. 30 от 6 -12.10.2010).
През 60-те и 70-те години, един от „прозорците” на България (традиционно най-изолираната от света източноевропейска страна) към Запада бяха Югославия, Полша и Чехословакия. (Дори в Русия в някои периоди се появиха – преди България – автори, като Кафка, Херман Хесе, Роберт Музил и др.) При това, и в трите страни имаше изключително силни формации от модерни поети, както от предвоенния авангард, така и нови. Йосиф Бродски, например, говори за важната функция на полската култура и поезия за своето културно формиране. Тази функция на трите страни като transmetteur (и особено на Югославия след разрива на Тито със Сталин) между Запада и комунистическия Изток изигра важна роля и за либерализацията на българския културен живот. Полският културен институт в София, например, през 60-те години с прожекциите на полски филми, изложби, беседи, библиотека и читалня бе едно от средищата на модерни импулси за българските интелектуалци. Не е случайно и това, че от специалността Славянска филология на Софийския университет през този период излязоха ред професионално компетентни специалисти – критици, литературоведи, писатели, преводачи, езиковеди, преподаватели, които съдействаха за модернизацията на българската култура и общуването й – не само със славянските – и с други чужди култури.
Въпреки че говори за връзките на Николай Кънчев с модерната световна поезия, тази работа няма контактологийно-компаративистки характер. Нямам за цел да показвам „връзките” като „влияния” не само защото контактологията не е на мода, а защото като поет Кънчев не може да бъде нито обяснен, нито описан чрез „влияния”. Николай Кънчев, ще повторя отново, е изцяло автохтонен поет, за разлика отХерберт.
Въпреки отказа тук от изследване на възможни влияния върху автохтонната поетика на Кънчев, ще кажа няколко думи за интересите му към модерната световна поезия, които още през 60-те години отиваха далеч отвъд - както от официалните естетически канони в поезията, така и за рецептивната ориентация на българската преводна литература, която също започна да прави пробиви отвъд естетическите догми.
През 60-те години се появиха няколко много ценни антологии на чуждестранна поезия, както и отделни стихосбирки на значими модерни поети, все още далеч от пълна отвореност на духовните хоризонти, но и направили симптоматично импулсивно разширяване на дотогавашния рецептивен хоризонт на българската култура. Сред тези преводни книги бе и антологията „Съвременна полска поезия” (1967), в която Херберт е сравнително добре застъпен с 8 стихотворения в превод на Блага Димитрова, Кръстьо Станишев и Петър Караангов. Както Херберт, така и ред други - и полски, и западни, и руски - модерни и „забранени” поети бяха добре познати на тесен кръг от преводачи, познавачи и ценители, които разменяха помежду си книги и ръкописи и се запознаваха взаимно с литературите, които познаваха. Николай Кънчев бе от малцината тогавашни български поети, които изпитваха неистов интерес към цялата тази „непозната” за широката българска публика модерна литература и чрез свои колеги и приятели – преводачи и ценители, се „зареждаше” с нея, а постепенно започна и сам да прави свои открития. И още през 60-те години неговият интерес към полската поезия се утоляваше чрез доставени от приятели и познати слависти, както и от чуждестранни българисти (особена роля в това отношение имаше приятелят Войчех Галонзка) книги и ръкописи. Херберт бе сред първите му важни открития през онези години.
След забраната да издава оригинални поетически книги, на Николай Кънчев, като на ред „забранени” в годините не тоталитарния режим поети (макар че „случаят Кънчев” е по-болезнен, защото става след „размразяването”), му е разрешен литературен труд в „периферията”, като детски поет и преводач. Между 1968 и 1980 година издава шест книги с поезия за деца. Тези книги, обаче, не са обичайното за мнозина „детски” поети тематично и изразно вдетиняване, а написани с характерния за цялата му поезия лирически идиом, разширяващ поетологичния хоризонт на „поезията за деца”.
Още по-ефективна от културно-историческа гледна точка е продуктивността му като преводач. Николай Кънчев издава 25 книги с преводи. От тях 21 са на отделни автори, сред които една е превод от руски (Генадий Айги), три от английски ( Езра Паунд, Уйлям Карлос Уйлямс, Е.Е.Къмингс), останалите – от френски, сред които 5 от Кенет Уайт, по две от Ив Бонфоа и Мишел Деги и една обща с есета от Ив Бонфоа и Бернар Ноел. Четири от преводните книги на Николай Кънчев са антологии – на петима френски поети (1983), на грузинска поезия (1985), на петима модерни сръбски поети (в съавторство с мен, 1989) и на трима полски поети (1998).
Преводите на Николай Кънчев са забележителен принос в българската култура и като обем, и – още повече – като целенасочена модерна рецептивна програма. Те са и ценно свидетелство за широтата на модерните му литературни интереси, показателен художествен контекст на собственото му поетическо дело. Преводите на Николай Кънчев, разбира се, далеч не изчерпват литературните му интереси, които се простират в широк диапазон от „заумната” поезия на Велимир Хлебников до „умната” поезия на Т. С. Елиът, от древните източни философии до модерната поетологична и есеистична мисъл.
Последната издадена преводна антология на Николай Кънчев е „Трима полски поети” (1998). Тя обаче е свидетелство за един дълготраен, повече от три десетилетия, литературен интерес към представените в нея поети – Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Адам Загаевски, за неговия „избор по родство” в полската поезия, родство не толкова на поетиките, колкото на позициите.
Един по-внимателен езиков анализ на преводите на Николай Кънчев (не само на Херберт) ще разкрие – и като принципи на селекция, и като интерпретаторско-езикова практика – важни неща и за преводаческите стратегии, и за лирическата поетика на българския поет. Но и при пръв прочит се вижда, че и като избор на творби, и като лирическа стилистика, преведеният от Кънчев Херберт като че прилича повече на своя преводач, отколкото на себе си. Не защото е редактиран и „кънчевизиран”, а защото преводачът е подбрал онова от Херберт, което се вписва – и концептуално, и формално – в собствената му лирическа поетика. И с този избор по родство преводачът не е обеднил, а е обогатил не собствената си, а поетиката именно на Херберт, давайки възможност да я прочетем през Кънчев.
Връзката Николай Кънчев –Збигнев Херберт не остава едностранна, само като интерес на българския поет към полския и преводи на Херберт на български от Николай Кънчев. През пролетта на 1990 година Кънчев получава от Збигнев Херберт, който по това време живее в Париж, отговор на свое изпратено до него писмо.
Като се обръща към българския поет с думите „tres Cher Collegue”, в това писмо, датирано 22 май 1990 година, Херберт, вече прочел два избора от поезията на Кънчев в превод на полски и немски, пише:
„Това ми позволи да навляза и опозная Вашия поетически свят, въпреки че преводът винаги е само сянка, предложение за онова, което е оригиналът. Това, което ме впечатли най-много, е Вашата специфична оригиналност, както и умението, с което прилагате древните правила на гномическата поезия, казано с други думи – дълбоката мъдрост на Вашите стихове и точността на Вашето въображение. Бих могъл да споделя огромното очарование, което носи Вашата поезия. Спирам тук.”
Това не са думи на куртоазна любезност. Самата точност на стегнатата характеристика, която прави Херберт на „специфичната оригиналност” на Кънчевата поезия, е свидетелство за това, че полският поет е навлязъл с проницателно разбиране в поетическия свят на българския си колега и оценява по достойнство „дълбоката мъдрост” на неговата „гномическа поезия”.
С това писмо на полския поет, завършващо с „искрени поздрави и приятелско ръкостискане”, между двамата се установяват приятелски отношения.
През 1991 година, при посещението си в Париж, Николай Кънчев уговаря среща с Херберт, но тя не се състоява поради заболяване и наложената от него операция на Херберт. С картичка от 26 септември 1991 г. Херберт се извинява за „насилствено” пропуснатата среща:
Скъпи приятелю,
Жалко, че не можахме да се срещнем в Париж. Аз бях много болен, опериран и пр. Сега вече всичко е наред, надявам се – и при Вас. Пропускането на срещата ни беше предизвикано насила от моята трудова злополука. Но един ден и ние ще танцуваме като тези мъже на картичката.
Приятелски поздрави и за приятелите ми от България.
Ваш
Збигнев Херберт
 
Помня радостта, с която иначе сдържаният Николайми дадеда прочета през „тревожното и изпълнено с големи надежди” лято, както пише в писмото си за „събитията в братска България” самият Херберт, приятелската вест от полския поет. (А сега благодаря на съпругата му, поетесата Федя Филкова, която го издири в архивите на поета.)
Не само тези свидетелства за взаимния интерес на двамата поети към творчеството им дава основание за възможно проследяване на „следи” от този интерес. Тук обаче предпочитам да обърна внимание на някои типологически сходства.
Такава типологическа успоредица-разграничение между поезията и поетиката на Николай Кънчев и Збигнев Херберт може да бъде проведена на равнището на лирическия персонаж в творчеството им.
Такъв лирически персонаж у Збигнев Херберт е пан Когито, появил се в едноименната книга през 1974 година, чрез който поезията на Херберт достига своята зряла художествена висота.
На пръв поглед такъв постоянен лирически персонаж у Николай Кънчев няма. И наистина няма, ако търсим един лирически герой-маска, чието образно-типологическо единство се подчертава и от едното му име, както е при пан Когито.Но ако потърсим по-внимателно такъв образ, ще го открием във фигурата на Поета в поезията на Николай Кънчев.
За пръв път художествено концептуализирана е лирическата персона на Поета във втората книга на Кънчев „Колкото синапеното зърно”(1968) в стихотворенията „Поетическо изкуство” и „Питания”, датирани 1966 година. Още първото, неслучайно избрало типичното поетологично заглавие „Поетическо изкуство”, показа характерното за цялото творчество на Кънчев размножаване на Поета чрез лирическите конвенции на „аз”, „ти”, „той” и „ние” говоренето.
Първият въпрос е за него – „той”-Поета:
Какво ли има там, в дълбочината на поета?
Във втората строфа образът на лирическия герой приема „ти”-образ, който всъщност е разговарящото със себе си „аз”, но и обръщение към „той”-Поета:
Докато се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име „вятър”,
пелтекът може да поправя правописни грешки,
но ти наум не можеш никога да пишеш.
Във втората част на стихотворението тези три местоимения се сливат в образа на колективното „ние”, но като общност на поетите:
Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим... но може да се случи.
И едва в последното двустишие на творбата се появява „аз” изказа:
... аз  бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват.
Това „аз” всъщност сумира предишните „ти”, „той” и „ние” образи на Поета, за да разберем „аз” употребата на говоренето в цялото творчество на Николай Кънчев – като реч на Поета, а не като обичайна „аз” лирическа изповед. Впрочем, и в най-съкровената аз-изповедна лирика, азът не е идентичен с биографичната и историческа личност на поета като частно лице, „азът” винаги е лирически герой, художествена маска. Но това, че Кънчев подчертава идентичността на своя лирически ”аз” с фигурата на Поета, с неговите „ти”, „той” и „ние” лирически образи и конвенции, показва острото му творческо самосъзнание и за дистанциране от традицията на субективна лирическа изповедност, и за универсалността на образа на Поета. В това ключово за четенето на Николай Кънчев стихотворение не само е представена множествено-вариативната лирическа употреба на фигурата на Поета, но тя е и противопоставена на едно „те” – като противопоставеност и на Поета, и на индивида срещу „множеството” те, като конститутивна за позицията на Поета срещу „тълпата”, „стадната общност”, „масите”, човека–маса, Das Man, както би цитирал Хайдегер друг мой приятел. В светлината на тази ключова за разбиране на фигурата на Поета творба можем да прочетем и други варианти и маски на образа на Поета и в първата, и във всички последвали книги на Николай Кънчев – монаха, звездоброеца, Тициан Табидзе, Отар Чиладзе, „замисления пешеходец с празни джобове”, както и множество „аз”- варианти на Поета, чието детайлно и аналитично изследване може да бъде предмет на цяла дисертация. Тук е важно само да се обобщи, че Николай Кънчев също има постоянен лирически персонаж – Поета, размножен обаче в множество лирически образи-маски, имащи за цел не да скрият някакъв „аз”, а да разкрият „дълбочината на поета”.
В какво е все пак основната, противопоставяща ги разлика като лирически герои между Пан Когито на Херберт и Поета на Кънчев?
Би могло да изглежда, че разликата е в типологическото постоянство и устойчивост на Пан Когито, подчертавана и от постоянното му име, за разлика от известна вариативност на Поета у Кънчев, който не толкова сам е маска, колкото има различни маски – пешеходецът, монахът, звездоброецът, Тициан Табидзе, лирическият „аз”... (А както посочих по-горе, във връзка с преводите на Кънчев на Херберт, една от тези лирически маски на Кънчев е самият „Херберт”, преведен от Кънчев.)
Основната разлика не е и в това, че макар да е автобиографичен двойник на Херберт, Пан Когито е преди всичко „маска”, подчертаваща дистанцията на автора и героя и представяща го като образ на по-голяма социална и цивилизационна общност, докато, макар и да е обобщен образ на Поезията и поета, Поетът на Кънчев е дистанциран не от лирическия „аз”, а от „множеството, което се тресе от смях”, от колективната общност.
Пан Когито е сумарен образ на определена общност, на човека на западната рационалност, на картезианското cogito, на човека на здравия разум, дори на буржоазния човек на здравия разум. Пан Когито противостои на тоталитарния свят на насилието не просто като индивид, а като общност, противостои на тоталитарната „култура” като човек на една традиционна европейска култура на просвещението.
Поетът на Кънчев е сумарен образ не на общност, а на личността на Поета като противопоставен на „множеството”, той противостои на тоталитарната „култура” не като друга общност, а като отделна личност, която е символ на индивидуалното противостоене, чийто най-ефикасен израз е художественото творчество.
Колкото и двата образа – Пан Когито и Поетът – да са плод на личната художествена инвенция на двамата си автора, те възникват и в определени макроисторически цивилизационни рамки, които представят и характерните отлики на българската и полската култура.
Българите, като и всички балкански народи, са свикнали да се вайкат от трагичната изключителност на съдбата си. Но съдбата на поляците е също трагична, изглеждаща дори по-отчаяна – достатъчно е да си представим ситуираността на Полша през ХХ век между Хитлер и Сталин. Полша също има в историята си синдрома на историческа закъснялост спрямо Европа – за разлика от западна Европа, в Полша феодализмът трае почти до края на ХІХ век. Но още преди да изгуби държавната си независимост в края на ХVІІІ век и да бъде поделена между Русия, Прусия и Австрия, Полша е сред великите европейски политически сили, със стабилно и добре структурирано дворянско общество и културно развитие от европейски тип без дисконтинюитет. Дори когато още е разделена и силно заплашена от русификация и германизация, Полша има силна национална култура и формирани обществени сили – и дворянско общество, и буржоазно общество, които имат и свои характерни културни парадигми в лицето на романтизма като дворянска култура и позитивизма като гражданско-буржоазна култура. Затова и по времето на сталинисткия комунистически режим в Полша имаше силна колективна (общностна) съпротива, чийто последен израз бе профсъюзът „Солидарност”.
България, за съжаление, и след възкресяването на своята държавност не създаде стабилно буржоазно съсловие и гражданско общество, люшкаше се между леви и десни тоталитарни идеологии и практики. С унищожено преди векове дворянско общество, с неизградени стабилни буржоазни традиции и култура, с разпадащи се традиционни рустикално-патриархални социални и културни структури, в епохата на тоталитарния комунизъм българското общество бе тотално атомизирано, социално деструктурирано и аморфно, неспособно на каквито и да било форми на общностна съпротива.
Пан Когито у Херберт е сумарен образ и на определена общностна култура и съпротива, Поетът у Кънчев е сумарен образ на единствено възможната в българското общество индивидуална съпротива чрез градивните идеали на творчеството.
Може да изглежда парадоксално, че – ако си послужим с тези традиционни термини – поезията на Херберт е исторически песимистична, без изгледи за победа, докато поезията на Кънчев като че е оптимистична. Но оптимизмът на Кънчев, ако можем да наречем така битийната му патетика, не е исторически, а онтологичен оптимизъм, който извира от самата жилавост и неунищожимост на битието, чийто символ е самото творчество и изкуството. На тази способност и сила на изкуството да отстоява срещу натиска на историята ценностите на битието, на истината, доброто и красотата служи поезията на двама от най-значимите световни поети на ХХ век – поляка Збигнев Херберт и българина Николай Кънчев.