Пламен Дойнов за Червено на бяло

 

Повод за разговора ни е съставената от Пламен Дойнов поредица „Червено на бяло” (изд. „Сиела”),в която през2010 г. излязоха сборниците „Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946-1962)” и „Беседи с младите. Срещи и разговори на Димитър Талев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Камен Калчев, Емилиян Станев (1958-1962)”, с помощта на НДФ „13 века България”.

 
- Надали събраните в "Принудени текстове" и "Беседи с младите" образци могат да бъдат прочетени като прокрустово ложе на налична вече теория... Към съставянето на какъв по-точно понятиен речник обаче подтиква изследователският досег с тези документи? По-близо до политическата или по-близо до литературната история е той?
- Поредицата „Червено на бяло: литературен архив на НРБ” е наистина по-скоро „архивна”, отколкото „изследователска”. Но за разлика от други подобни начинания, тя би искала да представя документите критически, т.е. да ги проблематизира чрез коментари и аналитични студии. Впрочем, и стремежът при съставителския подход има критически прицел – чрез самия избор на теми и на документи да се очертават проблемни зони. Иначе вярно е, че разполагаме с някои теоретически примери, които могат да ни свършат работа както в антропологически план, така и в културно-исторически аспект. Бих посочил изследванията най-вече на Шийла Фицтпатрик, Вера Дънам, Йохан Хелбек, Игъл Халфин и прочее. Но при тяхното прилагане съществуват очевидни ограничения, защото работят върху историческия терен на Съветския съюз. Въпреки приликите между СССР и НРБ, трябва да сме нащрек спрямо прякото им съотнасяне към българската среда. Спецификите на режима в България и на литературата в периода на Народната република не са за пренебрегване. Все пак, струва си да изследваме доколко можем да трансформираме понятието „съветска субективност” в понятие като „НРБ-субектност”, което напоследък се опитвам да изпробвам. От друга страна, в случая с „Принудени текстове” и „Беседи с младите” съм заставен да осмислям двойно непознат терен – почти липсват български изследователски практики по тези въпроси. Има вече понатрупани исторически проучвания, но малко от тях са като книгата на Ивайло Знеполски „Българският комунизъм”, т.е. да съчетават близкото четене на фактите с културно-антропологически анализи и мощна концептуална визия. А що се отнася до това „каква история” разказвам или изследвам... Тя е и политическа, и литературна. Това сдвояване е неизбежно, особено когато четем културата между 1946 и 1990 г. Все пак, обаче, мен ме интересува разбирането на човека и на социума през проблема за текстуалността. Иска ми се да разширим възможностите за писане на една нова литературна история. Това означава сложно взаимно четене на различни видове текстове – художествена литература, мемоари, архивни свидетелства, анкети и прочее да се „проверяват”, да се тълкуват едни други, да набавят повече смисли в мрежите от интерпретации. Но да сме наясно, че това не би могло да стане изведнъж. Първо трябва да натрупаме изворов ресурс и изследвания върху конкретни проблеми (като самокритиката или цензурата, например) и едва след това можем да проследим специфичните им ефекти при един или друг автор.
- И кои са централните понятия в този речник?
- Опитвам се да избягвам понятия като „комунизъм” и „тоталитаризъм”, макар да смятам, че са адекватни за кратко назоваване на режима в България до 1990 г. От десетина години упорито лансирам идеята да маркираме този период като „Първа българска република” или „НРБ” и виждам, че все повече изследователи предпочитат това назоваване. Публикуваният през 2009 г. голям труд на Института за изследване на близкото минало знаково е озаглавен „История на Народна република България”. Затова намирам за точно да се говори за „литература на НРБ” или да се използва по-маниерното „НРБ-литературата”, а не „литература на социализма или комунизма”. В рамките на тези едри назовавания, обаче, настоявам за коректност при употребата на исторически установени понятия като „социалистически реализъм”, да кажем. Не можеш да пишеш за литературата на 50-те или 60-те години и старателно да избягваш термина „социалистически реализъм”, а иначе щедро да привнасяш теоретически конструкти като „модернистичен Аз” и „контрамодернизационен проект”, защото, видиш ли, „соцреализъм” звучи днес непрестижно и дори срамно.
- С какви авторски емоции са напоени двата тома?
- Ако говоря за мои лични авторски емоции, опитвал съм се да не личат особено. Истината е обаче, че при подобна работа най-завладяваща е еуфорията от откриването на някакъв неизвестен или полузабравен текст, независимо дали е документ в архив или стихотворение в пожълтял вестник. Опияняващо е усещането как този текст преобръща значението на един сюжет, а понякога и на цялото разбиране за един автор.
- Кои бяха най-големите изненади - като конкретни казуси?
- Не бих казал, че имах шокови изненади при работата върху първите две книги от поредицата. Все пак, на ръба на изненадата бяха част от самокритическите изказвания – на Валери Петров и Иван Радоев, а самокритическият маньовър на Богомил Райнов ме смая с двойната си употреба – едновременно като показно разкаяние за „грешки” в миналото и пресметлив властови ход в настоящето. Откритието на черновата на неприетия първи предговор-самокритика от Фани Попова-Мутафова към романа „Дъщерята на Калояна” ми беше споделено от Албена Хранова, за което съм й много признателен. От „Беседи с младите” бих откроил абсолютно разпищоленото на моменти говорене на Георги Караславов – тогавашен шеф на СБП и „жив класик”, който изобщо не се смущава от агресивното си невежество. Находка бяха и цензурираните пасажи от една беседа на Димитър Талев. Но изненадите са навсякъде, не само в архивните фондове. Така преди две години разчетох, че донесението на агент „Атанас” за Константин Павлов, което дори си беше публикувано, принадлежи на Вера Мутафчиева. Или попадането ми на стихотворението „Из Лято ’68” от Христо Фотев, поместено в бургаския „Черноморски фар” още през октомври 1968 г., което се оказа скрито посвещение-протест срещу нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия, но по-късно е маскирано под друго заглавие – „Тържествена литургия за делфините”. Да не говорим за протоколите от редакторските съвети на издателство „Български писател”, в които се обсъжда ръкописът на Константин Павлов „Спомен за страха”. Сигурен съм, че тепърва ще има още и още изненади. Но веднага искам да кажа, че „изненадите” не са важни сами по себе си, макар да възникват неизбежни, емоционални, а понякога дори неискани. По-съществено е да водят към дълбоко знание и сложно разбиране на миналото, т.е. да си отговаряме как влияят на литературата и на нейните автори, как ги променят или не ги променят, защо писането се е случило именно така, а не по друг начин, и т.н.
- Играта в името на поредицата е ясна. Но току-виж някой наивен читател се възмутил, че архивите трябва да бъдат представени „черно на бяло”, т.е. едно към едно, а не „червено на бяло”...
- Това заглавие ми хрумна предимно като намигване, езикова шега... Да, това са част от архивите на свръхидеологизираната литературна среда в НРБ, писани наистина с идеологизирано „червено” мастило. Зад шегата, обаче, дебне поне още едно значение – тези архиви притежават двойно и тройно дъно; те не винаги казват това, за което се пише в тях. Прекарани през фокуса на „червеното”, тези документи не само че не „отразяват” някаква действителност едно към едно, но понякога така скриват станалото или онова, което е мислено, че се налагат сериозни реконструкции чрез множество други текстове, за да бъде постигната относителна автентичност на тогавашната дискурсивна реалност. Поредицата, разбира се, публикува автентичните текстове (с някои неизбежни съкращения), но демонстрира, че не ги възприема като притежаващи истината, а се стреми да ги проверява. Нека отбележа, че поредицата трябва да се разглежда и като част от по-голямата постройка на изследователската програма на департамент „Нова българистика” в НБУ – „Литературата на НРБ”. Когато преди две години предложих проекта на тази програма, заложих няколко взаимно поддържащи се модула, вече откроени в издателски поредици – архиви („Червено на бяло”), интерпретации на процеси и феномени (поредицата „Литературата на НРБ: история и теория” с три книги досега), персоналистични проекции (Библиотека „Личности” – шест сборника дотук), библиографии, както и все още не тръгналите издания, които сега няма да коментирам. От другия ни проект - „Годините на литературата”, това беше подкрепено от сборници за емблематичните 1956, 1968 и 1989 г. Именно в този концептуален хоризонт трябва да обкръжим архивите с множество други текстове, с които да се съизмерват.
- Как се вписват наблюдаваните български процеси в източноевропейски контекст от това време? 
- Въпросът предполага обширен отговор, затова само ще маркирам няколко съпоставки на едро. Като цяло, българската литература огледално следва процесите в съветската поне до 1963/1964. Самокритиката например в НРБ, възприемана като „ритуал” или „дискурс”, няма как да бъде разбрана без продължителната й история от 20-те до 40-те години в СССР. Сталинизмът се възпроизвежда в червенковизма почти безотказно, а „размразяването” на Хрушчов прелива в местна „либерализация”, докато внезапно се преобрази в нова стагнация. В първите години на Брежнев (докъм 1968 г.) също е отпуснато още малко време на българското „размразяване”. След това, обаче, идват двете десетилетия на мимикрията. Впрочем, още Можейко в прочутата си книга за соцреализма пише за двете версии на соцреализма – „българска”, която е маркирана като „догматична”, копираща съветския модел на социалистическия реализъм, и „полска”, по-мека и либерална, пронизана от опити за удържане на някаква независимост. Но, за чест на някои български писатели, като Емил Манов, Емилиян Станев, Борис Делчев и дори Людмил Стоянов, трябва да прочетем старите списания и вестници и да обявим, че още през 1956/1957 те публично се усъмняват във валидността на термина „социалистически реализъм”. Все пак, в СССР, НРБ, ГДР и донякъде в Румъния реформирането на соцреализма става бавно, колебливо, на зиг-заг. Полша, Чехословакия, Унгария още след средата на 50-те години свеждат доктрината до куха парола. Там обаче, а по-късно и у нас, започва да тече друг любопитен процес, наречен от Михал Гловински „соцпарнасизъм” (статията е преведена на български от Яни Милчаков) – особен тип тематично-стилистично скрито съгласие с режима. Предстоят ни години на работа. Знаем, че у нас процесите на отваряне на архивите и на извършване на сериозни изследвания върху НРБ-литературата закъсняха с повече от десетилетие. Ето, според разсекретените документи на ЩАЗИ се вижда, че тайните служби в ГДР са оказвали доста силно влияние върху литературата с поредици от преки намеси – нещо, което предпочитам да назовавам като управление на успеха/неуспеха на един автор или произведение. Вече попадаме на следи, че подобни остри намеси са се случвали и у нас. Но все още е прекалено рано да бъде изведена каквато да било концепция по този въпрос.
- Как могат да бъдат разчетени огласените документи в по-едрия дебат за досиетата у нас? Днес попаднах на един епиграф в книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата”, който гласи: „Днес хората не се заплашват с меч, а с досиета”...
- Как беше песента на „Ъпсурт”... „Мене ме нема в цялата схема”... Наистина не виждам как точно моята работа се вписва в днешния политически дебат за досиетата. Помниш, че с теб имахме през 2001 г. доста разгорещен спор тъкмо около проблема за т.нар. писателски досиета. Не съм променил позицията си. Досиетата на бившата Държавна сигурност ме интересуват единствено като конкретни текстове, като изворов материал, от който можем да научим повече за литературата и културата от епохата на НРБ. Актуалните им партийно-политически употреби са ми чужди. Скандалите днес за пореден път показват, че архивите трябваше да бъдат отворени още в началото на 90-те, а не все да се убеждаваме как, за кого и доколко да бъдат разсекретени.
- Доколко авторите, представени в твоите две съставителства, са си вярвали – и доколко са се престрували? От страх, от загриженост за битовия си комфорт дори?
- Различно е. Едни, докато се преструват, като че ли постепенно започват да си вярват. Други до края се преструват. Трети играят сложна игра на едновременно принудени, но и съблазнени от властта и т.н. Трудно можем да сме категорични. Струва ми се, обаче, че тъкмо в началото на 50-те години почти всички писатели са като упоени, тук изключвам „стари” литератори като Владимир Василев или Славчо Красински. Но огромната част от членовете на СБП тогава се намират в някакво състояние... вече отвъд страха – придобили са нова идентичност, разпознаваема като НРБ-субектност или нещо подобно. Например, мен ме порази как през 1951 г. Валери Петров признава „формализма” си в книгата „Стихотворения”, но с гордост посочва агитката си „Народен съд”. Зная, че само десетина години по-късно той едва ли ще мисли по същия начин. Има един голям въпрос: доколко партийно-държавната власт е успяла в проекта си да произведе нови писатели социалистически реалисти? И отговорът е, че е успяла, особено що се отнася за времето до средата на 50-те години. След това започват други процеси на обратно движение, но отново не за всички автори, разбира се.
- Какво от наблюдаваните манталитетни нагласи у писателите се възпроизвежда и до днес?
- Не знам. Трудно се генерализира за всички... Може би сред повечето писатели остава будна склонността да се отзовават на любезните покани на всяка актуална власт. Дори не става дума за някакви конкретни облаги от нея. Просто самата близост до властта им действа стимулиращо, кара ги да се чувстват живи, важни. Проблемът е, че на комунистическия режим, поради ред причини, му бяха необходими няколко стотици „ръкоположени” писатели. Докато на властовите центрове след 1990 г. им трябват не повече от десетина такива емблеми – за да се снимат заедно понякога или за да ги включат в някой инициативен комитет и прочее активирания... И ето че конкуренцията сред писателите се изостря. Разбира се, винаги има блестящи изключения – Борис Христов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев... Човек винаги може да се ориентира по тяхното отсъствие.
- Как ще продължи „Червено на бяло”?
- Имам почти стопроцентова готовност с пет заглавия. Все още избираме с издателство „Сиела” с кои две или три от тях да продължим през 2011 година. Все пак, мога да кажа, че сред тях има сборник, който представя част от литературните компетенции на Тодор Живков. Има и други два сборника, които се занимават с различни прояви на цензура... Дори мога да спомена заглавие – „Инкриминираният Иван Динков”, посветено на два изключителни случая с негови произведения. Разчитам също на съветите на приятелите и колегите от департамент „Нова българистика” в НБУ... Но нека си позволя да кажа нещо лично. Тази роля на литературен историк мисля да я играя до средата на годината. После ще спра за малко – ще ми се да завърша поетическа книга, една пиеса... После, ако литературната история е още на мястото си, ще се върна много бързо, защото, представи си, няма да пиша роман.
- Защо да не напишеш, както си тръгнал наред?
- Защото може вече да съм го написал.
Въпросите зададе Марин Бодаков