Драган Великич - живеене помежду

 

Драган Великич е сръбски писател, шест пъти номиниран за наградата на „НИН”, която печели през 2007 г. за романа си „Руският прозорец”, издаден на български от „Агата-А” в превод на Мария-Йоанна Стоядинович. Романът представлява сложно повествование за лутанията на един млад сърбин от Белград до Хамбург по време на събитията в Сърбия в края на миналия век, стремящ се да открие онова, което ще го направи единен със себе си. Драган Великич гостува на тазгодишния Панаир на книгата в София в рамките на Програмата „Традуки” и по покана на своя българския издател.

 
 
- Подзаглавието на „Руският прозорец” гласи: „роман-омнибус”. Какво ще рече това: че е роман за всички, или е роман-превозно средство?
- Във всичките мои романи, както и в този, пътуването е много важно. Защото смятам, че движението, пътуването е едно от най-основните действия на човека – това, което го определя най-много. Човек дори да е в затвора, той пътува в главата си. Когато си спомняш, ти също пътуваш. Не можеш да живееш, без да пътуваш.
- Един наш поет, Пеньо Пенев, казва: „Човекът е човек тогава, когато е на път”.
- Да, и аз мисля така!
- А самият вие какъв път изминахте, за да стигнете до романа-път?
- Аз съм от този вид писатели, който прави от своя живот литература. Моите герои се движат през местата, през които аз съм се движил, живеят в градовете, в които аз съм живял, и много от нещата, които съм видял, ги карам да видят и те. Моят дядо е бил железничар, железничар има и в „Руският прозорец”. Според мен, едва когато достигне определена възраст, писателят може да използва детството си като материал за своите книги. Е, това може и да не е докрай вярно, но аз мисля така. Когато писателят е млад и пише книгата си, основавайки се на предишни преживелици, се получава книга, лишена от дистанция. Докато, според мен, детството може да се втъче в литературата най-добре, когато има някаква дистанция. Не случайно Фелини прави „Амаркорд”, когато е на 55 години.
- Значи „Руският прозорец” не е случаен роман, след като сте го написали горе-долу на същата възраст? И всичко, и всички в „Руският прозорец” сте вие?
- Не, не... Според мен, най-голямото удоволствие, което изпитваме от литературата, независимо дали я пишем или я четем, е дистанцията. Аз много обичам Сингер. (Исаак Башевис Сингер е еврейски писател, живял в САЩ и пишещ на идиш, лауреат на Нобелова награда за 1978, на български Иглика Василева е превела неговия роман „Робът” (1962), „Шалом”, 2000 г. – бел. ред.) Прочел съм всички негови книги и мисля, че имам много реална представа за това какъв е бил животът в Галиция в края на ХІХ - началото на ХХ век. Добрият писател постепенно и от разстояние те въвлича, всмуква те като в живо блато. И тогава е голямо удоволствие да бъдеш читател, голямо щастие...
- Пишете в книгата си: „Лесно е с недостига, излишъкът е опасен”. С какво?
- За писателя това, което не е добро, е излишъкът от прилагателни. А самата фраза е на един от моите alter ego в книгата, Константин. Исках той да не се получи като карикатура, но в същото време исках по някакъв начин да поддържам иронична дистанция и към него, и към себе си, когато оправдавам понякога своите лични неуспехи само с външни условия. Бродски в една своя лекция пред американски студенти казва нещо много важно: „Никога не оправдавайте своите неуспехи с външния свят, дори наистина да има реални виновници. Не се занимавайте с тях, защото докато обвинявате другите за своите лични поражения, няма да сте в състояние да продължите напред!”. И това е много вярно, защото в изкуството е много важен методът на пробата и грешката. Това е рискът! Това е онази бомба, която творецът сам под себе си залага. В литературата най-трайни са книгите, които са неуспешен експеримент, които имат някакъв дефект. Защото там, където всичко е по рецептура, където е идеално направено, там писателят е по-умен от своята книга. А велики книги са онези, които са по-умни от своя автор, не тези, в които авторът е най-умен от всички, включително от книгата си.
- Какво избира Драган Великич от двете противопоставености в „Руският прозорец” – явашлъка на Ориента или систематичността на Запада?
- Аз имам житейски опит и от двете места. И знам, че човек е винаги недоволен. Неблагодарен. Когато става въпрос за комфорт, той се възхищава на Запада, който е довел почти до съвършенство всичко, свързано с техниката, с точността. Но когато техниката стане единственият бог, когато се превърне в идол, тогава нещата се израждат в някаква патология. Пълно отчуждение. А Ориентът, колкото и да ни ядосва със своя хаос, дава по-големи възможности. Според мен, човек трябва непрекъснато да вибрира между тези две алтернативи.
- Освен че живеете в междувремие, живеете и в междупространствие?
- Да, да. Може да се каже и помежду. Като муха между двете стъкла на един прозорец. Защото така имам възможност да бъда критичен. Да бъда недоволен. И това всъщност е здравословно.
- Само че стъклата не притискат ли мухата? Тя не може да се движи. И само бръмчи между тях, без да лети...
- Е, все пак не забравяйте, че тези прозорци са направени в Югоизточна Европа. И уплътненията не са идеални, винаги остава пролука, през която може да се отлети. (смях)
- „Колкото повече отиваме на Запад, толкова повече се увеличава самотата”. Това ли, според вас, е големият проблем на Запада?
- Да, това е. Защото идолопоклонникът на реда – и аз понякога наблюдавам в себе си тази особеност - изключва изненадата: да му излети под носа самолетът, да няма гардероб, където да си остави куфара, да не работи банкоматът... И когато човек изцяло се довери на този ред, изпуска една от най-важните характеристики на живота – непредвидимостта. Желанието да предвидиш всичко убива живота. Лишава го от живот. В този смисъл, на Запад много хора наистина страдат от самота. Защото, дори и сам, западният човек без проблем може да има кола, да си наеме жилище – не му трябва партньор. И неусетно се отчуждава от другите. Бях преди седмица в Атина - също на представяне на превода на „Руският прозорец”. След това с жена ми отидохме на ресторант и срещу нас на друга маса седеше една симпатична млада американка и вечеряше. Появи се старец с акордеон – просяк, чието лице беше като на герой на Бунюел – пъстро облечен, не дрипльо, но каквото е намерил. Той започна да свири на американката, която страшно се ядоса, че старецът стои толкова близо до нея и чака да му даде нещо. Аз видях това, извадих евро и го извиках. Той дойде при мен, дадох му парите и с жест му показах, че са все едно от американката. Той ги взе, но свири още десетина минути не заради друго, а защото пък сега „аз не му бях дал пари”. И продължи да се върти около американката и да я нервира. Този човек, личеше по лицето му, никъде и никога не е живял добре. 70 години страдание. Но въпреки това, лицето му излъчваше живот, сияеше от живот. За разлика от отегчената американка. И това за мен беше една от най-значещите картини, които отнесох със себе си от Атина.
- Колкото повече страдание, толкова повече живот?
- Не, не, няма формула за това. Но не може в живота всичко да предвидите, хубаво е да оставите да се случи нещо и от само себе си.
- Казвате, че малкият град съществува, за да го напуснеш. Има ли тогава нужда от него? Особено в днешното време на мегаполиси...
- Според мен, за писателя е важно за изходна позиция да има малък град. Защото израстването в малък град е като някакво гнездо, което е само твое. Важна спирка в живота е. И наистина съм написал, че той съществува, за да го напуснеш, но когато го напуснеш, ти си тръгваш с някакъв багаж. И този багаж е нещо много важно за писателя.
- Определят ви като писател, който „повече от 20 години е на върха на сръбската постмодерна белетристика”. Но „Руският прозорец” съвсем не е постмодерен роман. В крайна сметка, къде се вписвате вие?
- Не, естествено, „Руският прозорец” не е постмодерен роман. Проблемът е, че част от критиците трудно приемат новите тенденции в литературата. И затова лепват етикета „постмодернизъм”, който съдържа негативни конотации като нещо изкуствено, на което липсва опит, като литература за литературата. Но аз съм убеден, че когато човек достигне определена възраст, той се сдобива с опит от първа ръка – житейски опит, но и с опит, който е преживял през изкуството – което е прочел, видял по филмите, театрите, изложбите, чул на концертите... Като искам да подчертая, че опитът, придобит посредством изкуството, не е нещо изкуствено, това си е чиста проба житейски опит – различен от него, но и равностоен на него. Един филм, една книга, един спектакъл имат същата стойност като онова, което съм видял или преживял на улицата. Затова „Руският прозорец”, както и другите ми книги, не са някаква мъгла, дошла от външни влияния, не. Милош Църнянски, нашият класик, казва, че всичко е в някаква взаимовръзка, всичко е преплетено. И в своята поема „Суматра” – едно прекрасно произведение, той казва, че и вишните в Китай, и потокът в Урал са във връзка помежду си. Например, думата „София” я видях за първи път на надписите на спалния вагон на влака, нищо не знаех за „София”, но човек си представя това, което не знае, и аз си представях най-различни неща... И най-странното е, че после много от представите ми се оказаха верни. Срещата с живото истинско нещо сякаш потвърждава това, което ти си имал като представа за него, като мисъл за него. Искам да кажа, че животът е нещо цялостно и аз се опитвам чрез своите романи да изразя тази негова цялостност.
- След като всичко е във взаимовръзка, каква е връзката на вашия роман със сръбските футболни хулигани, които потрошиха Генуа?
- Какво да ви кажа за тези орди от запалянковци? Това са следите от 20-годишен черен популизъм. Знаете, че войната в бивша Югославия започна всъщност от един футболен стадион, когато запалянковците на „Цървена звезда” прекъснаха мача с „Динамо” – Загреб. Футболът не само в Сърбия винаги е бил пространство, където се излива тази черна, тъмна, негативна енергия. В един свой публицистичен текст преди 15 години казах, че на сръбски думата „ФУДБАЛ” съдържа в себе си друга дума, по-скоро абревиатура: „Ф-УДБА-Л”; а УДБА, знаете, бяха тайните служби на титова Югославия. Криминалните елементи винаги са били част от тези служби, още от 50-те години насам. Нещо като държавни престъпници. И през 90-те голяма част от паравоенните бойни единици бяха съставени точно от такива навиячи („навиячи” наричат в Сърбия футболните запалянковци – б. ред.).
- Впрочем, вашият герой Руди има една такава мека, овална идентичност – доста различна от клишето за балканеца – твърд, здрав, корав...
- Аз съм комбинация от Балканите, където съм роден, и Средиземноморието, където съм отраснал. И моят герой също е такава комбинация. И мисля, че това е предимство – да принадлежиш на два свята. Винаги можеш да намериш място, където да е чувстваш по-добре. Да избереш по-доброто.
- Но Руди открива идентичността си, когато тръгва да се връща?
- Да, така е, но той не би бил това, което е станал, ако не беше отишъл на мястото, откъдето след това тръгва да се завръща.
- И какво ще излезе оттук: че идеалната форма на романа е уроборосът – змията, която захапва опашката си?
- Ами да! Аз иначе не обичам фантастиката, защото самият факт, че човек иска да напише нещо – това е вече един вид фантастика. Да измисляш, да правиш комбинации между измислено и реално си е чиста проба фантастика. Но с „Руският прозорец” исках да направя един роман, в който да се отрази изливането на живота в разказа. Исках да бъде един вид рондо. И внимателният читател ще види, че първата част на романа всъщност е продукт на моя герой, той я е „написал”. А третата част е едно разсейване, в което обяснявам какво се е случило с моите герои след романа. Защото като дете аз винаги съм се чудил какво става с героите, след като свърши книгата. Това винаги е била обсебваща ме мисъл. И точно това ме накара да включа в третата част неща, които реално са извън книгата. Все едно, като плетеш, накрая да не вържеш конците, а да ги оставиш да висят.
- Пишете, че само мъртвите имат история. Но ако продължа мисълта ви за Балканите, които са препълнени с история, ще означава ли, че те са мъртви?
- Не, не. Наистина, ние имаме богато наследство, богати сме на история. Всеки един човек, живеещ на Балканите, притежава солидна историческа сметка. Тук сме смесени като в гърне, където всичко възвира. И точно поради това малко хора на Балканите живеят в дома на своите прадеди. Съвсем обратното е в Германия, например, където много хора живеят в къщите на предците си. Тук много от нас могат да кажат като Иво Андрич за Босна: „Проклета Босна!” Но това се случва на хора, които градят къща на кръстопът. По същия начин и нашите култури са на кръстопът. Затова тук непрекъснато започваме отначало.
- Ще рече, че тук нямаме шанс да избегнем погрешното, цитирам ви?
- Да. Когато си се родил на Балканите, нямаш шанс да избираш ти, тебе те избират.
 
Разговорът води Митко Новков
Превод Русанка Ляпова