Ходене по буквите

 

Умберто Еко. „Връща ли се часовникът назад” Горещи войни и медиен популизъм. Превела от италиански Велимира Костова-Върлакова. ИК „Сиела”, 2010, цена 24 лева

Текущото, разчетено в медиите от старомодно начетен човек. Разчетено новаторски, критично, самокритично и, представете си, скромно – така, щото да предизвика криза преди всичко у онези личности от съвременността, на чиято страна застава Умберто Еко.
Прочутият учен от Болоня е като „Баронът по дърветата” на Итало Калвино – не се отказва от дълга, който неговото време му вменява, участва във великите исторически събития на деня, но поддържа онази критическа дистанция, която му е позволена от това, че живее по дърветата. (В случая на Еко, в гигантската му лична библиотека.) А публицистичните творби „по повод” на „барон” Еко му позволяват да употребява изрази като „пишман поет”, с които той постига по-бърз и точен отклик у читателя на вестника или списанието, отколкото ако пише за семиотиката на графоманския дискурс в академична монография. Разбира се, такова поведение в ерата на Берлускони е риск. Особено ако прекосиш границите на културната проблематика – и се занимаваш с новите войни, с новите популизми, с медийното господство и политическия карнавал... Всъщност, с какво не се занимава проф. Еко би осигурило по-късия списък теми (и тук е майсторството на преводачката да въведе безчет непознати у нас реалии). „Връща ли се часовникът назад” позволява да осмислим по-внимателно и скандала с „Пражкото гробище” – последния роман на Умберто Еко (вж. „Култура”, бр. 2 от т.г.) Когато обвиняваме писателя в „неволен антисемитизъм”, добре да е отчетем твърдението му от 2002 г. по повод „Протоколите на ционските мъдреци”: „Не Протоколите създават антисемитизъм, а дълбоката потребност да откриваме Неприятел, която ни подтиква да им вярваме. (...) Историята още не е свършила. Но си заслужава да я разказваме, за да се противопоставяме на Голямата Лъжа и на ненавистта, която тя продължава да окуражава.”
 
Ивайло Иванов. „Песен за бащите на прехода”. Стихотворения. „Нова българска лира” под редакцията на Мартин Христов. ИК „Ерго”, С., 2010, цена 9 лева
Пред очите ми възкръснаха конспектите, по които се явявахме на изпити ние, студентите по филология от началото на 90-те. Пишехме смъртоносно сериозна „постмодерна” поезия, вегетираща върху учебните програми. Днес тези многоучени стихотворения са безжизнени знаци за нашите амбиции да бъдем на гребена на времето. Ивайло Иванов обаче се е забавлявал много повече от всички нас – и неговите сатири, пародии, шаржове, експромти, закачки продължават да са живи, сочни, безгрижни, безразлични към управлението на литературното поле и неговото осребряване. Книгата на укрития в Троян автор представлява феноменална интертекстуална мрежа, в която българската литература на всички времена още е цялостна, все още всички се четем любопитно един друг, още го има "Ангел Кънчев" 5. И мрежата от цитати съдържа любовни шегички и политическо отчаяние, не подмятания и слабо прикриван усет за превъзходство над другия.