Ани Илков и Миглена Николчина: Кой е големият поет в света днес?

 
Ани Илков и Миглена Николчина (заедно с Иван Цанев) са членове на журито, присъдило на Екатерина Йосифова и стихосбирката й „Тази змия” Националната награда за поезия „Иван Николов”, връчена през 2010 г за 16-и път от ИК „Жанет 45” (вж. бр. 45 от 24 декември 2010).
 
Марин Бодаков: Доколко конкурсът за Националната награда „Иван Николов” и последното му издание позволяват да правим по-едри обобщения за състоянието на българската лирика днес?
Миглена Николчина: Виждам характерен за годините след промените феномен: пише се по всякакъв начин. От една страна, репродуциране на традиционни поетики, като обикнатият модел е най-вече символизмът, макар че този път клишетата на 1960-те и 1970-те години май са взели преднина. От друга страна, тенденции, които с днешна дата ни говорят за нови развития в поезията. Все пак, искам да добавя, че сред тези близо 60 книги почти липсват такива, за които да кажеш: това не е професионално, това е смешно, това е графоманско.
Марин Бодаков: 60 книги - не е ли свръхпроизводство при почти пълната социална невидимост на лириката?
Миглена Николчина: През 90-те години някой беше преброил излезлите в една година нови стихосбирки – т.е., без да се броят преиздаванията, бумът на антологии, на пропусканите в продължение на десетилетия автори като, да кажем, Екатерина Ненчева - и ги беше докарал до 2000. Така че в социалната невидимост действително има парадокс, тъй като за много хора поезията е важна. Дали пък не е вярна шегата, че повече хора пишат, отколкото четат? Струва ми се, обаче, като си мисля за авторите на тези 60 книги, че това не са чудаци в някакъв ъгъл, където нещо си дращят. Те имат кръг, съзаклятници, които ги подкрепят в това им странно занимание. А това увеличава социалните територии на поезията. Ето защо действително медиен парадокс е социалната невидимост на това занимание. То е потънало в приватност; както човек ходи на йога, да кажем. Всъщност не, за йога доста повече се шуми днес.
Марин Бодаков: Търсена от самите поети приватност?
Ани Илков: Едва ли е търсена, но в някакъв смисъл е добре дошла. Защото тук не можем да говорим за анонимност. Аз и точно не схващам какво разбирате под социална невидимост или социално несъществуване на поезията. Тя не може да се състезава с разни медийни продукти и субпродукти. Сменили са се обстоятелствата. И поезията на едно равнище или в един аспект може да бъде мислена като жанр в криза; а на друго равнище - като много жив жанр именно в тази приватност на разпространението, на четенето, на общуването. Но поезията днес е отворена и към други комуникативни типове, каквито са рапърските изпълнения, текстовете за поппесни и т.н. Тъй че можем да говорим за усложнена комуникативна среда.
Марин Бодаков: И като говорим за комуникации, какво „послание” вие излъчихте към тези 60 поета, избирайки именно Екатерина Йосифова като носител на голямата награда?
Миглена Николчина: Само една добавка: в романа „Орландо” на Вирджиния Улф в контекста на XVII век се произнася фразата „The art of poetry is dead in England”. Улф обича такива шеги, които произтичат от липсата на прозорливост (какви още поети има да види Англия след XVII век!) и от липсата на исторически поглед (за повторителността на собствените ни късогледи диагнози). Но нека с оглед на тази дискусия посочим като причина, която прави Екатерина Йосифова толкова важна поетеса, тъкмо особената приватност-публичност на нейното писане. Писане, което е чуждо на шума, на прогласяването на себе си; на агресивното търсене на комуникативност. Едно медитативно и затворено като че ли писане, което обаче е способно да намери път към най-разнообразна публика, включително най-младата. Бихме могли да го кажем и така: нетърпимостта на Йосифова към претенциозността е онази претенция, от която тя при никакви обстоятелства не би рискувала да се лиши. Тръгва се от дребен битов детайл или от обикновено, всекидневно изречение, от възможно най-изтъркана фраза, като например „не мога повече” или „от днес съм нов човек”. И ето че този детайл или това базисно изречение се оказват преобърнати, разгърнати, разроени, сякаш в хода на обикновено вървене гравитацията изчезва и преминава в танц. В това преминаване от земно към въздушно обаче има намигване, то е немислимо без иронията и финеса на Екатерина Йосифова, без отстранения самоконтрол на майсторството. Мисля, че в това отношение тя е ненадмината в нашата поезия. Йосифова е ироник в точния смисъл на думата: ироникът винаги знае повече, отколкото казва или показва. Тази стратегия обезоръжава базисно мъжкарските нагласи на българската поезия, която, ако продължим аналогията с античната комедия, е винаги по-близко до алазона, до войника-самохвалко. Да добавим и вкуса на Йосифова към краткото - българската публика обича стихотворенията да са кратки, а романите, ако е възможно, да са разкази. И най-сетне, нека добавим и съвсем простия технически аргумент, че от всичките представени на конкурса книги, единствената, която имаше и трите гласа на журито още преди да се бяхме срещнали, беше на Екатерина Йосифова.
Марин Бодаков: А нови гравитационни центрове като тематика? Като техническа трудност?
Ани Илков: Ако тръгнем отзад напред, ще трябва да споменем „Апокрифни животни“ на Димитър Кенаров – книга, която не влезе в шестицата, но името й кръжи. Това е спорът, който публиката има с журито, доколкото разбирам. Може би има новости в тази книга или повик за новости, но вътре в наблюдаваните шест аз виждам и книгите на Кирил Василев и Иван Ланджев. Тъй че, в този смисъл решението на журито е балансирано. По отношение на Кирил Василев и Иван Ланджев може да се каже, че това са различни поети, които се пресичат през социално-политическата ангажираност на места. Но при Кирил Василев има зрялост, която е естествена за поколението, навлязло в своите ранни 40 години. Той поддържа в книгата си духа на високия модернизъм и се мъчи да следва тази линия; и където е успешен, е успешен по един солиден начин. Той е автор само на две книги, това е втората му, но пък повечето от творбите в тези книги стоят солидно. И аз мисля, че той е измежду водещите представители на поетите от тази възраст. Нека не забравяме, че младите на тая възраст са първото поколение, разгърнало се след 1989 година. Що се отнася до Ланджев и Кенаров, те някак си естетически обменят едни движения; те са горе-долу еднакво млади. Търсенията в „Апокрифни животни” са много интересни, но донякъде за мен самата книга е неравновесна. Там има едни неща, които са взели онези елементи от естетиката на Георги Господинов, които аз не харесвам, пък и не разбирам. За баба, за дядо; едно сладникаво носталгиране по детството, преживяно в някаква провинция, автоинфантилизация някаква. И има прекрасни стихотворения, пронизително остри, разкриващи изначалната социо- и био-жестокост на света, какъвто е. Пронизителни, като стихотворението „Коза“ и редица други - да не изваждам книгата - тези неща са ми ясни, но не стоят добре като заглавия в паметта ми. Та в тая връзка и чрез присъщо нахалство бих махнал не по-малко от десет стихотворения. Бих махнал поемата накрая, която също е изпълнена в гореказания мелодраматичен ключ. Тоест, книгата се е нуждаела от изваждане напред на онези стихотворения, които минават през „Едипов комплекс“ и „Алхимици“ на Константин Павлов, казано накратко.
Миглена Николчина: Друго е виждането ми и за „Апокрифни животни”. Това е книга със сериозна предварителна концепция, а това не се случва често в поезията. Този замисъл се вписва в една много актуална проблематика: животното, за да дам един пример, е голямата тема от последните години на Дерида.
Ани Илков: И изследването на Морис Фадел, което проверява тези неща през прочита на разказите на Емилиян Станев за животни. Трябва тогава да видим как се получават нещата в книгата на Кенаров.
Миглена Николчина: Според мен, те се получават, като поставят животното на един застрашен („апокрифен”) ръб, който е всъщност ръбът на застрашената човешкост. Иначе казано, отвъд замисъла го има стремежът да бъде разнообразен.
Ани Илков: Е, като ще е концептуално и структурно ясен, даже предпоставен, защо му е да бъде толкова разнообразен?
Миглена Николчина: Да наречем този стремеж борхесовски, събиране на истории...
Ани Илков: Предположих, че ще се мине в проза, бездруго.
Миглена Николчина: Лириката не изключва разказването. Във всеки случай, тази книга стои като нещо изваяно, като катедрала.
Марин Бодаков: От другата страна е катедралата в стихотворенията на Кирил Василев, която е чудовищна като картина на Бейкън.
Ани Илков: Не, тези книги имат нещо общо по посока на медитативността, начетеността, ерудицията, това са книги на докторанти, но чисто естетически са различни. Проектирани различно, писани през различни стилови регистри. У Кирил Василев повече можем да видим играта с възвишеното в нейния високо модернистичен жест.
Миглена Николчина: Това може да се каже и за „Яков и ангелът” на Патриция Николова, в която обаче доминира една „вътрешна” перспектива, трудна за дефиниране (като пример – „Утробна песен”, поразителна творба) и заедно с това - чувство за драма, за контрапункт, за засрещане на различни гледни точки, за сцена и едно не особено весело и дори мрачно, но все пак чувство за хумор („Двама в стаята”, „Трима в стаята”). Сред номинациите е и „Стихове от Камен бряг” на Едвин Сугарев, където се срещаме с винаги сполучливия тандем с Борис Христов като редактор.
Ани Илков: Да, там може би... Въпреки че и от неговата книга нахално бих махнал 5-6 стихотворения, които завъртат в един и същи винт. Иначе самата книга е направена така, с широк жест, има нещо чаровно в прибрания й романтизъм. Книга, написана с известна суровост и кураж...
Марин Бодаков: А кои бяха неприятните изненади в тази купчина?
Миглена Николчина: Неприятни? Няма такова нещо. Би трябвало да има форум, на който българската поезия систематично да бъде критически обсъждана. И като говорим за социална невидимост - мисля, че тази липса на критическо средоточие е първото нещо, за което се сещаме.
Марин Бодаков: Колко въобще от тези книги са били рецензирани?
Миглена Николчина: Именно. А много от тях заслужават внимателна рецензия. Заслужават опита да бъдат положени в някаква по-обща картина. Живка Балтаджиева, която е сред номинираните, Петя Хайнрих, Галина Николова, съвсем младите Мина Стоянова и Мирослав Христов…
Ани Илков: Аз смятам, че поезията, както и изкуството въобще – гледано, доколкото може, в един глобален, всеобщ план – преминава през особен период; ние не можем да кажем кой е големият поет в света днес. През 70-те все още можехме, дори през 80-те на миналия век можехме нещо да смутолевим, ако ли не да кажем. Но днес не можем. Казано хегелиански по отношение на рецензирането, да не би „поезията“ да е достигнала до една обективно „пошла“ фаза в своето съществуване?... Гадамер твърдеше, че когато всички се научат да пишат горе-долу добра поезия, появата на гения ставала силно проблематична. Днес хората на изкуството, поетите живеят в тези... през ХІХ век и в Русия биха ги наричали подполия. Те живеят в тези приватности, за които говорихме в началото. И ще живеят за известно време така, после нещо може би ще избухне. И ако дойде краят на света, словото на поетите ще пребъде в божията памет. Ако щеш вярвай!... Трябва да кажем също, че чарът на ситуацията или удобството е, че догодина няма да журираме ние; и така, ако има грешки, те ще се оправят.
Миглена Николчина: Възможно е една ярка книга да не бъде разпозната сред информационните лавини, но това не отменя принципното случване на такива книги. А може да се случи и да бъдат разпознати. „В подножието на вечерята” (2008) на Мария Калинова спечели три национални награди. Функцията на конкурса действително е да привлече внимание към факта на съществуването на поезия. Във връзка с този конкурс проверих, че в Канада има награда за поезия, която е 200 хиляди долара или нещо подобно. Мотивът им е точно това – обществеността да забелязва социалната и културна значимост на поезията. Но истинското живеене на поезията не е през награди - ние си говорихме за това с Ани Илков, че това е някакъв абсурд – това трупане на награди...
Ани Илков: Мода, дошла от Запад, но лоша мода.
Миглена Николчина: Разбира се, знаменито е, че има една такава награда, защото това обръща погледите към хората, които се занимават с поезия. В този случай тя отличава заслужено и издателствата, които поемат най-много рискове в издаването на поетически книги – „Жанет 45”, „Сиела” и „Стигмати”. Но голямата ни грижа трябва да бъде това, ден след ден проследяване на едни процеси, на едно живеене през и чрез поезията.
Марин Бодаков: Вие и двамата сте двойни агенти, едновременно академични хора и поети, при това поети с изключително влияние върху литературния процес – и не сте типичен случай за това, което бих продължил в мисълта си. Защо университетските среди не се занимават със съвременната литература по-интензивно?
Ани Илков: Как да не се занимават интензивно? Ние имаме дори магистърска програма по творческо писане и това е интензивно занимание. При нас преподават Кристин Димитрова, Райна Маркова и Владо Трендафилов, след оттеглянето на Симеон Янев и Валентина Радинска се мъчим да запазим и семинара по творческо писане за бакалаври... Но може и много повече, няма да отрека това.
Марин Бодаков: Все пак, много малко текстове са написани за тези очевидно важни за нас книги. Ако въобще се пишат рецензии, то те се пишат в рамките на една взаимна услуга вътре в група...
Ани Илков: Е, има такъв момент.
Миглена Николчина: Трябва да има списание за критика.
Марин Бодаков: Ако Екатерина Йосифова не беше публикувала „Тази змия”?
Миглена Николчина: А-ха... щеше да има бой...
Ани Илков: Щеше да има криза в журито ни. И това би било нормално - доста са изравнени книгите. И от тези, които са отвън, поне 7-8 са равни с тези, които са отвътре. И би било голям бой наистина, и разпра би се получила. Тъй че не може да се даде отговор, не бива да се дава отговор.
Марин Бодаков: Редно е да отбележим, че „Иван Николов”, връчвана от ИК „Жанет 45” и Божана Апостолова, е най-щедрата днес литературна награда.
Ани Илков: Е, така е, тя е много щедра – ама дали тази щедрост не остървява обеднялото братство?
Миглена Николчина: Ама това е добре. Толкова стръв и ярост в електронните „кьошета” - това означава, че поезията е станала жизненоважна и в социален, не само в екзистенциален план.
Марин Бодаков: Познахте ли свои литературни наследници сред участниците?
Миглена Николчина: Себе си не съм разпознавала.
Ани Илков: Мисля, че и аз.
Марин Бодаков: Ако са ви забравили, това означава, че силовите полета на 90-те години и силовите полета на първото десетилетие са разкачени..
Миглена Николчина: Има разкачване, което, според мен, просто тази година е видимо. Може би в друга година нямаше да е толкова видимо. Има, както казваш ти, „двойни агенти”, като Камелия Спасова и Мария Калинова, в чието писане връзката на времената е важна и жива.
Ани Илков: Знаете 90-те кога и с какво свършиха, те свършиха на 11 септември 2001 г. Тогава свърши и хилядолетието. Популярният и в България хвалипръцко Бегбеде казва, че тогава се е сринала капиталистическата утопия. Значи, в някакъв смисъл ние вече живеем в друго време и може би в някои от тези поети, в най-добрите, ние усещаме това друго време. Но без те да се връщат към поетиката на 90-те. Въпреки че там е Бойко Ламбовски - да не забравяме неговата книга, която е сред хубавите книги; това е безспорно, че тя е сред 10-те книги.
Миглена Николчина: И Димитър Кенаров, който според теб е свързан с Георги Господинов. И – по друг начин - Кирил Василев.
Ани Илков: И Кирил Василев. Не всички обаче тръгват по тези пътища, които мен болезнено и тръпно ме интересуват, но не мога да ги изразя в поезия. Екологичните проблематики, биомедицинските и биотехнологическите проблематики, проблематиките след класическата физика – през всички тези неща, които променяха и биха променяли света, ми се ще да виждам поетичното. Но да не навлизам в тази тема защото тя, казват, не отивала на поетите.
Марин Бодаков: А по-облъчени ли са от медиите тези поетики в сравнение с 90-те години?
Миглена Николчина: Да - не знам как точно да го кажа - травмирани от медиите.
Марин Бодаков: Травмирани или флиртуващи, или...
Миглена Николчина: Със съзнание за една неравна битка.
Марин Бодаков: Журналистите всъщност са петимни да бъдат писатели, най-после да бъдат възприети като писатели - те до такава степен нагнетяват с фикции собствените си журналистически текстове. Стремежът им е да не пишат във вестник или в списание, а да пишат книга.
Миглена Николчина: Значи, това означава, че литературата продължава да бъде престижно място и да носи идеята, че не е ефимерна. Медиите не могат да не съзнават собствената си ефимерност - това, което днес е новина, утре просто не съществува. Докато литературата е мястото, което има друго време в себе си.
 
10 януари 2011