Скритият заек, мъртвите таланти и живите пътища

 

Йордан Ефтимов. Тук лежи заекът. Изд. Сиела, София, 2010.
Йордан Ефтимов е талантлив литератор, чиито амплоа биха попълнили повечето рубрики в един терминологичен речник на литературната социология с всички нейни роли и институции. Университетски преподавател, поет, критик, редактор, изследовател на литературната история, преводач, медиен популяризатор, член на журита за литературни награди, коментатор на вечни и злободневни литературни скандали, а и чест участник в тях като остър полемист, литературен пътешественик по панаири на книгата, сладкодумец на маса сред балканската литературна бохема... И интересна е не толкова енергията, която му позволява да свързва безконфликтно всички изброени (и други) културни призвания, колкото резултатът, че успешно ги съчетават в много от неговите текстове. Пример за това е последната му книга „Тук лежи заекът”, чието заглавие авторът като истински човек с класическо образование пояснява във фините му латински игрословни нюанси. Може би е по-добре, че Ефтимов се е отказал от първоначалното заглавие, което в замисъл е звучало „Некролози и пътеписи”. Междутекстовата връзка с „Юбилеи и погребения” на Гео Милев би навявала ирония, макар и контрастът между жанра на най-затворените очи (некролога) и този на най-отворените очи (пътеписа) да носи несъмнен ефект.
Ефтимов е постигнал във възможно най-кратки текстове смайващо с богатството си познавателно равновесие, разказвайки как неговите мъртви герои-писатели, философи, хуманитаристи влияят върху формирането на обществени мнения (във френския смисъл на Maîtreàpenser като Жан Бодриар), масови читателски вкусове и персонални литературни митове (Джеръм Д. Селинджър, Джон Ъпдайк, Христо Калчев), културни и академични институции (Питър Стросън), научни концепции (Волфганг Изер), интерпретаторски лаборатории (Уейн Буут), политически нагласи (Дейвид Ливайн, Сюзан Зонтаг), модерни художествени стилове (Ханс Карл Артман), „некоректни” социални поведения (Кембъла – който обаче държеше да бъде наричан Кембълът, за да подчертае чрез този аграматизъм езиковата си анархистичност)... При това авторът понякога намира точните места за психологически реконструкции и за фини документални щрихи към друг важен и много чувствителен за биографистиката, моралистиката, човешкото любопитство и критичния анализ на идеите баланс, който определят съответствията и дисонансите между провъзгласеното кредо и собствения живот. В такава галерия на личности от ХХ век - и то от „Средновековието на века” с неговите идеологически ексцеси – не могат да отсъствуват и „творците под натиск” като „поетът-огняр” Никола Вапцаров, „тунеядецът и хулиганът” (според прецизната литературнокритическа терминология на съветската милиция) Йосиф Бродски (почетен в книгата с две (!) великолепни в „обикновената” си печал изречения), или концлагеристът в комунистическа България Йордан Вълчев. Не може да ги няма и тези, общо взето, компромисни спрямо Системата новатори и интелектуалци като Йордан Радичков и Исак Паси, които пряко използуват и косвено усилват нейната идеологическа и културна ерозия. Или онези, които в същите обществени условия са избрали отшелническата самота на мъдрото мълчание (като Ивайло Петров). Йордан Ефтимов навсякъде е следвал чудесната си амбиция да популяризира пред българския читател и духовното наследство на такива фигури, които е неимоверно трудно да бъдат разбрани извън много далечен спрямо българските традиции интелектуален или културен контекст. Да не говорим, че някои герои в книгата са напълно непознати и на високо ерудирания българин без специална литературоведска, изкуствоведска или философска компетентност.
Напускайки галерията на мъртвите таланти, ние поемаме като спътници на автора по пътища, които водят към литературни събития в Струга, Белград, Франкфурт и Сичево. Пътеписът отдавна е златен жанр за любознателни, шеговити, критични към своето и към чуждото погледи, хищнически проницателни в битовите детайли на описвания „свят в движение”. Литературните пътеписи на Ефтимов утвърждават това поучително и приятно жанрово реноме. Авторът е търсил балансите и контрастите между „балканското” и „глобалното” в полето на художествената литература и книгата; има неволни асоциации между невзрачните родни продукти, които Алековият герой предлага на Световното изложение, и архаичните търговски стратегии на някои наши български и балкански съвременници пред глобализираното книжно тържище; отекват българо-македонски спорове „чий е Вапцаров?” и като че ли потвърждават песимистичната констатация, че „на Балканите вековете не вървят един след друг, а съжителстват един с друг”; някак по-естествената за Балканите представа, че поетът трябва непременно да бъде, ако не юнак с пушка и знаме в ръце, то поне пламенен политически оратор „в механата”, очевидно още владее доста умове из нашия полуостров... Йордан Ефтимов обаче избягва лесното писане за Балканите и балканската култура, което от доста време се е превърнало в индустрия и именно като индустрия го описва не един съвременен изследовател след Весна Голдзуърти. В пътеписите на Ефтимов няма нито унили вайкания пред „взаимната балканска нетолерантност и вечните конфликти на малките културни разлики”, нито високомерен цивилизаторски кикот пред „културната изостаналост и недиалогичност на Балканите” (защо тогава от Иво Андрич до Орхан Памук няма нито един „конюнктурен” балкански нобелист за литература?). Пътеписите ни казват по свой начин: част от света без някакви културни противоречия между „глобално” и „регионално” просто няма никъде и, погледнати така, Балканите не представляват особено изключение. Изключение от други инерции на мислене и писане обаче е книгата на Йордан Ефтимов. След нейния прочит остава оптимизмът, че дългата раздяла между думи, като „увлекателна”, „ценна” и „задълбочена”, с които можем да оценим една книга на литературоведската хуманитаристика, вече е към края си.