Документиране на баналността

 

Анна Ермолаева, Отдръпнете се, Галерия ИСИ-София, 1 март – 11 април 2011
Анна Ермолаева е родена през 1970 г. в Ленинград. Живее и работи в Карлсруе и Виена. През 1992 завършва История на изкуството във Виенския университет, а през 2002 - Виенската художествена академия в класа на Петер Коглер по Нови медии. От 2005 е преподавател в Университета по изкуства и дизайн в Карлсруе (Факултет Медиа-арт). Участвалa е в множество международни изложби, сред които “Кино-живопис”, Национален център за съвременно изкуство, Москва (2009); 4-то международно биенале на видео-арт, Музей за съвременно изкуство, Херцлия, Израел (2008); “Да откриеш и да притежаваш ”, МУМОК, Виена (2005); в “Пукнатините на живота”, KIASMA, Хелзинки (2005); в Музея Шпренгел, Хановер, Германия (2003); NON-PLACES”, Kunstverein, Франкфурт на Майн (2002); в Музея Stedelijk, Амстердам (2001).Сред самостоятелните изложби на художничката са: “Кремъл”, Галерия EDS, Мексико (2010); в Кунстферайн Фридрихсхафен, Германия; “Като е така сега, не значи, че винаги ще е така”, Галерия Арсенал, Бялисток, Полша (всичките през 2009); “Играейки с Анна Ермолаева”, Галерия XL, Москва (2008); в Музея за модерно изкуство, Пасау, Германия, (2004) и др. За повече информация: http://www.jermolaewa.com
 
- Напуснала сте Ленинград по политически причини, а сте била само на 19 години. Как се случи това?
- През 1988 заедно с други дисиденти от Петербург и Москва организирахме първата опозиционна партия - Демократически съюз. Тя впрочем и досега съществува, но в съвсем различен състав. Тогава в Петербург започнахме да издаваме „Демократическа опозиция” – това беше партийният орган, всяка събота излизаше нов брой. Твърде много сме си позволявали, очевидно, критикувахме Ленин и Горбачов, а това бяха все още теми табу. Изглежда публикациите ни са дошли твърде много за властта, поради което в един прекрасен ден пристигнаха да ни обискират. Казаха, че срещу нас е заведено дело по член 70 – за антисъветска агитация и пропаганда.
При нас, в квартирата ни, се помещаваше и редакцията, и архивът на вестника – разположени на 30 кв. м. При обиска взеха всичко. После започна разследване, по което бяха разпитвани повече от 200 души. Това стана поводът да избягаме - всички тези преследвания и разпити. Разпитваха даже моите родители и учителите ми, защото аз бях още ученичка...
Наши познати дисиденти от Лвов помолиха някой в Полша да изпрати покана, за да можем да минем по някакъв начин границата. И тъй като имаше заповед за арест, вече не можехме да живеем у дома, местехме се всеки ден, дори не успяхме да вземем вещите си. Та така, без вещи и без пари, се качихме във влака и тръгнахме за Варшава. Опасявахме се, че няма да ни пуснат през границата – подозирахме, че ще ни задържат там, след като вече има заповед за арест. Но по някаква причина ни пуснаха, неясно защо. И до днес много дисиденти мислят, както и юристите в лагера за бежанци в Австрия, с които по-късно разговаряхме, че делото е било в задънена улица. А същевременно то предизвика и голям международен скандал: всеки ден за нас предаваха по радио „Свобода” и други медии, дори и по официалните средства за масова информация. И точно поради това скандално публично дело не са знаели какво да правят с нас. Вероятно най-простото решение е било да ни пуснат. Така се оказахме на гарата във Варшава – без абсолютно нищо. После си спомнихме, че имаме покана и че в нея е написан адресът на жена от Краков. Първоначално имахме съвсем други планове, но нямаше как – отидохме в Краков. Почукахме на вратата и жената се зае изцяло с нас. Тя организира бягството ни в Австрия - дойде с нас, изтегли пари от доларовата си сметка, за да финансира пътуването.
- Много благородно от нейна страна.
- Да, тя не ни познаваше, не знаеше подробности за нас, не беше дисидентка – просто нормална интелигентна и приятна жена. Благодарение на нея се озовахме във Виена.
- А с кого избягахте?
- С бившия ми съпруг. Тогава той беше мой партньор и заедно с него издавахме опозиционния вестник.
Та така се озовахме във Виена – съвършено случайно. Първоначалните ни намерения всъщност бяха да отидем в Западен Берлин, защото ситуацията в Германия се променяше, оставаха няколко месеца до падането на стената. По тази причина бяхме помолили жената да намери, ако може, някакъв начин да ни прехвърли в Западен Берлин. Но тя не успя. Каза: „Да пробваме във Виена”. И във Виена се получи.
- А вече знаехте ли, че там ще се занимавате със съвременно изкуство?
- Всъщност, аз от дете се занимавам с изкуство. Винаги съм искала да бъда художник. В Питер завърших СХША - средното художествено училище при Академията, което подготвя учениците за академичната школа. Рисунка, живопис, етюд по натура – минала съм през всичко това. Но във Виена първо постъпих в университета. Седем години учих в изкуствоведския факултет, завърших го и след това отидох в Академията. Там учих пет години във факултета за нови технологии. Така че имах, в известен смисъл, подготвителен период. След като отидох на Запад, в самото начало не можах да намеря своя път, тъй като все още се занимавах с живопис. И може да се каже, че от живописта стигнах до видеото. Но когато стигнах до видеото, направо нарязах картините си – те ми пречеха.
- А как стигнахте до видеоарта?
- Това беше много банална история. Вече живеех на Запад, когато се роди дъщеря ми. Моите родители не можеха да наблюдават как расте внучката им и ми подариха видеокамера - за да я снимам. По този начин обърнах внимание на тази медиа. И разбрах, че точно тя ме интересува, че това е, което ми е нужно. Започнах с голям ентусиазъм да работя с тази медиа, което продължава и досега. Впрочем, първият ми филм бе именно записът в метрото от 1996 г. Това беше точно в момента, когато получих камерата, едва по-късно започнах да снимам дъщеря си.
- Значи записът е двойно исторически, така да се каже. Поставя началото както на кариерата ви като видеоартист, така и на четириканалното видео „Петилетен план”, което представя един и същи ескалатор в метрото в Петербург, сниман през пет години. Междувременно, още като студентка ви канят да участвате във Венецианското биенале. Как се случи тази покана?
- Много интересна история. Защото аз бях не само студентка, а също така първокурсничка в Художествената академия. Вече бях на 27 години, защото, както ви казах, преди това завърших изкуствознание в Университета. Виенската художествена академия има традиция да кани известни куратори, които да направят по своя концепция годишната изложба. Куратори на такива изложби са били Харалд Зееман, Каспар Кьониг, Мартин Принцхорн и т.н. Тогава Харалд Зееман бе поканен, той обърна внимание на моята работа “Hendl Triptych” и я показа в изложбата на академията. След известно време получих писмо – дали ще възразя да покажа работата си във Венецианското биенале.
- И вие не възразихте, разбира се... Впрочем, вашите произведения са много интересни, предизвикателни, особено по отношение на документалното и художественото. Те се базират на ваши находки в реалността, които вие снимате и представяте в безкрайно повторение. Така съсредоточавате погледа на зрителя и го оставяте сам да изведе (или създаде) „разказа”. При този метод на работа къде минава границата между художника и документалиста?
- Трябва да кажа, че документалността въобще е много сложно понятие. Още първите филми на Люмиер, например – те са документални, но и сценични. Документалността винаги в една или друга степен е инсценирана. Въпросът е твърде сложен, така че не мога да кажа къде минава границата. При мен нещата стават така: хващам някакви микрокосмоси от бита, работя с минимален бюджет, не правя сцени с актьори, кинокамери и прочее. Работя сама и правя това, което мога да направя сама. Тези банални сцени, които наблюдавам дори у дома, в кухнята, за мен се явяват метафори на някакви социални или политически процеси.
- Както каза Яра Бубнова вчера на откриването, вие имате много съсредоточен, фокусиран поглед. И такъв тип мислене, предполагам, защото метафорите в произведенията ви са наистина значими – както по отношение на индивида, така и за обществото въобще. Вече споменахме „Петилетния план”. Друга ваша работа в изложбата е „Отдръпнете се” (2006-2008) – двуканално видео, което представя как в края на работния ден на Виенския битак булдозер изрива всичко непродадено. И доскорошните стоки за секунди се превръщат в боклук. Разбрах, че за да заснемете тази работа, сте монтирала видеокамерата на скейтборд и така гледната точка е отдолу – това придава импозантност на визията и съответно на метафората. Видеото „Навътре/Навън” (2011) показва рафтовете на домашна библиотека, пълни с книги и мили сувенири. Постепенно камерата се отдалечава и разкрива, че този интимен кът е част от полуразрушена сграда, превърнал се е в публично достояние в резултат на може би страшен катаклизъм. Казахте, че това видео е заснето във Виена, а сградата е рухнала при прокопаването на метрото – за щастие, възрастната жена, която е живеела там, не е пострадала. Не знам нищо за „Облаци” (2011) обаче – работата, която завършихте специално за изложбата си в ИСИ-София. Пушекът в салона на самолета изглежда инсцениран, още повече, че пътниците остават абсолютно спокойни...
- „Облаци” е най-новата ми работа въобще. Вчера на откриването един от зрителите също предположи, че ситуацията е инсценирана, че това, според него, не е самолет, а влак, че хората играят и т.н. Казах му, че може да мисли каквото намери за добре. Но както вече споменах, не е в моя стил да инсценирам каквото и да било. Всъщност, в случая аз летях с дъщеря ми от Мексико за Куба на стар съветски самолет „Яковлев”. Който вече и в Русия не се използва, според мен. Дали е дефект или така е бил проектиран, но при излитане и кацане се появява ето този дим. Хората си дишат нормално, стюардесите се държат спокойно, поради което и пътниците не изпадат в паника.
- Привикнали са, може би. В моите детски спомени е „Илюшин” - ИЛ 18 с външни витла, които вдигат ужасен шум, но дим нямаше. Нямам опит с ЯК. Но тази работа е много интересна и заради израза, който имаме: „Той/Тя лети в облаците”, което означава, че човекът е мечтател, фантазьор, не е стъпил здраво на земята. В случая изразът е буквално онагледен и затова от пръв поглед харесах това произведение.
- Това е и чудесно название за работата - „Да летиш в облаците”...
- Остана още едно ваше ранно произведение – „Вкл./Изкл.” (1999). То е доста предизвикателно: еректирал пенис включва и изключва копче за осветление. Не мога да определя дали е мачистка или антимачистка, но при всеки случай е много интересна работа. Как ви дойде тази идея? И защо?
- Това е всъщност единствената работа, която е инсценирана. Тя е и най-старата. Не помня как точно възникна идеята. В случая ме интересуваше фактът на опитомяване на пениса – това е един вид демистификация, дресура, бих казала. Но на едно по-повърхностно ниво.
- Преподавате нови медии в Карлсруе. На какво учите студентите?
- Университетът по изкуства и дизайн в Карлсруе е легендарна художествена академия. А аз преподавам в дори по-известния негов Център за изкуства и медии, който е прословут в цял свят. Моята професура е в областта на технологията, но аз фокусирам вниманието си повече върху видеото. Не се занимаваме само с видео, обаче. В моя клас всеки може да се заеме с каквото поиска: обсъждаме и живопис, и видео, и фотография, и музика, и т.н. Тоест, старая се да не се фокусирам само върху технологията, а преди всичко да обясня на студентите, че същността е в концепциите и идеите. Когато имаш идея, вече можеш да помислиш в каква медиа да я реализираш. В тази посока вървят нашите дискусии.
 
1 март 2011
Разговаря