Минута мълчание

 

Обичайната изложба на секция 13 продължава да се открива редовно като годишен салон на всичко “неконвенционално” в българското изкуство. Колкото и да роптая срещу анахронизма на това определение, то е единственото, с което секцията може да се охарактеризира достоверно.
Осъзнавам все повече, че тези изложби не са само плод на нечия носталгия, но и на необходимост, която още не си е намерила алтернативата. Мнозина от конвенционалните съвременни автори показват редовно свои нови работи тук. Явно средата ни е толкова спечена и централизирана, че може би не намират друг начин да се представят. Тези наблюдения са провокирани от факта, че освен редовните членове на секцията, в изложбата участват мнозина от представителите на новото поколение в изкуството ни. Значителна част от тях, разбира се, го правят без ни най-малка представа или интерес към контекста, в който попадат, други чрез това участие съвсем целенасочено реализират своя малък протест срещу лагерния модел на художествения ни живот и разпределението на пространства. Инерция е може би думата, която най-успешно изчерпва мотивите на всички тях. Защото ОХИ е и явно ще си остане завинаги най-удобният формат, който хем ти дава възможност да се изявиш относително свободно, хем прехвърля отговорността върху някой друг. А този друг не е конкретна фигура, ами неопределена съвкупност от институция, жури, едно цяло административно звено. И все пак е интересно как от протеста срещу традиционните форми на изкуството, който я е създал, Секция 13 пак е в състояние на опозиция, но сега изглежда тя е насочена към всичко, що е “съвременно” и държи да определя себе си като такова.
Ако някой “отвън” прочете горното, със сигурност ще изпадне в тежък конфуз, тъй като този текст, както и част от произведенията в самата изложба, боравят с една толкова дълбоко локална диалектика, че са почти невъзможни за превод.
Така беше до вчера, когато изложбата напълно се преобрази и влезе в глобалния разговор за кризата, която разтърси всичките ни представи за мирно ежедневие. Като жест на съпричастност и молитва за жертвите и пострадалите от земетресението в Япония, за два дни, на 25 и 26 март, всички произведения в изложбата бяха покрити с черни, сиви и бели платна. Този траур превърна шарения сбор в една масивна минималистична инсталация, която, освен състраданието на художниците, успя да пресъздаде и почитта към влиянията на японската култура върху разбирането за модерно. Самият вход на изложбата е оформен от Продан Марков като „тории” – традиционна врата към шинтуиските храмове в Япония, който символично бележи прехода от профанното към сакралното. Знакът е универсален за будистки храм и е приет като една от емблемите на Япония. Контурите на „тории” са очертани с черна лента върху стъклените врати на залата. Авторът не за първи път прави подобни графити с изолирбанд по мрамора на Шипка 6. Материалът, който ползва, сам по себе си е достатъчно красноречив, а в случая, прехвърлен директно върху вратата, подчертава още по-силно границата, създадена от символа.
Стратегията на Марков в този случай е чудесен начин да се „присвои” една цяла изложба и да се постави в изолация, „под карантината” на неговата собствена рефлексия от трагедията. Колкото и брутален да е този акт на присвояване, той всъщност осмисля много по-убедително работите, поставени на осветената от него територия. Красивата акция с отдаване на трибут, наречена „Мълчанието на една изложба”, е подписана вече от целия Съюз на българските художници, което може да се приеме и като форма на колективно съгласие с това преосмисляне в полза вече не на самодостатъчното боричкане между конвенцията и нейните противници, ами на автентичното отношение със съвременността. Инициативата на СБХ е единствената до момента реакция на сцената ни, адресирана специално към голямата трагедия, която с минимални средства постига убедителна артистична стойност на жеста и пределно хуманно съдържание.