Импулси на тишината

 

Мартенски музикални днипродължение
 
Три концерта със съвременна музика – в два дни! Тази “ерес” спрямо консерватизма на слушателя отдавна се шири на фестивала “Мартенски музикални дни”. За радост! Резултатите от настояването на ръководството на фестивала се усещат. Не мисля, че единствено любопитството към прекрасната обновена зала, наречена “Европа”, в Доходното здание (много подходяща за по-камерни концерти) е било причина тя да се напълни с хора на концертите на българския Струнен квартет “Фрош” и на австрийския камерен ансамбъл Phace I Contemporary Music с ръководител Симеон Пиронков син.
Младите от “Фрош” вече са в историята със световната премиера на посветения им Четвърти струнен квартет от големия Васил Казанджиев. В последните години Казанджиев се разкрива в дълбочината и интимността на камерния звук, който въздейства като мощна опозиция на празнословията и крясъците, които замърсиха нормалната среда за живот. Болка, изповед, меланхолия и строго съсредоточие се пресичат от поредици звуци с определени и неопределени височини. Кратък бърз импулс въвежда в атмосфера на изповед, меланхолия и строго съсредоточие... Избухвания, които взривяват тихата “собствена” среда. Романтичната идея за несъответствие между аз-а и останалите получава различен импулс, разчита се без усилие. Ухото долавя и носталгични отправки към Чайковски (дихания от Шестата симфония) или от Шостакович (с типична ритмична формула) - еквивалентни звукови модели като знаци за някакъв тип равновесност, която ни липсва. Музиката на квартета е откровение, което въздейства силно, директно на слушателя. След това Третият квартет на Дмитрий Шостакович (1906-1975) идва някак логично, и, парадоксално, като умиротворение. Откриват се многостранните качества и съвременната визия за камерна практика на младите музиканти. Изпълнението им е звукова релация между съвременно въображение и естетика на съвместната инструменталност. Тъкмо тя бе в основата на новия прочит на творбата – не реставрация, а различен импулс, различен енергиен поток.
Музикантите от Австрия от ансамбъла “Фейс Контемпорари мюзик” (бившия Он-Лайн) с ръководител Симеон Пиронков син също показаха програма с класика и най-нови композиции. Съставът отдавна е известен изпълнил на десетки нови творби, работи с много композитори, същевременно разширява репертоара си и с класика, и с класиката на модерността. За първи път в България прозвуча композицията на Драгомир Йосифов (1966) “Фаза, лице, фраза”. Пиесата върви на фази в степенуването на звука, на звуковата комбинаторика между противоположни и затова открояващи се в звученето тембри. Работа във и с тишини. И с удари. Държи вниманието през цялото време не само с неочакваности, но и с кратки “заигравания” с мотивни изражения на разпознаваемост. Като ирония или като средство за слушателски отдих между фазите? Може би и двете. Композицията спира, прекъсва тъкмо когато “разпознаваемото”, чистите протяжности, както пише авторът, на времето без свят надделяват... Ансамбълът показа две непознати на българския слушател имена: на Йоанна Возни (1973, родена в Полша, но очевидно работи в Австрия) с деликатна, изискваща максимална концентрация композиция, структура от затворени сегменти със заглавието “Мобилни елементи” и на швейцареца Дитер Аман (1962) – “След мълчанието” за цигулка, виолончело и пиано. Пиесата “работи” с тишини и неочаквани звукови каскади. Които всеки път удивляват слуха, държат го буден, дебнещ... Съвсем логично и/или като изходна точка в центъра на програмата бе композицията на Луиджи Ноно (1924-1990) Hay que caminar sognando („Трябва да се върви, мечтаейки”) за две цигулки. Защото от Ноно насам тишината в музиката промени своето значение, своята функция... Композицията е вече класика, въпреки че е създадена през 1989 г. Бе изпълнена великолепно от Ивана Пристасова и Томас Валик. Да вървиш към Ноно, с Ноно, мечтаейки – и това може да бъде цел на живота.
И накрая – квартетен джаз. Спонтанна музика, която витае около Телониъс Монк, Майлс Дейвис, Дизи Гилеспи, провокативна интервалика, модалност, свобода... И Маркус Щокхаузен... сякаш. Герои на вечерта, наречена “Fly me to the Moon”, бяха Росен Захариев, Петър Петров, Валентин Геров, Антони Дончев, Тодор Стоянов, Георги Дончев и Александър Даниел. Всъщност, Росен Захариев бе обединяващата фигура в двата квартета. Два сета по 45 минути с техния свят, в който джазът означава обиталище на тихо споделяне, “непривични” теми от по няколко тона, ритъм, който не се натрапва с повторяемост, и взаимно темброво облъчване на принципа “Свири другият!”. Едно интелектуално занимание с дълбок емоционален ефект!