Справедлива война не съществува

 

Военната интервенция в Либия предизвика хор от одобрения във Франция. Чуват се гласове, че Франция е уцелила десетката. Водачът на противниците бива наричан само с превъзходната степен – той стана „дементен”, „палач”, „кървав тиранин”, а понякога се опира и до произхода му – „лукав бедуин”. Евфемизмите са благоприлични, не се казва, че трябва да се убива без угризение, а че „трябва да си поемем отговорностите”; не че се опитват да намалят броя на труповете, а че трябва да се действа „без прекомерни щети”. Някакви рисковани сравнения оправдават влизането във войната: да не се намесим, значело да повторим грешките, допуснати в Испания през 1937 г., в Мюнхен – през 1938 г., в Руанда – през 1994 г... Тези, които се туткат, биват заклеймявани: Германия не се показа на висота, Европа демонстрира учудваща безхарактерност – но може би става дума за обичайното й малодушие. „Изгряващите икономики” са виновни, защото не искат да поемат рискове, като че ли френските войнолюбци ги поемат много!
Вярно е, че за разлика от войната в Ирак, интервенцията в Либия бе одобрена от Съвета за сигурност. Но законност значи ли легитимност? В основата на решението стои едно нововъведено схващане – за отговорността да защитаваш цивилното население на една страна от действията на собствените му управници. Впрочем, от момента, в който тази защита означава военна интервенция на друга държава, а не както досега хуманитарна помощ, трудно можем да разберем по какво се тя различава от правото на намеса във вътрешните работи, което Западът си беше присвоил преди няколко години. Ако всяка страна можеше да решава, че има правото да се намесва у съседите си, за да защитава правата на една зле третирана общност, на секундата щяха да избухнат многобройни войни. Достатъчно е да си помислим за чеченците в Русия, за тибетците в Китай, за шиитите в сунитски страни (и обратно), за палестинците в окупираните територии...
Наистина, би трябвало Съветът за сигурност да им даде разрешение. В същото време, този Съвет има една особеност, която е, обаче, и негов първороден грях: постоянните му членове разполагат с право на вето върху всичките му решения, това ги поставя над закона, който се предполага, че олицетворяват: нито те, нито страните, които те поддържат, могат някога да бъдат осъдени! Нещо по-лошо – за да избегнат ветото, те се намесват без съгласието на Обединените нации, както това се случи в Косово или в Ирак. Въоръженото нахлуване в Ирак, водено от измамлив претекст (наличието на оръжия за масово поразяване), беше платено със стотици хиляди убити; в същото време страните, които го извършиха, не пострадаха от никаква официална санкция. Международният ред, олицетворен от Съвета за сигурност, коронясва властта на силата, не на правото.
Но този път, казват ни, защитаваме принципи, а не интереси. Дали? Франция дълго време поддържаше установените в съседните й страни – Тунис и Египет – диктатури; избирайки днес да подкрепи бунтовниците в Либия, тя се надява да възстанови престижа си. В същото време, тя демонстрира ефикасността на оръжията си, което я поставя в силова позиция при едни бъдещи преговори. Във вътрешен план, да се води победоносна война – още повече в името на Доброто – това винаги вдига популярността на управляващите. Подобни съображения могат да се открият и у Съединените щати, и у Великобритания.
Много се говори за показната поддръжка на Арабската лига (преди тя да започне да променя мнението си): рядко мненията на тази организация биват така оценявани на Запад! Като се вгледаме по-отблизо, държавите, които тя обединява, имат доста интереси, които играят в случая. Саудитска Арабия и нейните съюзници са готови да подкрепят Запада срещу либийския съперник, защото това ще им позволи да смажат безнаказано протестните движения у тях. Саудитците, които не се славят много с демократични институции, вече се намесиха в Бахрейн и насърчават репресиите в Йемен: в тези съседни страни те избраха да „закрилят” управниците срещу населението.
Полковник Кадафи избива населението си: не би ли трябвало да сме доволни, че му пречим да го прави, каквото и да е обявеното или скрито оправдаване на това действие? Затруднението идва от това, че войната е толкова мощно средство, че те кара да забравиш преследваната цел. Само видеоигрите позволяват да разрушаваш въоръжението, без да засегнеш човешките същества, които са около него; в реалните войни даже най-точните „хирургически удари” не позволяват да бъдат избегнати „колатералните щети”, тоест, мъртъвците, разрушенията, страданията. Оттук нататък навлизаме в несигурните изчисления: жертвите и щетите щяха ли да бъдат повече или по-малко, ако интервенцията не беше се случила? Наистина ли не съществуваше никакъв друг начин да попречим на избиването на цивилното население? Веднъж започната, няма ли опасност войната да бъде водена по нейната собствена логика, вместо да се подчинява буквално на първоначалната резолюция? Няма ли да компрометираме демократичните пориви на населението, като ги поставим в зависимост от старите колониални страни?
Чисти войни не съществуват, нито справедливи войни съществуват, съществуват само неизбежни войни, като Втората световна, водена от Съюзниците; днес не става дума за подобен случай. Преди за запеем тържествен химн в чест на тази авантюра (наистина по-добра от всички останали), може би би било по-добре да помислим върху уроците, които преди двеста години Гоя извлече от една друга война, водена в името на Доброто, войната на наполеоновите отряди, носеща човешките права на испанците. Кланетата, извършени в името на демокрацията, не се понасят по-лесно от кланетата, причинени от вярност към Бог или Аллах, към Водача или Партията: и едните, и другите водят към една и съща катастрофа на войната.
Libération, 22 март 2011